Обичате ли стихове? - 4

Браво на теб. Много е хубаво.

* * *

Мебелите са застъпили косите ми.
Паяжина леко се е спряла в устните.
Трепкат лунни спомени в очите ми.
Вените ми спят - въжета спуснати.

От рафтовете падат книги. Тежки.
Отекват в мен безпаметно дълбоко.
Сухи мисли догарят и съскат ми нещо.
Вратата ме блазни с прегръдка. Широка.

Гардеробът флиртува с моите дрехи.
Тръпне - настъпил кичур бодлив.
Свещникът сваля железни доспехи.
И гол нагазва в моя восъчен стих.

Мебелите са в косите ми. Дървени.
Ненаситни жадни корени впили.
Старият стол ме чака прегърбено.
Всичко проси по капка от моите сили.

Ето едно от моите,писани през ученическите години
    СЪДБА
Защо съдбата нареди,
да се срещнем аз и ти.
Защо се влюбих в твоите очи
и сега сърцето ме боли.

Обикнах те от поглед пръв,
дори целувах те на сън.
Но ти сега далече си от мен
и аз ридая всеки ден.

Сега сама съм аз,
самичък си и ти.
Но вината за това е моя
и прости ми аз те моля.

Дъжд

"Така както прекосява улицата вкопчен
в нейната ръка бяла
като бастун на слепец
какво да мисли? Вече
не харесва отражението й
в огледало в дългите редици чаши
на бюфета (единият крак
върху другия, в дръжката на чашата)
също това в стъкла витрини
метални табли на легла
напръстници
таблички за сутрешна закуска (с портокали
като кристални топки) лакирани повърхности
станиоли от бонбони с карамел бисквити
ягоди стафиди тенекиени
кутии ножове повърхности
от пластмаса и карфици не харесва даже отражението й
във вода

улицата е ужасно дълга"

10.10.04, Марица Колчева

Вчера


Събличай се докато аз се върна.
Не чакай! Тук бързо се съмва.
Магията ни може да се развали,
когато навън зора зазори.

Мятай потните грижи на пода!
Идвам след миг ... или два. Белонога.
Съблечи се до край, даже и кожата!
Аз съм и дар и наказание ... Божие.

Думите искам навън да заключим.
Нека сме неми, когато се случим.
Нека сме слепи и глухи. Загадъчни.
Нека забравим какво е порядъчност.

Ето това е, което описвах ти. Вчера.
Толкова думи не мога аз да намеря.
Мускули в спомен ще пазят движения.
Сънища цветни ще будят вълнения.

Обличай се докато аз се върна.
Не чакай! Навън вече съмна.
Когато си тръгнеш и дъжд завали,
моите клепки вместо чадър отвори.

Мятай потните грижи на гръб!
Панталона изгладих ти с ръб.
Закъсняваш! Ще изпуснеш трамвая!
Тичай! Тичай, моя малка запетая ...

Присъда е да те превръщам в участ,
да те познавам в следващия ден.
Не ще те заповядвам-бъди,
каквото искаш! Бъди ми болка
или щастие... Принадлежи ми само
светлото пространство на погледа,
със който ме поглеждаш, и трепването
на ръцете ми, разсипани по рамената ти...
/Наистина ли те докосвам?/
Боя се да не те заключа в нежност.

Рада Москова

Открих стиховете на Пенка Николова и те дълбоко докоснаха душата ми.

                       *****
Затворени очи - бягство във съня.
Отронени сълзи - пробудена тъга.
Протегнати ръце - стремеж към свобода.
Разцепено сърце - увяхнала душа.
Погребани следи - умираща мечта.
Отворени очи - бягство от съня.
                     
                       *****
Къде си, бяла лястовице? Долети,
кацни на рамото ми тиха
и просто остани, не говори,
да помълчим под слънцето притихнало.
Защо те търси всеки по света,
а жиците все повече пустеят,
(потънали във черна самота,
от черни лястовици сътворена)?
Къде си, бяла лястовицe? Отдели
от слънцето частица и за мене.
И в бяла нощ със нея ме стопли,
покрий ме с твойто вечно време.

                       *****
ПРОЩАВАЙ МАМО
Прощавай мамо, че понякога съм лоша,
и че тая обида, гняв към теб
за туй, че често казваш просто,
че съм сгрешила. Просто съм човек.
Прощавай мамо, че ми липсва време
да съм до теб, тъй както искаш ти.
Но знаеш, че в сърцето ми безвремие
за моята любов към теб гори.
Прощавай мамо, че от тебе крия
проблеми, грижи в моя ден,
но искам от лика ти да изтрия
страха, тревогата за мен.
Прощавай мамо! Искам да си вечна -
тъй мила - с посребрените коси,
с тревогите си, с вярата си чиста
в доброто, с топлите очи.
Прощавай мамо! Думите не стигат.
А искам да ти кажа толкова неща ...
Обичам те и знам, че си простила
отдавна всичко. Майчина душа.

                       *****
А за това стихотворение нямам думи...четох,плаках...отново чета и отново плача...

Посвещавам това стихотворение
на всички родители, загубили дете
и им подарявам Надеждата, че
душата на детето им е жива
на някое светло и хубаво място във Вселената.

На поляна зелена и пълна с живот,
те играят щастливи - в море от любов.
И смехът им разпръсква се в златни криле
и полита в безкрайното синьо небе.
Те са малки и бели - деца в светлина,
непорочни и чисти - със бяла душа.
Те не знаят какво е болка, и страх
от преминала вечност на другия бряг.
"Мила мамо, пазя твоите обич и плам
и ги нося в сърцето си тук. И не знам
пак кога ще те видя, но ще дойдеш при мен
и ще бъдеш пак заедно, мамо, със мен."
"Виждаш ли, мамо - рисунка с бои -
толкова цветни, пълни с мечти.
Има слънце, трева и поток -
аз загубих ги, мамо, във моя живот.
Нарисувах за тебе море и цветя -
пъстра, весела, нежна дъга.
За да имаш частица от мен – не плачи,
а отново усмивка сега ми дари".
"Татко, татко, не гледай с тъга -
колелото си карам щастлив - и сега
пак те виждам, но тъжен и свит.
Не плачи - аз съм в свят по-красив.
Няма мрачно и тъжно небе,
няма болка във мойто сърце.
Само липсваш ми. В нощния мрак
да се гушна сънено в теб, искам пак".
"Мили мамо и татко, седя
на поляната пъстра и пиша писма -
и до вас, и до баба и дядо дори:
Не покривайте с мъка реални мечти.
Посадете за мен пак червени цветя -
ще поникнат красиви и с ЖИВА душа.
В цветовете им нежни ще виждате мен
и ще бъдем пак заедно - във ВАШИЯ ден."
"Пред усмихната снимка, мамо, тъжиш
и сълзите ти капят. Със болка редиш
думи страдащи, думи на гняв
и отчаяна търсиш спасителен бряг.
Не в земята съм, мамо, сега –
не навеждай разплакана твойта глава.
Погледни във небето - ще видиш за миг
във луната изгряла детския лик.
Не плачи, положи уморена глава
на зелената, мека и росна трева.
Ще се гушна до теб и ще бъдем сами -
ще целуваш със обич пак моите очи."

На поляна зелена и пълна с живот
те играят щастливи - в море от любов.
И смехът им разпръсква се в златни криле
и полита в безкрайното синьо небе.

Пенка Николова

А това е Камелия Кондова.

http://www.vbox7.com/play:e7592cfe

 

Браво за хубавите стихове...

Още нещо мое.

* * *

Моята голяма любов днес е болка,
болка с име Далеч,
а далеч е достатъчно тъжно
и от там е и погледа мек.
Моята голяма любов
носи белег от нейното име,
име криещо в себе си всичко,
което искам да дам
и което искам да имам.
Моята голяма любов...
... аз обичам всяка нейна извивка,
тъжен и весел, защото я имам,
болка с име Далеч,
а далеч е достатъчно тъжно
и достатъчно силно за да бъде Любима...
Изчакай ме там не отлитай...
... аз идвам Любима, аз идвам.

 

 

b]А за това стихотворение нямам думи...четох,плаках...отново чета и отново плача...[/b
Много съжалявам за това което ти се е случило.И на най-големия си враг не го пожелавам.

не знам името на автора,но ме докосва...

Следващият път за срещане, нарочният,
ще е най-случаен.

Трудно с теб ще се докоснем. Двупосочни сме.
И го знаем.

Тръгнали сме подир вечните различия
да се търсим във химери.

И като във не съвсем добра поличба
може да не се намерим.

Ще ни предвиди времето ни за проглеждане,
време за пресичане.

И на разминаване със теб ще се погледнем.
Да разберем, че се обичаме.