Обичате ли стихове? - 5

Ето едно от любимите ми стихотворения, дано не се повтарям... изчетох доста страници, а не го срещнах. Ако го има, sorry.

Прощално

Разминахме се като две планети,
две огнени космически тела.
В живота ми така и не дойде ти,
ала на мойта смърт поне ела.

Ела в деня, когато ще си ида
и сред множеството, дето ще гълчи,
вдигни свещта високо - да я видя.
Да не умра с отворени очи...

Дамян Дамянов

Харесва ми! Настръхнах.....

Ето едно много нубаво стихотворение на Дейвид Овадия. Утре ще пусна и мои / от времето, когато бях нещастна / 


Пред портите на храма бял,
чиито двори зид огражда,
седеше просяк почернял
от глад, страдание и жажда.

"Хляб"  - молеше гласът му слаб
и скръб го мъчише свирепа,
а някой камък, вместо хляб
постави в празната му шепа.

Тъй  молех те и аз преди
за обич чиста и голяма.
Така и ти възнагради
надеждите ми със измама.

Вътрешен пейзаж


В заливите на душата ми се крият
огромни алени луни,
а чувствата срещу им вият -
следи от гъвкави змии ...
Самотни брегове се блъскат
във водните стихии на ума,
пилеят щедро мъдри пръски
и алчно просят твърдата земя ...
Над люшнати вълни и пясъци
се спускат хищни гладни птици,
в очакване, сред мощни крясъци
да сграбчат от очите ми искрица ...
В безоблачните дни и звездни нощи
пълзят на воля сто съмнения,
а после сгушват се сред думите ми снощни
и осъмват в недовършените изречения ...

Може да ви е смешно, но тая вечер докато готвех за домочадието все този стих ми кънтеше в главата:

        Понякога съм толкова добра,
        че цялата изтръпвам и боли ме.
        И вените ми, сплетени в гора,
        ми търсят ново, благородно име.

        Понякога съм толкова добра!...
        И скрива ме във коша си чемшира
        на двора. Неизмислена игра
        ме търси и ръцете ми намира!

        Понякога съм светла като мед.
        Тогава светли устни ме обичат.
        Понякога съм златен слънчоглед,
        красив като главата на момиче.

        Понякога съм бяла и добра.
        Как рядко ми се случва да съм бяла!
        Тогава искам сън да подаря
        на всекиго. И свойта обич цяла

        да счупя на парченца от стъкло,
        да пръсна и добри ръце да сгрея.
        И дала сок на нечие стъбло,
        да пазя свойта тайна, че живея!


Много я обичам тази Петя Дубарова

Любов

Когато вече няма да те има
във вид така удобен за любов -
ще отпечатат черното ти име
на белия тържествен послеслов...
Отдолу с едър шрифт ще се разпишат
десетки равнодушни имена.
Под тях (по-дребно) - и жена ти (бившата);
под нея - и по-бившата жена;
и тъй нататък... Седем-осем души
(от най-долуподписаните там)
Ще седнат в клуба. Ще мълчат. Ще пушат.
И ще поливат с вино пепелта.
И някой, който те е мразил приживе,
ще се кълне в любов към твоя прах.
А някой, който и не те е виждал,
ще викне: "Как бе?! Вчера го видях!"
И някой стар и предан съслужител
на всички ще раздава черен креп...
У вас ще плачат и ще варят жито.
И
само
аз
ще бъда
още
с теб.
.
Ще бъда с теб!
Сред тайнствения шепот
на докторско-латински диалект.
Край санитаря, който пуши в шепа
и чака да докарат нов ковчег.
За мене чакането свърши вчера.
Затуй не чувам и не ме боли,
когато тъй обичания череп
пробиват с най-дебелите игли.
Затуй не виждам нито тоя скалпел,
под който кръв отдавна не шурти,
ни тая ледено-студена талпа,
която уж си - ти... Нима си ти?!
Това си ТИ...
Добре, де - нищо ново.
И жив съм те целувала - студен! -
Сега поне не си съвсем виновен;
не знаеш ТИ какво ми е на МЕН -
и слава богу! Аз дори се кръстя -
от атавизъм, не че има бог...
уж коленича, а - стоя на пръсти,
за да те стигна... Колко си висок!
И както много, много, много пъти -
ДУША В ДУШАТА - те целувам пак...
Изтръгват ме със сила от трупа ти.
.
И чувам през мъгла от амоняк:
"Ценим високо силните ви чувства,
но тук се искат нерви на стоик!
И затова сега ви молим да напуснете -
най-страшното тепърва предстои...
Върви си!
Чуваш ли?
Тук аз нареждам!
И без това съм доста угнетен...
Ах, тоя - твоят!... Беше безнадежден.
Вертебро-базиларен инцидент."
"Аз, докторче, съм цялата - спокойствие.
Но мога и да откача така,
че цялото ти вертебрално войнство
не може да те вдигне на крака!
Познаваме се... хич не ме закачай;
не ме плаши с най-страшните неща.
Те вече минаха през мен. Така че -
прави, каквото още имаш там..."
.
Дали, че докторът е стар приятел
(нали и той е малко некрофил) -
но аз стоя отоново до главата ти...
(Като във български игрален филм.)
И гледам как най-страшното се случва -
разрязват те... при пълна тишина...
(Това е вече филм на Бертолучи.)
Костта е тънка - като на жена.
(И кожата ти беше като костите!
И вечно се раздираше - до кръв -
от прекалена нежност; от недостиг
на нежност... Е, не беше ли такъв?)
А... Докторите вече те отвориха!
Сега оголват мозъчния ствол...
Като корона
на огромен орех
аз виждам
сивото ти вещество.

Аз виждам чудо, за което никой
не можеше да ме предизвести...
От тая крехка тъкан е пониквал
безкраен космос... Е - това си ти!
Безкраен космос. И безкрайно малък...
Но той до молекула е побрал
и звездния и хорския наваляк;
и корените в земните недра;
безумието: "Вие или ние?!" -
с кръвта, която тече и тече;
надеждата в летящите чинии
с невинното зелено човече;
и тая вечна вяра - че сме вечни! -
разгаряна в любовния екстаз
на всичко живо - и живяло вече -
и станала на прах...
And all that jazz.
.
Къде са те сега?
Къде потъват
угасналите в буря светове?
Дали съвпада пътят към отвъдното
със тоя, който тук ни е довел?
Къде отиваме? Защо? За дълго ли?
Или е само за милион плюс хикс
години, след което като гълъби
се връщаме под старите стрехи?
Да!
Виждам всичко, що е излетяло
по тоя път: натам - насам - натам...
И жалко, че сегашното ми тяло
е тежичко за тая красота.
Аз виждам как летим!
Ах, няма начин
пробудената памет да греши -
познавам тия полети безбрачни
на мъничките бъдещите души...
Аз виждам и смъртта:
като утроба -
там зреем. Ден след ден.
И ген след ген,
докато в своя образ и подобие
отново ще се възпроизведем!
.
Аз виждам
бурно клетъчно делене -
полу-кошмар, наполовина - стих,
и - някогашния ни дъх последен
се слива с първия ни вик...
Mehr licht!
Изгрял е ден, какъвто рядко има -
невероятно слънчев и зелен...
Седим си с него двама най-интимно -
денят и аз. Па нека ни е зле!
Седим си тъй, почти додето мръкне
и стане време той да си върви.
След него с писък литват двама щъркели.
Подире им със двойно силен вик
подскачат до небето разни жаби
и скакалци. Свещена простота!...
А може просто да се размножават
невинните зелени божества?...
Гадини, твари, бръмбари, добичета,
маймуни, риби, паяци, орли -
човек не може
да не ви обича!
Не бива
да не ви боготвори.
.
О, китове, избити в океана,
о, лъвове, разстреляни на лов -
приемате ли своя цар неканен,
ако царува с почит и любов?
О, семена и спори вездесъщи,
и вие, инфузории безчет,
помагайте му - вечно да се връща
от хаоса - за да му слага ред!
Да бъде член на вашто съзаклятие,
да мине всички форми на белтък
и пак да зацарува на земята,
отново сключил шеметния кръг.
(То... някои царе са чисто голи...
като парче одялано дърво...
Е - всяка жаба да си знае гьола!
За недостойни - няма втор живот.)
.
А ти?
За теб ще има ли, любими?
Любим - и любил - влюбен - и влюбчив,
и цял - любов... За теб, в чието име
с камбанен звън съдбата ми звучи?
Да. Да! Че ако ти не си достоен
да бъдеш абсолютно опростен,
и пак да се родиш - тогава - кой е?
И има ли достойни въобще?!?
Не казвам, че си бил богоподобен.
Не казвам, че си бил благочестив...
Напротив - казвам (с много, много обич)-
ех, имаше си недобри черти...
Една добра на лоши сто да смятам -
пак взимам и едната, и стоте!
Обикнах и приех дори смъртта ти,
тъй както всяка друга част от теб!
И после... Знаеш по-добре от мене...
И аз ще легна тука - някой ден.
А после? Мога ли да се зачена,
ако не знам, че вече си роден?
Аз вярвам - ти отново ще поникнеш!
От кал... от прах... от кости...
Вярвам! Знам.
И цялата вселена ще извика:
"Добре дошъл, Адам!
Cherchez la femme!"
.
Ще бъде ден, каквито рядко има -
горещ, ала прохладен летен ден...
Начален ден на вечно слънчев климат,
известен още в древния Едем.
И не под ябълка, ами под орех
до теб за пръв път - пак - ще се допра.
И мигом от короната до ореха
ще мине ток в жадуващата пръст.
Ще падне гръм. Ще трябва да се скрием
един във друг от дяволския дъжд.
И ти попаднал в родните стихии,
ме правиш луда, както неведнъж...
Лъготиш: "Ама ние май се знаем?
Аз, санким, съм ви виждал и преди..."
Ах, мое скъпо древно изкопаемо,
ти сам не знаеш колко си правдив!
И тъй нататък... Старата история:
душите се надушват с жаден нос
и под носа на бдителния орех
от две тела ще станем пак едно!
.
А засега...
Пази се - долу, в твойта
най-дълга зима. И бъди готов!
Не ме забравяй. Чакай ме! Ще дойда -
във вид
отново
годен
за любов.

Миряна Башева

Настръхвам винаги като го чета!

Живота ни поднася изпитания -
в случаен ден,
в незнаен час.
Изтръгва кървави признания,
а после запъхтян и изморен
заспива кротко в нас.
Живота умело ни примамва –
в прегръдка силна 
нежно ни люлее през нощта.
Най-силните ни чувства сръчно грабва
и си играе с тях
без милост и без чувство за вина.
Живота ни преследва и вълнува –
в изпуснат поглед
и неясен жест.
Без нас обича всичко да планува,
а после
смеейки се отминава,
подритвайки последната ни чест.

Ето и няколко от детските ми години. Не са много добри, но все пак... Пишех само, когато бях тъжна. Тогава ми се случваше често. А и си мислех, че съм лудо влюбена . Дано ви харесат

ВЪПРОС

Една звезда изгасва във ноща
и вятърът запява свойта песен...
Дали завинаги остави ме сама?
Дали ще бъде вечна есен?

Дали отново твоят глас ще слушам,
нашепващ нежно:"Много те обичам"?
Дали в ръцете твои ще се сгуша
и отново галено ще те наричам?

Въвъ гъстата гора от безнадежност
една изгубена душа се скита,
копнееща за малко нежност...
Завинаги ли ме остави - питам?


Горчиви мечти

Щом слънцето скрие се и спусне се мрак.
Щом вятър повее и настъпи тишина...
Отеква от спомена с грохот любимия смях,
но всъщност това е мойта самота.
И с мъка изстръгвам се от чудни мечти,
за да стъпя отново на твърда земя.
Много хора като мен са сами...
Но защо точно аз съм толкоз сама?


НЕРАЗБРАНА

Изстинаха очите ти за мене,
изчезнаха и топлите слова.
Не знам дали ще имам време
да те изслушам и да разбера.

Боли ме много, но ще трая,
ще стискам зъби, ще мълча.
В сърцето си за мене място зная
не си намерил досега.

Не знам дали ще мога да забравя
обидите и липсата на нежността...
Но виж - изпепелява,
забравена от тебе любовта.

Аз сили вече нямам
да плача, да не спя.
Заради грешки твои аз да страдам,
да се давя в горчива самота.


ВРЕМЕ ЗА ОБИЧ

Летейки, падна на земята...
Откърши се едното и крило.
Момчето с прашка протегна си ръката,
но беше късно... Хвана есенно листо.
Какво получи? Леден поглед
и нито звук от звънка песен,
и нито бърз или спокоен полет,
който да раздвижи настъпващата есен.
Промяната настъпи с пролетта...
Момчето с прашка потърси и видя онази птица -
все тъй лежаща в зелената трева.
Но тя бе жива! То протегна своята ръчица...
Но някой гръмко проговори:
Не я докосвай! Остави я! Нека си лежи така!
А птицата потрепна и очи отвори...
Стремително се стрелна в небесата.
Направи кръг и още два.
Политна! Сякаш не беше падала на земята.
Тя бе здарава. Справи се сама.
Така и ти ме някога рани.
Така и аз си страдах мълчаливо.
Научих нещо - дори и да боли,
сама да се ликувам търпеливо.
И друго нещо също зная -
след зимата пристига пролетта.
Така, че и тебе някога ще те омая
на влюбените пролетната топлина.

СЪН

Ще дойда тихо в твойта стая,
ще седна близо аз до твоята глава.
С косите ти ще поиграя,
ще целувам нежно твоята уста.

Ще гледам твоите очи красиви,
ще пея тихо във нощта,
ще гоня сехките мъгливи
и няма пак да съм сама.

Ще легна близо аз до тебе,
ще хвана твоята ръка.
С молба за още малко време,
докато настъпи сутринта.

Ще ти говоря тихо нежни думи.
Ще казвам, колко те обичам аз.
И слънцето преди да те събуди,
ще се завръщам радостна у нас.

И тъй ще идвам всяка вечер
като призрак в твоя сън.
Като дух със образ вечен
ще бродя в тъмното навън!

Браво, gen81
Хубави са 

Ето още нещо, което много харесвам, но не знам от кого е 


В живота обичах без корист и цели,
а лицемерие срещнах, фалш и лъжа,
кълнат ти се в обич, звездите ти свалят,
а после отново оставаш сама.
Нима след такива жестоки обиди
способна ще бъда да вярвам и пак
да чакам с надежда вечния мрак.
Нима ще намеря у себе си сили
да търся в живота отново любим,
когато нямам ни тази воля,
ни този дух несломим.
Единствено ти не постъпи шаблонно,
по същия метод, по същия път.
Ти мълчеше през цялото време
цел твоя единствено бе моята плът.
Защо ще си хабиш напразно словата,
те ще ти трябват за много жени
и ако раздаваш по дума на всяка
за някоя не ще има звук може би.
И все пак ти единствено не излъга
намеквайки ясно целта си дори.
"Не чакай"-говореше всичко у теб
напразни ще бъдат всички мечти.
Тогава се питах "Защо съм до тебе?"
щом бездни стоят межу нас,
щом ги няма  красивите чувства.
Не зная: заричах се в себе си често
"от утре ще бъдеш ти мъртав за мен"
и обещавах си, това е тъй лесно.
А утре отлагах за другия ден.
Таз воля която я имах стопи се,
като пролетен сняг на вода
и от същото гордо момиче,
не бе останала даже най-малка следа.
Вместно него сотях аз до тебе
с тъжно наведена ниско глава,
а очите черни блуждаят във мрака
и търсят навярно друга жена.
И в таз минута, мечтана от време
аз презрях твоята ниска, жестока игра.
Аз видях как ме гледаше с насмешка
сякаш си правеше невинна шега
Аз виждах, аз знаех, аз чувствах,
колко малка съм в твоите очи,
как в очите ти думата "обич"
едва ли не смешно звучи.
Какво ти направих, с какво те обидих?
За теб нима нямаше други жени,
та не пожали моята младост,
моите чувства и мойте мечти?
Не те обвинявам, не искам, не мога,
за този финал съм виновна сама,
че чувствата мои с лъжа не прикрих.
Нима някой друг може да има вина?
Но истиснки някога когато обикнеш
за минута спомни си за тази жена,
която в живота бе страдала много,
защото презираше всяка лъжа.
Спомни си как здраво към нея притиснат
прекарваше част от ноща –
без обич, единствено търсещ във нея плътта.
И ако жената която тъй много обичаш
не ти отговори с любов,
спомни си за нея, готова на всичко,
готова на жертва при първия зов.
Но не спомняй си с лошо тогава,
не от падение бе всичко това,
а защото обичаше истински, честно,
без лицемерие, фалш и лъжа.
И в щастие, радост, беда или скърби
навсякъде нея припомняй си ти,
за нейната малдост, за нейните чувства,
за нейните светли разбити мечти.
И ще се чувстваш щастлив и доволен,
че товя път е обсипан с цветя,
че винаги лесно и бързо постигаш
дори най – светлата твоя мечта.
И после без труд-почти ще сложиш в архива
сред безконечните образи там
да потъва във мрак и забрава
вече отмиращ истински плам.
Тържествувай сега-ти спечели играта
открито и честно до край бе играл.
Тържествувай днес над глупостта на жената,
за играчка нея светът я бе създал.
О, как те презирам в тая минута,
най-безличен от всички мъже си сега,
найстина, чудно, как сметнах за невинни
лъжливите черни, но мили очи.
Но време ще мине и аз ще забравя
и старата рана и всички мечти.
Само понякога в спомен по тебе
сърцето ми в ритъм по-бърз ще тупти.

СТРАХОТНО Е

*******
Очите на котката - две стъклени топчета.
скъсвам всички копчета
на новата си риза
и ти ги подарявам.
После се подигравам
на твоята наивност, граничеща с подлост.
Колко много пошлост
само
в този кич във рамка!
Лявата презрамка
на черния ми сутиен ти смига
и ти дава знак -
Стой далеч от мен!
Под мишница си нося самочувствието,
то
изгълтва лошото влияние 
от всички изтикани нощи.
Още
малко остана от стария срам.
Сега,
веднага ще изям
цял шоколад с много стафиди.
Плюх,
 да му се не види
на всичко изписано за въздържаността.
Противоположността й
 повече
ми допада.
Който иска -
да страда.
Аз - не ща.

**********
Лежа на асфалта-на един кръстопът,
просната , аз събирам лъчите на слънцето
и се вслушвам в ритъма на сърцето си,
и го сравнявам с пулса, идващ отвъд.
Ако имахм малко повече гордост,
как щеше де ме приеме света?
Ако бях малко повече подла,
щях ли да се обичам сама?
Суетата прозира през тънките клетки на разума
и избива навън като капчици пот,
и разпръсква се във пространството-
необходима отрова за моя живот.
......................
Лъчите вече ме карат да плача,
сълзите събирам във своите шепи,
а после ги пия във чест на дъжда,на палача,
който бразди по асфалта ще цепи.
Дъжд от сълзи за обезверените
тази нощ изведро ще вали.
Боговете -осквернените,гневните,
искат своето възмездие- да боли.
Под дъжда аз събличам суетата си.
Между капките скрита съм- тук не ми трябва.
Във пороя запалвам свещица за брата си-
да не потъва и поне той да вярва....

*******
Заровени мисли дълбоко в земята,
вързани сръчно на морски възели.
Нечие съзнание блудно се мята-
рисува картини, объркани пъзели.
Мисъл след мисъл- пепел във урна,
посинели въздишки, хвърлени в пропасти,
чувства, притоплени в микровълнова фурна,
ирата нанизва гердани от пакости.
Опитът дреме в кушетка с решетки,
сънува безкрайни пурпурни сънища;
предразсъдъците излитат от своите клетки
и бързо намират утъпкани пътища.
Късмет, изритан с камък на шията,
тъпа глава му се хили насреща.
В торбата със спомени рови комшията
и сърба с лъжица от твойта надежда.
********
Убивам си скуката, там долу в мазето
с дълбока въздишка и идиотски сарказъм.
От времето всичко възможно е взето,
танцувам със мрака в безкраен оргазъм.
Часовникът тътри стрелките си прашни
и капка по капка източва ума ми.
Видения нови,по-ясни и страшни
потракват по пода със свойте налъми.
Очите ми търсят убежище-луди,
те скриват се плахо във джунгли от пясък,
но лепкав кошмар пак злорадо ги буди
и скачам във тъмното с крясък и трясък.
Нощта е изплела своята плетка-
невидими паяжини,лабиринти от прах.
Сънят ми играе на руска ролетка
и циври,защото умира от страх.
А тялото м се сраства с леглото
и рита в конвулсия...отново заспива.
И пак се катеря на сън по стеблото,
което поддава и всичко се срива.
Уроди грозни се гърчат под мен,
протягат ръце да ме хванат и сдъвчат.
Петнисти хиени , попаднали в плен,
покрити със пяна отдолу подсмърчат.
Аз съм плячката,мършата, попадам в казан,
от който бълбука змийска отрова.
От моите мръвки се готви курбан
и хищници плюскат от него във рова...
Където е време да пукне зората,
да стана пак мускули, памет и ум,
да пристъпя прага отвъд тишината
и да се слея отново със градския шум.

 
 

 

Обичаше ме - преданно и силно,
в мълчание сърцето си обви
Но твоите очи признаваха свенливо,
това което сърцето ти не смееше
да промълви.

И плашеше ме нежната ти вярност,
и силата, с която толкоз дълго устоя
да бъдеш с мен като приятел,
без твоя някога да бъда аз.

Тъй дълго сгряваше ме твоята стаена обич,
и топлината в тъжната усмивка и в гласа
тъй дълго тайничко се молех
да ме разлюбиш и да спре да те боли.

С такава нежност тайно се надявах,
да видя във очите ти искри,
да срещнеш най-красивата любов,
която, сърцето ти да приюти.

Как искаше ми се да мога да отвърна,
на тази истинска, изстрадана любов.
Как искаше ми се да те прегърна,
и като теб - с усмивка мълчалива -
да ти призная своята любов.

Но нямам власт над своето сърце разбито -
неведома при него идва любовта.
Обича пламенно и предано и диво,
после изгаря на кладите на своята
Несбъдната любов.

Ако съдбата беше пожелала да съм твоя,
аз щях да бъда най-щастливата жена.
Но няма сила на света, която
да има власт над Любовта.

Такава е съдбата ми - "Анастасия",
Любов, възкръсваща от пепелта
и сякаш за да сбъдна свойто име
животът ми е храм на Любовта.

Анастасия Терзиева

Тя
Тя е всичко, което желая,
носи мирис на свежи цветя,
в нея вярвам и нея мечтая,
как да имам, кажете, съня.

Тя е вечното лято и рая,
мой приятел и моя съдба,
нямам нужда от друго до края,
щом си имам във къщи дъга.

Тя запали и мене с искрата,
нека огънят див ме гори,
аз отдавна продадох душата,
две сърца във едно да тупти.

Тя е малка сълза във окото,
топъл полъх след тежкия ден,
само в нея намерих доброто,
тя е точно човекът за мен!
**************************
Любов!
Когато събудиш ме сутрин с целувка,
сънувам отново, макар да съм буден.
С усмивки се къпя, с гласа ти закусвам
и жадно отпивам от погледа влюбен.

Когато през нощите в мене се сгушиш
и тихо заспиваш, с красива усмивка,
за песен приспивна - сърцето ти слушам
и топла прегръдка е мойта завивка.

Когато "Обичам те!" кажеш ми само,
не кръв от сърцето, а Вяра потича.
Надежда за дните е твоето рамо
и капки Любов под очите се стичат.

Когато те няма до мен, във леглото
и сънища цветни са там невъзможни.
Чаршафите дращят, не мигва окото.
Луната задава въпроси тревожни.

Щом сутрин осъмна във празната стая,
пак празна без тебе душата ми страда
и нищо не искам, и нищо не зная.
В небето изгрява не слънце, а клада.

И ако някой ден в тебе любов не открия,
веднага ще рухна от болка ужасна.
Във скута ти аз на кълбо ще се свия,
с последната обич и аз да угасна.
*********************************

Ангелът с прекършени криле
Листенца алени от мъртва роза
кървят върху снега студен под теб –
ръката твоя къса ги със злоба,
по маската се стича капка лед…

Обичаше я ти чак до полуда
и искаше света да й дариш,
но знаеш, че съдбата ти е друга:
самотността си сам да споделиш.

Белязала те в майчина утроба
със глас на Ангел и на Дявол лик,
в огньовете на ада зла прокоба
ще те гори до сетния ти миг.

Но не на ада, в който след смъртта ни
отива всяка съгрешила тук душа,
а в онзи, дето страшните си клади
разпалва вътре в нашите сърца.

И не листенцата сега разкъсваш с пръсти,
а собственото си измъчено сърце.
Гласът ти ангелски сред стоновете глъхне,
без жал прекършиха те твоите криле!