Обичате ли стихове? - 5

Вълк, вече знам защо вълчицата се е влюбила в теб.




Плахи, устните ми търсят 
път към terra voluptuousness*
И са  жадни,  а не бързат- 
очертават в сладък унес.
Тихи, мислите ми дремят...
твоят стон ще ги събуди.
Спира бързащото време.
Сплели пръсти, като  луди
грабим кратките секунди.
Даваш устните си щедро-
трелите на  opus mundi 
носят  се в ефира ведро.
И, загубени в безвремие, 
вплетени са сетивата ни.
Исках. Искам. И ще взема.
Без да питам за цената.

*псевдо-латин.: земя на сладострастие


....

Като мрежа от неизречени
думи-нишки, завесата пада.
Костите ми са обречени.
А душата ми вече е в Ада.
Не намирам покой. И не търся.
Той, покоят, е за добрите.
Лошотията си съм развързала
и открито я нося в очите си.
Трижди зла, трижди дива. Проклета.
Трижди грешна, нахлувам в ума ти.
На Лилит съм дете. И съм взета
в твоя рай, за да срина света ти.

Объркана приказка

Когато те няма
искам да вляза
в някоя приказка.
Да се убода на вретено
или да изям отровната
половина на ябълката...
Само и само за да заспя
и да се събудя
когато се върнеш.
Дори и без да ме целуваш.

Ала уви,
единствената приказка,
в която успявам да вляза
е онази, където аз (уж)
съм принцесата,
а ти - граховото зърно.

 

Тези "животни" не ги познавам,  но стихчето е просто убийствено!

Това някак ми напомни на Пабло Неруда. Обичам стиховете му и съжалявам, че не мога да ги чета в оригинал. Винаги, когато ги чета, си представям поля от узряло жито, макове, миризма на лято и ми става едно такова топло и свободно на душата. Много чисти, простички и топли стихове. Ето малко:

УТРО
 
Пабло Неруда
Превод от испански: Николай Христозов

 
I.

Матилда, име на растение, на камък или вино,
на онова, което е създадено и съществува.
Звук, в чието поникване се ражда утро
и в чието цъфтене лумва пламък от лимон.

Във него плуват дървени смолисти шхуни
сред бликащата синя светлина на океана,
а буквите му са искрящи речни струи,
които в моето пресъхнало сърце се вливат.

Звук, който аз разрових под заплетените храсти
като врата на някакъв незнаен проход,
отвеждащ към благоуханието на земята.
 
О, потопи ме, със изгаряща уста ме връхлети,
душата ми изгледай със очи среднощни,
но остави ме да се гмуркам и заспивам в твойто име.

 
XII.

Истинска жена, узряла ябълка, огнена луна,
мирис на водорасли, на тиня и слънце,
каква е тази смътна ясност между твоите клони?
Каква е тази древна нощ, която се усеща в тебе?

Любовта, ах, това пътешествие с водата и звездите,
с въздуха задъхан, с гневния хаос на бурята:
любовта е двубой на размахани саби-мълнии,
две повалени тела, поразени от капчица мед.

С целувки минавам по твоята малка безкрайност,
по твоите брегове и реки, по твоите селца
и огънят първороден, превърнал се в сладост.

Тича и бълбука по тънките струйки на кръвта,
докато не падне подобно на нощен карамфил
и не избухне за миг като лъч ненадеен в нощта.

XXVII.

Така естествена си, гола, като своята ръка,
заоблена и гладка, земна и прозрачна,
във лунни линии и ябълкови пътища,
така си тънка, гола, като голо житно стръкче.

Така си синя, гола, като нощ кубинска,
бръшляни и звезди косите ти оплитат,
така си златно, гола, и така огромна,
като огромен летен ден във златен храм.

Така си малка, гола, като нокътче от себе си,
въздушна, розова - докато утрото изгрее
и влезеш ти в подземието на света като в тунел,

в тунел със много дрехи, с много труд, където
помръква яснотата ти, облича се и пада
и се превръща пак в една оголена ръка.

 

вътре

преди да побегне съботата

завий добре краищата на съня

вътре

достатъчно златен ли е виж

дали мирише виолетово

има ли много разхвърляни о-та

въздиша ли понякога

тропа ли с крак

казва ли простички думи

несвързани по предназначение

потни размазани мигли има ли

едно раздърпано деколте

чифт разхлабени бели каишки

пръсти

гъдел

чери по ръбовете

залита ли от съмване

на раздробени парчета няма

събери точките по зениците му

вкуси го

определи му точния размер

час и дата

завий го добре вътре

и забрави
dressy

Думи

Изригнали от бездна многострунна,
нарязали скалите на небцето,
преливат по ръба на слепи устни,
размeкват равнините на сърцето.

По сивкавите плочки на съня
напукват коридора към безкрая,
във грапавата тъкан на света
реалност многопластова дълбаят.

А с думите изтича, упоена,
душа през малки дупки в тишината,
пресича от безмълвие вселени,
нагънати в замайващи спирали,

през червееви дупки се промъква
в тунели от безчет измамни мисли
и там, във страх от нищото замлъкнала,
оплаква тихо истини измислени.

Обичам стихове много. Една жена във влака преди 6 години ми подари нейна стихосбирка.

Щрихи
Вали.
Не сняг.
Пада на едри парцали
тъга.
Трупа
преспи от самота
и безнадежност.
Гони
всички надежди
за шарени радости ...

***

Белотата
на снега
е влудяващо чиста.
Размива
в неясни щрихи
истинското измерение
на нещата.
Ако трябва
да съм конкретна,
бих могла
равнодушието
да сравня с белота?
Ако
към всичко
причастен си
и всяка фибра
на твоята същност
реагира,
нали
можеш
да нагазиш
в калта на живота
и пръски
по тебе да има?
Но нали
у всеки
те са различни?
Живота
ни белязва
различно -
затова аз съм аз,
а ти приличаш на себе си...

***

За бялата врана
в ятото,
за черната овца
в стадото,
чувал
е всеки
и всякъде,
че приказки
премъдри били.
Трябва ли
да почерня крилете си,
да не ослепя
с белотата на мислите си
незрящите,
и да избеля
черните щрихи
в портрета си,
които
ме правят
да приличам
на мене си,
за да бъда
едно
от многото други
безлични лица?!

***

Ако
без остатък
раздавам душата си
на вас хора,
нима вий,
блудница
ще я наречете?!
Ако
късам
на части сърцето си -
в хиляди
нови
сърца да сбера
непоберимата
обич
към вас, вий,
на къс
кървящо месо ли
цена
ще му отредите -
според
инфлационния индекс?!
Ако 
с усмивка
своя
отключвам
хиляди
нови усмивки
в тъмницата
на объркания ни
свят,
нима в рецидивизъм
ще ме обвините
по законите
на вашата
нравствена догма?!
Ако
сторите това -
бездушието,
безсърдечието,
ще станат
мрака
на вашия живот,
от който
само слепци
ще се раждат.
Тежко ни ...

Емили Дикенс
 ето няколко


От какво се прави ливада?
Нима не знаеш?
Трева -
и една пчела -
и да мечтаеш.
Ако пчелата не пристига -
мечтата стига.

* * ** * *
Плачът е нещо незначително -
въздишката - е нещо дребно.
Но от товара им натрупан
човек умира постепенно.

* * *

Ако моженето беше равно на желанието -
критерият би бил неважен.
Върховното в езика е -
безсилието да изкаже.

* *


  Казват - лекувало времето.
  Времето не лекува.
  Мъката - като жилите -
  със възрастта се подува.

  Времето е проверка
  за болестта голяма.
  То би помогнало само там,
  където болест няма.
* * *

  Пчела е славата -
  тя има своя песен
  и жило мощно -
  ах, и крило разкошно!

 
* * *


  Да се бориш на глас е храбро -
  но по-голяма е храбростта,
  когато се биеш - вътре в сърцето си -
  с кавалерията на скръбта -
  когато побеждаваш - без зрители -
  падаш - без никой да съзре, -
  когато не гледат патриотите
  как героят им ще умре.
  Такива храбреци дирят ангелите -
  шествие на разперени крила -
  ред подир ред - със равна стъпка -
  и със белоснежни облекла.

    страхотна тема 

Нали така казваш

Никой няма
да прави
топографски карти
на моите възможности
Да изучава
да (фин)анализира
изтръгнатите изводи
Амплитудите ми са:
not available
Те са просто:
found no matches, no results
unknown с една дума
с две
not existing
Да, преминавам всякакви граници
Преливам капките
Нелегално
на твоят лимитиран трафик
Но си платих митото,
Нали?
За всяко недекларирано чувство
Платих глобата
В троен размер
Нали?
Целта оправдава
Нали
така
казваш?

Deida

Ти не попадна ли във водовъртежа?
Аз не бях там,но го сънувах.
Бях сама сред всички.
Беше като въртележка,
която ме понесе,
а сега я нося във очите си.
Не видя ли пламъка, пожара?
Запалих го от тленните останки на мечтите си
и втурнах се да го прескачам.
Ето го, догаря във последната цигара
от кутията, която всъщност не можех да си позволя.
Исках да изпепеля самоиронята,
че себе си не мога да позволя на себе си.
Ходя с опърлени дънки
и се пръскам с калта от локвите.
Не видя ли пороя?
Изсипа се изневиделица
и запълни всички дупки.
Заплющя като шамари по земята.
Мразя го!
Мразя и чадърите,
дълги като пики, ръчкащи корема и ребрата ми.
Те са също въртележки,
които никога не се въртят,
или само във очите на децата-
те си мислят, че всичко се върти
и смъртта е далеч...
Кулата уплаши ли те в мрака?
Казваш, че е само забележителност.
Аз пък мисля- страшна е...
като затворен чадър, който боде небето.
Затова и мракът тук е толкоз страшен.
И небето го е страх
от болката.

Ето и от мен малко красота в стихове:)
    
Недялко Йорданов - Участ

http://www.vbox7.com/play:86e0b908

Розово настроение
 

Понякога съм много розова,

искам да имам компания,

когато съм само по сапун.

Обичам да усещам възела на ръцете ти

след тактово скърцане на пружини.

 

А след това да сънувам във розово;

банята,

пружината,

възела.

 

Сутрин навивам часовника с 20 минути по-рано

Да имаме време за една пружина преди ставане.

 

Добре че не съм всеки ден розова

иначе положението няма да е розово.
мое е 

ОБИЧ ЗА ОБИЧ

    Аз назаем не съм те прегръщал
    и назаем не съм те мечтал,
    всяка ласка под брой да ми връщаш.
    Мен ми стига, че нещо съм дал.
    Може днес да не дойдеш на среща
    но след ден,
    но след два,
    но след три
    да потрепне в душата ти нещо
    и за мен да преминеш гори,
     над които небето поклаща
    обгорено от бури платно.
    Може дълго писма да не пращаш,
    но да сложиш две думи в едно
    то за двеста писма да вълнува
    и за двеста да има цена.

    Може само веднъж да целуваш
    ала тази целувка една
    до последния дъх да гори,
    до последния дъх...
    и до гроба.
==============================

И ВСИЧКО ПАК Е ВЕЧНО

    Голямото е в малките ни дни,
    понякога съвсем обикновени.
    Една тревичка, спряла отстрани,
    улавя думите като антена.

    Една калинка с шарени крила,
    застанала на белия прозорец,
    донася от далечните поля
    забравения дъх на прясна оран.

    Едно покрито кладенче със лист,
    намерено сред камъните тежки,
    подсказва, че живота пак е чист,
    макар понякога да правим грешки.

    Една светулка, влязла у дома,
    от мислите за мрака ни спасява.
    Една пътека, слязла под земя,
    усещането за смъртта създава.

    И всичко пак е вечно. Под звезди,
    застанал прав, един човек се смее :
    едно дърво на хълма посади
    и векове в листата му живее.
=============================

АКО ЗНАМ, ЧЕ ОБИЧТА ЩЕ СВЪРШИ

    Ако знам, че обичта ще свърши;
    ако знам, че тя ще се смали;
    ако знам, че гръм ще я прекърши;
    ако знам, че няма да боли;
    ако в нея дълго съм се лъгал
    ако не оставя тя следа,
    ще я разруша до някой ъгъл
    и отново ще я изградя.