Обичате ли стихове? - 5

Грешна моя любов,забранена и тайна,
хайде,стига се мъчи-отивай си вече...
Колко сълзи на тъмно във време потайно,
колко стиснати устни,колко ...
Достатъчно!
Тъжна моя любов,неживяна до края,
или всъщност-изобщо.Само фантазия.
Как би било да сме един ден заедно,
как бихме живели двамата...
Невъзможно е!
Много забрани,много условности-
"може би","евентуално"...
И умират неродени възможности.
Само в тъмното като пламък оставаш
да ме гориш,да ме мъчиш,да страдам..
Стига толкова,моя грешна любов..
Стига ли?

Крехко равновесие

Понякога не разпознавам погледа си.
Зеленото е толкова студено,
и с толкова иглички от олово,
че още малко и ще изсивее.
А истинският цвят е само спомен.

Понякога не разпознавам себе си.
По-скоро - подозирам огледалото,
че някак ми подменя отражението...
В такива дни дори кръвта във вените ми
е чужда, запалима лесно течност,
а мислите - фитилно изтънели...,
залитайки вървят по острието
на тънка разделителна спирала,
във крепости от крехко равновесие,
готово всеки миг да се пречупи,
готово всеки миг
да изкрещи по устните ми.

още един линк:
stihovebg.com

и поздравлвния за прекрасните стихчета!!!

Просто блян

За мене ти си Слънцето,
което гали ме с топлите лъчи
и Луната,наблюдаваща ме прикрито
със скрити в мрака очи.

За мен ти си това,което ме привлича,
ти си порива на любовта.
Момчето,което искам да обича
всяка струна в моята душа.

За мен ти си нещо непознато,
нещо ново,предизвикващо страстта.
Ти си чувството дълбоко скрито
във нишата на вечността.

За мене ти си пристана мечтан,
при който да приседна уморена,
но за жалост си оставаш просто блян,
дебнещ от душата ми сломена.

Това си ти за мен-несбъдната мечта,
която продължава да живее тайно,
заровена дълбоко в моята душа
на мястото за тебе отредено.
Sladost

Lycki & Mojsei
15.04.1912
-Дочуваш ли сирената на кораб,
порещ ледената океанска мощ?
Обхващаш ли със поглед зорък
туй величие пред идещата нощ?

А аз и ти сме пасажери,
забравили останалият свят,
душите ни са с ветровете полетели...
Луната тази нощ ни е маяк.

Напира нещо във гърдите,
припламва, лумва и гори.
Една магия ни оплита
в талазите на своите мечти.

Любов родена сред бумтежа
и грохота на свъсени вълни,
с титАническа сила ни връхлита...
О, мили мой! Летим... летим!...

Разперени ръце-криле могъщи
прегръщат тъмнооката небесна шир.
Океанът в дълбините смръщен,
очаква пак победоносен пир.

На ужаса очите срещаме,
но даже там се стеле радостта,
защото нашите души в безгрешие
не се страхуват даже от смъртта.


-Тебе те измолих от вълните
и потънах в отвъдност бяла,
щом ледът скова гърдите
в нашата, запомнена от теб раздяла.

Запознахме се на кораба “Титаник”-
там на палубата – над вълните океански,
в чудния за двамата ни заник,
който скоро щеше да кънти от крясъците кански.

Когато те погледнах в очите,
видях, че нещо си сърдита
и още щом избърсах ти сълзите,
сърцето ми любовно те попита.

Отхвърлих твоята тъга
разкъсвайки вериги на годеж,
защото с теб създадохме дъга,
спасила те от друг един младеж.

Пътувахме в различни класи,
но любовта е класата върховна,
което потвърдиха старци беловласи,
превърнали я в нишка на живота си – основна.

С тебе, двама под Луната,
изпяхме не една любовна строфа
и сплетохме завинаги сърцата,
надмогнали, познатата на всички катастрофа.

От пенестите се вълни изгря
любов над леден кръговрат
и тя прерастна в заря
над хората, готови да умрат.

Дари ми ти огромна радост,
когато в твоята каюта
почувствах гордостта на младост,
положила главата ми в скута.

Но стигнахме и своята Голгота
в това, с любов дарено плаване,
а ти пренесе през живота
силата на нашето отдаване.

Тебе те измолих от вълните
и потънах в отвъдност бяла,
щом ледът скова гърдите
в нашата, запомнена от теб раздяла.

Ето още от моите:

ДОБРОТО В МЕН

Аз давах ти и ще ти давам всичко.
Доброто никога не ще пестя.
Но някога ще пуснеш ли поне едничка,
макар и мъничка надежда в моята ръка?

Поглеждайки назад в отминалото време,
разбирам, че светът е тъй голям.
И той е грабил твърде много,
отколкото аз мога да му дам.

Не спирам никой...Нека всеки вземе
по мъничко от мойта добрина.
Но даже ти, аз знам, след време
не ще отделиш за мен от твойта топлина!


09.12.2000 г.

ЩЕ СВЕТИШ ТИ ЗА ДРУГА

Отново тръгна си безмълвно във нощта,
а тя бе тъмна и безвездна.
Небето - мрачно, без луна,
а облаците - черни като бездна.
Докато бавно си вървях,
започна силно да вали.
Препънах се... За миг се спрях.
Това не беше дъжд, а моите сълзи.
Сега аз чувствам ужасна празнота
и болка, много силна болка.
Остави ме и тръгнах аз сама.
Кажи защо? И още колко?
Мой вятър бе и мое слънце,
и моя обич и тъга,
но няма вече да ме топлиш
и да изгряваш след нощта.
На някой друга ти ще светиш.
На нея обич ще дариш,
Ще изгряваш за нея вече
и с топлината си ще я гориш.

05.02.2001 г.

Апокалиптично


Сто обесени илюзии

иззад ъгъла се взират.

Стъпкана на пода муза

в локва самота умира -

вените кървят, прерязани

с парче от натрошена гордост

и през тях изтича залезът

и се плези на прозорците,

под които ти отмина -

тих, усмихнат и невинен...

Весела Димова

За да направиш прерия са нужни пчела и детелина.
Пчела и детелина и една мечта голяма.
Дори мечтата само стига,
ако пчела и детелина няма

                   Емили Дикинсън

                П.П. Някой има ли стихове на кубинския поет Рейналдо Аренас ?

Ноктюрно


Танцуващи пламъци —

сенки на ангели...

Профил на мъж.

Силует на жена.

 

Стъпка напред —

към светлината.

Стъпка встрани —

към тишината.

Стъпка назад —

към самотата...

Весела Димова

На Христо Фотев

    и на много други

 

Прогонихте поета. Е, честито!

Сега ще ви тревожи само проза.

Не виждате? Сложете си очите.

Без него този град е мъртво грозен.

Не е Бургас — а тухли и комини.

Не гларуси — а гарвани и врани.

И след като поетът си замина,

и шепа слънце няма да остане.

Едно моииче само ще заплаче —

и цялото море ще затъгува.

И знам, делфинче — още пеленаче,

след неговите песни ще заплува.

Морето със родителска тревога

ще тръгне след делфина, да го пази.

И ще се свърши прошката на Бога.

И Бог ще се научи на омраза.

 

Оплаквам ви за този миг, защото

душите ви съвсем ще отеснеят.

И любовта ще се прости с живота.

Защото няма кой да я възпее.

Камелия Кондова

"Разкаяние", което е приписано на Евтим Евтимов, всъщност е "Любов" на Веселин Ханчев. Лошото е, че докато търсех информация за това (все пак не мога да бъда напълно сигурна в спомените си от преди 20 и повече години) се натъкнах на друго стихотворение, което не е на Ханчев, а му е приписано на него в един друг сайт. Е, едва ли е чак толкова важно, важното е, че стиховете са хубави.

Браво на Камелия Кондова, страхотно е.

Ще ти дам . . .

Ще ти дам  . . . свобода.
Искаше я нали така?

Ще ти дам . . . повод за раздяла.
Желаеше я ,ах колко време я бе мечтала.

Ще ти дам . . .да забравиш името мое.
Лицето ,очите ми ,нека всичко за последно тази нощ  да бъде твое.

Ще ти дам . . . да се напиеш
Поне да не мислиш за малко за мен.

Ще ти дам . . . вече не знам какво да ти дам.
Какво искаш?Не знаеш и ти?!

Как би знаела глупаче ,дадох ти всичко нали?
Грешка беше ,че ти дадох толкова много неща.

Но няма да ти позволя да забравиш белега
който ти оставих аз ,през всичките тези лета.

Шеметен град

И всеки препуска и всеки върви ,никой
не се сеща за онези мили детски очи.

И всеки бърза ,но никой не знае на къде
защо ли бърза човека ,на къде отива ,на къде?

И всеки загрижен в собствените си проблеми
решава да приключи отново бързо и със собствените си дилеми.

Някой се сети за онези детски очи.
Господи помилвай го човека добър.

Всички бързат в този шеметен град
,а аз вървя бавно пък от един инат.


П.П. Лично творчество.

Нищо неслучено.
Случи се дъжд.
И по антретата никнат чадъри.
Вън е подгизнало,
вътре - септемви.
Просто сезон на оси.
И на дюли.
Късно се сети
да стърже луната
с рог абаноса на вечния покрив.
Ако случайно пробие средата
ще пекне ли слънце,
макар и мокро?
Просто септември.
И нищо неслучено.
За празното няма мярка.
Или умора.

Мога да седна да помълча с кучето,
само
не искам
да виждам
хора.

Мога да тръгна.
Или да остана.
Мога дори да се върна след тръгване.
Мога изискано да си закърпя раната.

Само
не мога
да се прегърна.

08.09


valka     


 http://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&tho … ;sid=95702#944683

Из ”Спомени от бъдещето”

Ще се намерим в някой друг живот
на късен плаж, край сънените дюни.
Ще бродим край морето цяла нощ
и чак на сутринта ще се целунем.

Ще ме притиснеш тихо, да не би
отново да събудим сто причини
и в утрото, с невярващи очи,
за втори път със теб да се разминем.

Ще те притисна силно, да не би
и този изгрев гузно да отложим;
на всички други - лесно да простим,
на себе си - отново да не можем.

Ще заплетем по пякъка следа,
вълните с топъл шепот ще ни кимат.
Сега върви. Преди да разбера,
че в друг живот едва ли ще ни има. 

Зуи