Обичате ли стихове? - 3

Благодаря, Мини. Дай и ти от своите, ще ми е много интересно. Ето още

***
Не, не съм сама
когато съм със себе си,
когато теб те няма.
Най-сама съм,
когато си до мен,
а мен ме няма.

След Багряна, днес си купих още една стихосбирка (нещо ме е хванала мания за купуване на стихосбирки), този път е на Дора Габе - "Почакай, слънце". Предлагам ви малко от нея....това, което ме грабна при първо прелистване на книгата по диагонал.

***
Избягах.
От теб избягах
заедно с мъката
по теб.
Сгуших се в себе си
като настръхнало врабче
върху перваза
на прозореца.
А може би
от себе си избягах?!
Може би...

***
Погледът ти е погълнал
всички светлини,
за да не виждам нищо освен тебе.
Недей ме гледа,
няма да погълнеш
внучката на Ева:
в моите ръце е ябълката,
и в мен е нейното сърце...

***
Ти си моята неудържима лудост,
копнежът да проникна в душата ти
с най-чистото и най-възвишенето
от себе си.
Но как да те наричам?
Любов ли?
Не.
Обич ли?
Не.
Може би си мъката по родина,
когато съм далеч от нея...

Край брега
           
                         Приеми ме, море,
                         угаси раните ми!
                                  Лукиан

Защо бързаш, живот,
защо ме изпреварваш
и ме оставяш сама?
Не се обремених с богатства,
за да притискат раменете ми
и да препъват стъпките ми!
Сърцето си раздадох на частици,
за да ми олекне,
родината разтеглих до небето,
за да се загубя.
Къде е мястото ми,
за да спра,
къде е края,
за да го настигна?!

Много старо мое стихотворение :
 
 РАЗДЯЛА

Не идваш ти на срещата уречена,
не идваш, а часът е два.
Поглеждам пак в часовника увлечена,
отпивам от кафето си едва.

Допушвам и последната цигара,
размазва се гримът ми от сълзи.
Не идваш ти на срещата уречена,
часът е два- забравил си ме ти.

А беше време - твоят път бе мой.
И хубаво бе, бяхме само двама.
И моят път тогава беше твой...
Но вън вали, а теб те няма.

Не идваш ти на срещата уречена,
на ум ти казвам "Сбогом" в този час
и връзката ни на провал обречена
със съклзи на очи проклинам аз.

            Светлана Димитрова

И едно ново:

Погуби бавно в мене любовта,
дори не мога вече да се смея.
Не ме вини за мойта самота,
в която пак за другия копнея.

Вина не търся вече, остави я-
отдавна в мене нищо не боли.
А любовта си - моля те вземи я
и ако искаш на друга подари.

Че вече между теб и мен
пространството е празно безвъзвратно.
Даро да искаш, някой ден
не можеш да се върнеш пак обратно.

Съдбите ни са вече кръстопът,
макар че две светулки светят в мрака.
Поема всеки по обратен път-
животът никого не чака.

Светлана Димитрова 


25.09.2007г

Ето няколко мои..

Далеч

Погледът  изтъркал е пътеката

oт взиране дали ще се завърне.

Утре пак е като вчера - леко

повлича се нощта да те прегърне.

Водопадно времето минава,

от всяка капка бръчица направило

и спомените  все каскадно

дават сили, че не си забравена.

Не е далече, на една планета сте,

но лава от проблеми ви дели -

разтопила километрите,

неоставила следи...

Сложна ли е майчината обич,

че такова неразбиране създава.

Простичко е чувството прекрасно,

с което нов живот се появява.

Малко трябва, за да оздравее

мъката  при майчина раздяла.

Загриженост, която да успее

несгоди и тревоги да преодолява.

--------------------



Дървото на Юда

                "видя съвсем ясно
                какво виси на дървото..."
                                 А.Кронин

 Огледалото с критика вече
 ми отвръща на погледа търсещ.
 Усещам компромис ,облечен
 в мил страх да не потърся
 утеха, внимание,взети
 наужким от дрехата моя.
 Пролетта плахо отдавна
 поиска времето свое.
 Сега, в Балзакова възраст
 би трябвало в сили да блесна,
 да бъда /и /дейна и властна,
 но на душата ми известно е,
 че грешките не се забравят,
 да гледам филма пак е невъзможно,
 а мисията -да ми прости сърцето,
 изцяло е загубена, нищожна.
 Разгледах пътя свой под лупа.
 В детството се върнах даже.
 Дървото с вековната хралупа
 сега успя да ми покаже,
 че само то ще приюти отново
 момиченцето от дъжда...
 Изкачвах своята Голгота,
 клонът тежестта не издържа...

--------------------------

ПОжелай си...

Пожелай си надежда, когато
ровиш с пръсти в бездънна пустиня,
виждаш черна дупка до вратата,
чакаш безпредметна милостиня.
Пожелай си успеха на пътя,
чиито много посоки те викат,
с обърканост плаха по стъпки
в безименност прашна да скиташ.
Пожелай си късмет сред поляна,
нарисувана с груби пастели,
да откриеш детелина свежа
преди друг да я намери.
Пожелай си обич.Взаимна.
Безкрайно ще ти приляга.
Пожелай си я. Може би утре
ще се спънеш в нея на прага.

много хубаво 

***
Станка Пенчева

Свърши се.
Беше като умиране.
Всичко у мене тежи,
сякаш каменно.
Няма да ме подириш.
Няма да те подиря.
Няма.
Беше като умиране.
Трябва да се зарадвам,
че свърши.
Очите си да избърша,
да те отсека от мен
като със брадва.
Трябва най-после да
се зарадвам.
И никога нищо да не
припомням.
Дори насън да не те срещам.
...Каква тишина огромна!
Какво спокойствие весело!
Липсват ми само тамян и свещи...

ГРЕШНИЦА
ВАНЯ ПЕТКОВА

Ето, аз съм грешница.
Целувам устни, които искам,
и очи с цвят на езеро,
и очи с цвят на лешници
аз до дъно разплисквам.

Ето, аз съм грешница.
Хиляди закони неписани
дебнат да ме унищожат,
в купчини листове изписани
моите присъди тежат.

Алчни ръце се протягат
към душата ми с грешни пръсти.
Безпътни нозе се надбягват
да ме разпънат на кръста.

Хиляди слънца лъжливи
изгряват - да ме заслепят.
Заливат ме потоци диви
с лава - да ме претопят.

Но аз си оставам грешница
сред всички враждебни викове.
И след всяка грешка
пиша стихове.

Днес се облякох в черно.
В памет на любовта ни.
Детинска постъпка - верно,
но ,надявам се, сте разбрани.

Девет години я пазих,
носих я на гръб и плещи.
Бездушието ти я смаза
(аз самата едва се отклещих)

Нямам нужда от нищо ново.
Утре ще нося червено!
Не бързам за други любови -
наслаждавам се на промените.

В сряда ще ми е сладоледено;
в четвъртък ще нося дантели...
Приятелите ти ще ме заглеждат...
Видя ли, че мога без тебе...?

Асинка, твое ли е?
Много е хубаво!!

Аха... есенни настроения Любимият ми сезон е и ме тресе музата
Благодаря много

Ето още, но това е от преди месец някъде...

Окалян от крака на минувачи
във локви се превръщаше снегът.
Топеше се кристалната прозрачност
потъпкана от черни стъпала.
Врабчетата поглеждаха от горе
следите им трипръсти как се губят...
Безмилостни и неуморни хора
насипваха тротоарите със луга...
Градът - до преди малко бял и снежен -
копнееше позната сивота.
С любов Небето бе дарило нежност,
постилайки Земята със снега.
А ние - груби, бързащи, безлични
погазвахме Небесно-Земни чувства,
загледани напред във нищото
и устремени вече в Утре-то.
.................................................
Така душата ми, онази - бялата -
стопи се бавно в твойто безразличие.
Раздадох ти се до последно - цялата,
копнееща дори лъжеобичане...
....................................................
Сега вървя до него - снежно е.
Окаляни сме двамата, охулени,
но вътре в мен е бяло, топло, нежно...
Кога ли ми е пукало от другите?!
......................................................
Градът захвърли бялата си мантия.
Добре я смачка и превърна в киша.
Дойде дъждът - "Небето плаче" - казвате?
Но за Земята и това си е обичане!

Патиланец- браво...

Това страшно ми хареса:

Сега вървя до него - снежно е.
Окаляни сме двамата, охулени,
но вътре в мен е бяло, топло, нежно...
Кога ли ми е пукало от другите?!
......................................................
Градът захвърли бялата си мантия.
Добре я смачка и превърна в киша.
Дойде дъждът - "Небето плаче" - казвате?
Но за Земята и това си е обичане!

ЖЕНАТА, КОЯТО ДИКТУВА

Като стара мома,
от която мирише на пръст и на сухи цветя,
и която в килера си къта чифт мъжки пантофи,
някой ден ще застане пред мен, недостойният, Тя –
Жената, която диктува ми своите строфи.

Ум и дума изгубил,
ще я срещне душата ми с вик.
И докато намачквам с потна длан панталона по канта,
изумен, ще я гледам – както гледа смутен ученик,
влажно чело отрил – да си спомни куплета-поанта.

Тя от мен ще поиска най-после да тегля черта.
Да прекрача чертата, облякъл последната риза.
Има право, защото връстница е Тя на смъртта
и защото живота пренесе
от Нил, от Шумер и от Гиза.

А когато посегне да затвори очите ми с жест,
подир който в едно ще се слеят светлината и мракът,
зарад тази ли курва – ще се питам – живял съм до днес?
Зарад нея ли питаха: “Кой бе? Поетът ли?
Мани го него, глупака!”

Тя единствена знае
кой е мъдър – и кой е глупец.
И кого да накаже със участ на сляпа къртица.
Жената, която диктува, дойде и превърна ме в жрец.
Нямам нищо против да живея с най-древната жрица!


Валери Станков



МРЪСНО
Мирише на плесен.
Мирише на мръсен клозет.

Залезът се разкапва като пита изгнил слънчоглед.
Изгревите се раждат недоносени - в седмия месец.
За какво да ви пея?
За чайките,
дето си цвъкат на кея?
Толкова много години от устата ми капа мед.
Толкова много години бях домашният ви поет.
Настана време на собствените си стихове да се обеся.

Мирише на плесен.
Мирише на мръсен клозет.

В душата ми трака на зимата празният фризер.
Сънувам планини от пари.
Жена ми се чуди сърцето си за вечеря
на децата дали да не сготви.
Как един не дойде и не каза:
- Момче, вземи тия два чувала с мръсни пари
и пери!
Да пера и да пея!
Мръсни пари - като мръсни войнишки партенки и потници.

Мирише на плесен.
Мирише на мръсен клозет.

А по мокрите покриви на града
звездобройците станаха кът.
Сомнамбули сноват.
Нали виждате, че се разминаваме като сомнамбули?
Ако пеех фалшиво,
преди ме очакваше съд.
А сега сякаш бивол
мучи в мойта гръд.
Някой да ме е виждал скоро със светулка на чело през юли?

Мирише на плесен.
Мирише на мръсен клозет.

Да си ходим ли вече, Господи?
Свърши ли се отреденият ни живот?
Изпяхме ли песента си? Виното си изпихме ли?
Изядохме ли си хляба?
Залезът се разкапва.
Изгревът се лигави като кварталния идиот.
Безполезното слънце виси на небесния свод.
Но едва ли на слънцето някой се радва.
Освен някой начинаещ поет.

Мирише на плесен.
Мирише на мръсен клозет.
  Валери Станков




СЛУЧАЙНО НА ГАРА ВАРНА
Този град ни събра и ни пъхна в бюфета на гарата.
Ти - изпуснала влака, а аз - без пари и подслон.
Но да тръгваме, мила, защото съм сърбал попарата
на ченгето, което се шляе по втори перон.

Да преминем шпалира на врабците, във парка замръзнали.
Да си скриеш в обувката отеснялата брачна халка.
От несръчните твои целувки когато ми свърши и въздуха,
да помилвам тогава лицето ти с хладна ръка.

В някой евтин хотел да се любим, по-бедни от дяволи -
в сиромашкия сняг на изтъркан от ласки чаршаф.
А по изгрев да тръгнем - непознати, далечни и ялови.
Ти - невинна овчица, а аз - отмалял вълкодав.

Да загърбя дъжда и да вдигна яката на шлифера.
И помахал на първото за пари озверяло такси,
да се питам до вкъщи къде съм, защо съм и жив ли съм
подир твоите ласки и парфюма от твойте коси.

А когато ти звънна, да чуя: - Сгрешили сте номера!
Да потропва ченгето в студа "Болеро" от Равел...
И във зимните нощи да натискам в леглото си спомена -
една гара случайна и случайници в евтин хотел.
Валери Станков

ПРИЧАСТИЕ



По-чист от първи сняг дори,
сънят на моите деца ме завладява:
две голички коремчета трептят
и топлички сред мрака шават...

За тях ли съм мечтал? И ти ли
за тях с години си мечтала
и сбирала си с радост сили?
И всичко ли на тях сме дали?

Чуй, думи заядливи като трън
в лехите на деня ни се търкалят.
Пречистване внезапно - сън
на две момиченца заспали,

тъй искрени и толкоз чисти,
извили ангелски телцата,
сънуват детските си истини
и светят радостни лицата...

На приказките чудесата спят
в разтворените малки длани...
Какво доверие към този свят,
към думите за утре обещани
Атанас Стоев


КЛЕТВИТЕ НА БАБА



Агне за курбан си, сине, дето в град си ни довлякъл.
Бащин дом и край заряза, да се мъкнем в прахоляка.
Вятърът да те завее, тука да не се завърнеш.
Господ нека да те стори за земята ни кахърен!
Дано враговете твои хлябът ти да ги убие.
Ежбите им като змии кръвнината им да пият!
Живот дълъг да живеят, благ ден, сине, да не видят!
Заран гузни да се будят; да си лягат със обиди!
Името им да пребъде като зло - родило злото!
Който мине да ги плювва и да ги чегърка с нокът!
Лек за болките да нямат; да се сгърчи в тях душата!
Място да не си намерят, тясна да им е земята!
Никой вяра да им няма, дума да не си продумат!
От тях всеки да се пази, както пазят се от чума!
Пилетата от ръката хляба в старост да им вземат!
Рогове да им поникнат и за сън да нямат време!
Сол и хляб да нямат вкъщи, с кърпа брашно да купуват!
Трици, трици да замесват и самотни да старуват!
Улав с ум да им помага, сляп да им показва пътя!
Фармасони да ги смятат и да изтече умът им!
Харам да им са парите, харам да им са къщята!
Цигани да им почукат за женитба на вратата!
Чоглави да ходят вечно! В кръчмата когато влязат,
Шубата си да пропият, просяци да си излязат!
Щавени да са в лицето, а в снагата като тъпан!
Ъглов гробът им да бъде, който мине - да го тъпче!
Юда в сън да ги целува! Целите да станат рани!
Язика ми да изсъхне, ако клетва ги не хване!
Атанас Стоев

Искам да ти кажа

           Михаил Белчев

Спъват ме листата, по които вървя,
голи клони зъзнат над мен и чакат.
Пак ли тях луната ще прегърне в нощта,
пак ли птици някъде ще заплачат?

Нищо, че е тъмно и студено сега,
искам тази нощ нещо да ти кажа,
Нищо, че ме пари по лицето сълза,
искам тази нощ нещо да ти кажа.

Мойта съдба ми дава сили да те забравя,
без да ми тежи,
и в самотата имам песни на самодива
те осъмват в мен.

Тръгвам срещу вятъра, сред гора от ръце,
твоето лице тъй далеч остава.
Кой ли ще ме прегръща отсега и къде?
Никога това няма да узнаеш!