Обичате ли стихове? - 3

Безсрамница

Изтупвам прашинки минало,
полепнали по прашната дреха на мислите.
Безсрамница ли ще съм, ако я съблека?

ranobudniche

Едно моторджийско стихотворение  (Намерих го в старите тетрадки). Писал го е един мой приятел Павел. 


Нека нощните ремонти да ни правят бръчки по челото,
синила под очите, чернила от маслото.
Вярно, ближем люти рани от събора край Обzор,
но всички казват, че с кола да идеш е поzор.
Нека се присмиват неверниците, нека!
Ние помним, онзи 1ви септември от новия век
гдето отговор дава какъв е ижьт
и на злата прокоба строшава zьбьт.
О, Шипка!
Един час откак старите ижове по баира пьплят
горските долини трепетно повтарят, на мотора реват.
Гъст двутактов дим лази по урвата дива,
а нас студ ни обхваща и дъжд ни облива.
А ижовете здрави кат биволи дърпат по мокрия път
и дума не става негде да спрат.
О, геройски час
моторите влизат в оборот тогаz,
студьт се засилва, неволите траят,
колите се блъскат, моторите остаят.
Стефан гръмовно с де компресор вьzдуха разпра,
Нено се усмихна, Павел се разпя,
а Георги се провикна "Ето го върха!
Там си почиват на чай и кафе",
но дьждьт се излива, не иска да спре.
Милена безумно сочи дола и вика:
"Палете! В Пловдив ще седите!"...
И ижовете бръмват с гласове сърдити.
Момчетата злокобно се взират в дола,
там се е блъснала не една кола,
но те не познават какво е страха
и още по- здраво усукват газта.

И днес щом някой за събора в Пловдив и Шипка ни подсети
ний с гордост поглеждаме ижовете.


Павел 

П.С. Не съм го питала може ли да го постна тук, ама се надявам да няма никакъв проблем. А знам, че няма и да има, щото той е готин 

Много харесвам Дамян Дамянов и не мога да се сетя какво точно описваш,
но ето някои негови творби, които харесвам:

 КОГАТО СИ НА ДЪНОТО
Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи
Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш

ОБИЧАМ ТЕ И ТЕ ЦЕЛУВАМ
Целувам те, защото те обичам.
Не ми е нужно твоето вчера,
а утре е така далеч.
Мълчанието е доверие -
очите тихо красноречие.
Мигът в прегръдка да заключим,
да бъде наш, да бъде вечен
и който първи проговори
той първи не обича вече.

ПРИКАЗКА ЗА ТАЙНАТА ВРАТА
Ти за мен бе тайнствена врата,
тайнствен ключ аз исках да намеря,
който да отваря в любовта
най-добре залостените двери.
Като принц от приказките сам
търсих в пещерата великана,
ключ да ми даде от твоя храм,
но заключен храмът си остана.
Но нима вълшебства трябват тук ?
... Като стар крадец, като разбойник
най-накрай заблъсках с юмрук,
но вратата се затегна двойно.
Ти за мен бе тайствена врата,
сложих върху бравата ръката
като във просъница разбрах,
че била отключена вратата...
Не, не била тъй вълшебна тя
окована с катинари тежки,
чакала човешката врата,
да я стоплят дланите човешки.

ПИСМО ДО ТЕБ
Вдигни очи ! За мен вдигни очи !
Защо? Не питай ! Просто погледни ме !
Помилвай ме и просто помълчи ...
И ако искаш двама да мълчим.
Защо ? Не питай ! Ти ще разбереш -
загледай се в погледа ми влажен
очите, ако можеш да четеш,
очите, вместо мене ще ти кажат.
В тях блести сега една сълза,
а твоят смях е птичка под небето.
Ръцете ти са клонки на бреза,
а аз живях без сини небеса,
без пролети, без цъфнали надежди.
Очите ти са капчици роса,
в които небесата се оглеждат.
Лицето ти е цялото в светлина,
косите ти горят като житата.
А в моите нощи нямаше луна,
затуй израснах блед сред тъмнината,
затуй протягам смръзнали ръце
и жадно през очите ти надничам.
През тях се вижда твоето сърце
и затуй тъй много те обичам !

****************
Остани тази нощ! Тук при мен остани!
Двете тежки врати любовта ни ще скрият,
ще ни пазят отвън тези неми стени.
За една нощ сами ще избягаме ние.
Ще избягам във теб, ще избягаш във мен.
В тиха златна гора ще потънеме двама
и ще гоним насън оня дивен елен,
който бяга във нашите сънища само!
Остани тази нощ! Като куче отвън
ще ни пази до утрото будният вятър...
Остани тази нощ!...Остани!...Остани!...
И прокарай ръка по лицето ми тъмно -
като в лист изпомачкан мойте бръчки махни!
А когато от наште целувки се съмне
и когато се вдигне небесният кош,
ти излез, разкажи по най-бързия вятър
за човешката обич и за нашата мощ -
и ще стане по-светла земята...


Да взема да спра, а?

Ето малко от Жак Превер на български.Но преведено от великолепният Валери Петров.

Барбара

Спомни си, Барбара: от сутринта валеше
през този ден над Брест и ти в дъжда вървеше
наквасена, танцуваща,
усмихната, ликуваща.
Спомни си, Барбара, това се случи там,
във Брест, под оня дъжд, на улица Сиам:
за мене непозната, за тебе непознат,
ний срещнахме се двама за миг във този град
и ти ми се усмихна сияеща щастливка,
и аз на твоето щастие отвърнах със усмивка,
и - "Барбара" - в този миг
отнейде чу се вик
и ти, с лице във капки, тъй млада, лека, свежа,
изтича и се хвърли в ръцете на младежа,
укрил се в един вход. И аз видях отсреща
прегръдката ви нежна, целувката гореща.
Спомни си Барбара, и моля те, прости,
че без да се познаваме, говоря ти на "ти" -
макар за миг видени, макар и отдалече,
щом двама се обичат, на "ти" със тях съм вече.
Спомни си, Барбара,
как мъдра и добра
бе в този ден на капките чудесната игра
по твоето лице,
по твоите ръце,
спомни си оня дъжд, изливащ благодат
над арсенала, залива и радостния град...
Войната, Барбара! Наистина какъв
мръснишки номер! Где си подир дъжда от кръв
и огън, и стомана?
И где е, какво стана
с оня, който там те чакаще тогава на улица Сиам?
Загинал? Жив? Или
изчезнал е без вест?
О, Барбара, вали,
вали все тъй над Брест,
но друг е днес дъждът, не както в оня ден,
сега е той отчаян и мрачен, и студен,
и даже не е бурята от кървавите дни,
а само едни локви и облаци едни,
приличащи на глудница от кучета, които
се влачат по кореми, за да изпукат скрито
от този град злочест,
разипан и бездомен,
във който днес от Брест
не е останал помен.

Безсмъртие

Станка Пенчева

Боже, колко късо беше лятото!
Пада от небето вик на ято -
а пък мене ми се ходи боса,
пъстри рокли още ми се носят,
още имам път непропътуван,
още ми се люби и целува...

Ще си сложа дреха тъмна, есенна,
ще ме поребри слана невесела.
Но във мен ако надникне някой,
ще намери пак слънца и макове,
пеещи води, поляни тайни
със безсмъртниче обрасли,
със омайниче...

Пада, като сняг, прощален вик на ято.
Ала в мене още тлее лятото!



Посветено
Маргарита Петкова

"...Защото без тебе, ей,
някоя Маргарито,
кой мъж и кога
е правил нещо голямо?"
Дончо Цончев, "Удавникът"

Да, разбира се, говори ми.
Интересно започна.
Разказвай ми миналото си.
Посребрени са слепоочията ти,
навярно от много премеждия
и много фатални страсти.
В много очи си се оглеждал
и си разплаквал, Майсторе.
Но аз съм оная, последната,
която до днес си чакал.
Към мен си бързал през времето
и ето - държиш ръката ми.
И ти е толкова хубаво -
ще се напиеш от щастие.
За първи път си влюбен
като хлапак - ти, Майсторът...
Хайде сега, кажи, че ако искам,
ще напълниш с звезди шепите ми.
Закълни ми се, че си искрен,
с най-топлия си шепот...
Само накрая все пак попитай
как ми е името.
Аз съм, Майсторе,
Маргарита.
Още нещо да кажеш имаш ли?

Това беше невероятно...
Когато го чета, съжалявам, че не знам грам френски

Рисувам житени поля

по миглите ти.

Отпий на шепи хоризонта.

Поискай ми

опушено стъкло

и апарат за снимане на лястовици...

Перце,

което да вплета в косите ти.

Поне едно от трите

нося винаги със себе си :

Да снимам слънчеви отблясъци,

да гледам лястовици през опушено стъкло

или да имам оправдание

да вплитам пръсти

във косите ти...

Веселин Иванов


***


Това не са очи, а междуметия!
Напразно търся дъното им.
                                 Дъно няма.
А колко ли мъже са се удавили
при скромните си опити
                             за дълго плаване...
Това не е лице, а география!
Трапчинки има тук, а после хълмчета.
И някак земетръсна е усмивката,
и адски ветровита е въздишката,
а шията е само предисловие
към дългия роман за раменете и,
които ме отвеждат
            към два църковни купола,
чиито върхове целувам вечер.
На връщане минавам по бедрата и,
по техните изящно-бели склонове.
Върху коляното лежи метафора.
Опитвам да я уловя- за спомен...
Пропуснах да ви кажа за огнището,
в което бавно се разгаря огъня,
в което, след като заспи жаравата,
от пепелта поникваха децата ми.


Красимир Йорданов

Отново се загубих.
Намери ме!
Изгуби ме самият ти,
когато те намерих,
да ме губиш...

 

Искам приказка

Омръзна ми да изживявам все есета.
Искам да съм част от дълга приказка.
Искам да играя Жулиета,
ще ми се да ме обичат истински.

Ромео, дето толкова го чакам,
като че ли ме тества за търпение.
Или пък иска първо да напиша
най-хубавото си стихотворение…

Глупаче, хайде стига! Появявай се!
Търпението ми е на предел!
От дългото и трепетно очакване
един отчайващ страх ме е обзел…

Така де! Припозна се двеста пъти,
в гласа…, вида ми…, в моите очи…
Не е ли време да намериш пътя?
Не си ли мислил? Ами – помисли!

                        gadina

много интересни и двете




Две на Петя Дубарова:

Настроение

Препъна се във облака небето
и падна като купола на храм.
Извика нещо с писък самолетен.
А после аз видях, сърдит и ням,

как нощен дъжд приведен подковава
на облака изрязания ръб.
И синя радост в мене разклонява
короната си, мощна като дъб,

защото като палава минута,
внезапно грабната от дълъг ден,
живея аз от никого нечута,
а цялото небе живее в мен.

***

Посвещение

В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моя страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка -
на теб - непознатия - смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
Ръката ми - властната - жадно поел,
единствено с мен ще си толкова смел!
Ела! Ще измием луната от грях!
Ще хвърлим трупа на умрелия страх,
ще пеем с тътнежния корабен глас
на морската нощ във добрия Бургас.
А после, когато тя тръгне назад
и слънцето бликне над нас благодат,
мечтата надрастнал, усмихнат, смутен,
ще тръгнеш реален до мен в моя ден!

Нещо по-скоро веселко отколкото сериозно, което си измислих, игра на думи 

***
Преди да ти отговоря на въпроса:
"Will you marry me?",
искам и аз да задам такъв:
"Will you merry me?"

Интимно е да пазиш в себе си
изгреви и залези видяни някога,
да имаш своя песен -
любима песен
или пък стих,
интимно е да помниш
детските си пакости,
усмивката на майка си,
да си останал с монети дребни
в своя джоб,
да познаваш цвета на очите
на любима жена...
... да имаш дълга коса...
Не ми се сърдете,
че съм малко потаен сега
така пазя в себе си
милион интимни неща...

Сикрет, хареса ми...дори ме вдъхнови и ето и моя отговор (тематичен, разбира се):

Изтръгвам се от себе си.
При тебе се оставям.
Пази ме.
Докато отново се намеря.

Този стих е много актуален за мен в момента, може да се каже, че точно преди девет лета наистина за пръв път срещнах любовта...Този стих го знаех още по него време и тогава си мислех и ми изглеждаше, че цяла вечност има докато минат тия девет лета и стихът зазвучи актуално... Е минаха и заминаха...тръпката по онази любов от преди девет лета все още не е угаснала...

Някога

Недялко Йорданов


Някога някога, толкова някога
колкото девет лета
на някаква уличка с няколко думички
спря ме веднъж любовта.
        
Беше наистина толкова истинска
колкото може да е
слънцето весело, старата есен,
старото тъжно небе.
        
Весели есенни кестени блеснали
ръсеха светли следи.
Златни, квадратни, невероятни
изгряваха вредом звезди.
        
Странно тържествена, жертвена, женствена
беше земята под нас.
Бяхме ний истински, искрени, искащи
мислещи само на глас.
        
Може би времето, може би временно,
може би от възрастта,
няма ни улички, няма ни думички,
няма я в нас любовта.
        
Може би някъде някога в някого
пак ще се влюбим, нали?
Нещо ще искаме, нещо ще чакаме,
нещо пак ще ни боли.
        
Колко естествено, просто наследствено
дойде при нас трезвостта.
Весели есенни кестени, где сте вий,
где е сега любовта?
        
Някога някога, толкова някога
колкото девет лета
на някаква уличка с няколко думички
спря ме веднъж любовта.

Есенна приказка
Станка Пенчева

Свърши се лятото.
Тънки мъгли
бавно се решат
с гребена на гората.
Тънък, бездомен вятър
цяла нощ шумоля във липата.
Отиде си лятото...
Какво ще измислим за тази вечер?
Не ми се излиза в студеното
- не ми се ходи ни близо,
нито далече.
Остани при мене.
Ще запалим огън като през зимата,
ще наметна големия шал,
ще седна в краката ти
(нали и руси циганки има)
и ще ти гледам на ръка.
"Ох, чорбаджи,
пътят ти много е лъкатушен:
много друмища ще извървиш
по вода и по суша,
кръв ще ти тече от коленете -
от падане и от катерене,
не от коленичене...
Ту на ястреб в небето
ще си приличен,
ту перо по перо ще ти кършат крилете.
Ала ти, господарю, си
от яка порода:
на камък да паднеш,
пак ще поникнеш;
злото от теб ще отскача
както чукът - от челика.
Всичко през главата ти ще мине,
додето сняг я закичи -
и пак малко ще са ти годините.
Жените много ще те обичат:
една уж ти стои в краката,
ала ти на ръце ще я носиш...
Май че е зеленоока,
май че е русокоса..."
Не си издърпвай ръката!
Не искам сега да ме милваш.
Стига ми с пръсти да я докосвам.
Стига ми да я усещам -
натежала от любов и сила,
от никого непокорена
и покорна само на мене -
твойта гореща, твойта
мъжка десница...
Свърши гадаенето.
А на дланта ми -
твойте устни
вместо жълтица.