Обичате ли стихове? - 5

Да уточня, че това горното не е мое , а на valka от hulite ...

Нищо, важното е, че много красиво.

А това, което е пуснала Мерелин...просто нямам думи, то е от моите. Благодаря   

МЕРЕЛИН, страхотно е !!! 

Прекрасно! 

Личен мотив


Аз свикнах да живея без надежда

и в жестовете да не ми личи...

Най-верният приятел ме поглежда

от огледалото с разбиращи очи

и пак захвърлям личната си болка

в лицето му... Докато някой ден

най-верният приятел зад стъклото

ще стреля в себе си,

а ще улучи мен...

Весела Димова

Май си имам нова любимка

нали Естер ,забелязвам как с теб имаме еднакъв вкус много често-има стихове,които някой просто е написал с думи мислите и емоциите ми и като ги видя ги познавам-е това е от тях-но не е мое а на valka-същата от поста на Зуи-страхотни неща е написала в ноя форум на hulitе

ето още от нея
Няма


Дрънчи отвън озъбена антената
и вятърът съвсем се е побъркал.
Един афиш по-сънен и от мене
крило размахва точно като смъртен.

Почти е сняг, почти е дъжд в средата
на високосно дълъг февруари.
Проклятие е, че запомням дати
и е неделя - точно както някога.

Проклятие е, че те помня още.
Или пък помня нещото, което...
Нелепо разминаване по пътя.
Кое ли разминаване е лепо!

Но в някой друг очите ти ще видя
и ще повярвам, че е с твойте устни.

И няма да те пусна да си идеш.
И дa си ида - няма да ме пуснеш
 

"Трепет"

Търсил съм къде ли не
а ти до мене си била.
Понякога дори...
очите ми твоите са срещали,
за кратък миг
забравян бързо след това.
Но кой би помислил си,
че може да си трепета...
лицето дето мислено
ще виждам ден след ден.
Дори за мен сега
това е изненада.
Но знам, че има нещо
необяснимо и красиво
което всеки път
изпълва ми душата.
Говориш ми, усмихваш се
а аз се радвам вътрешно
повече от колкото се вижда.
Красиво е...
макар , че ти
дори не знаеш за това.
Но хубав спомен
този трепет
ще остави в моята памет,
дори и никога за него
ти да не научиш.
Трепет които
дълго аз съм търсил...
нещо за което
често пъти, самотен
съм си мислил.

25.06.2007г.
Павел Димитров


копнах го от:http://paveldimitrov.blog.bg

Интернет

Кибернетичен век -
измислена реалност,
векът на Интернет,
фалшива виртуалност.

Седят жени, мъже,
със погледи безумни
пред нови богове -
свръхмощни пентиуми.

Със погледа си вперен,
с клавиатура в скута,
вместо с приятел верен,
с безмълвния компютър.

В хорото пак се хващат,
танцуват и по двойки -
по кабел си препращат
последни ем-пе-тройки.
 
Вместо целувка в мрака
и пролетно цветенце,
тя тръпнещо очаква
кльомба, скоба и тиренце.

А той вместо на бира
със старите другари
във чата дава фира,
дано не се опари...

С прииждащите зомби
воюват пък децата
и с нов заряд от бомби
потеглят към звездата.

Но кабелът пропуква
и връзката отмята
и нещо ти изкуква,
че пак си на земята.

А богът ти от трона
те гледа пак безмълвно.
Натискаш му бутона
и в стаята е тъмно.

Отиваш си

Отиваш си. А още ни е рано.
Защо пое тогава в тоя път.
Да, зная - търсеше приятелското рамо,
сега оставяш ме на кръстопът.

Ти мислиш, че не те обичам вече,
че каменно е моето сърце,
че любовта ми спомен е далечен,
оставил те с протегнати ръце.

Не мога болката си аз да крия.
Уж празнота е в моята душа,
ала сърцето ми е рана жива
от много срещи и от самота.

Защо ли толкоз късно идва всичко?
Не ми е нужно нищо отсега
Не чувам вече песента на птички
дори когато плувам през ята.

Защо ли толкоз късно аз те срещам?
Какво ще мога вече да ти дам
oсвен "Здравей, Любов! Прощавай! Бързам!
Аз... този път си го минавам сам."

Дали ще можеш с мене да живееш?
Дали не ти е всичко на игра?
Дали не искаш просто да ми вземеш
за теб една, за мен - последната искра.

Обичам те!
    Обичам те, любима!
Но моля те!
   Но моля те, недей!
Когато във едно сърце е зима,
не вземай и последното, що тлей.

много хубави стихове лично аз харесвам ЯВОРОВ-Две хубави очи,музика лъчи.Две хубави очи,душата на дете!......

Без посока в живота си се лутам,
какво да правя живота ми широк е.
Не утъпках път - скала не бутам,
мантинела не поставих - той поток е.

Да бъда здраво стъпил на земята,
не би ли погледа ми туй стеснило.
Къде остава свободата,
защо ми е това бесило.

Не отказвам по земя да ходя,
ни по облаци да стъпвам.
Из живота си безкраен все ще бродя,
до смъртта си - ах потръпвам.


Caungardh

Не знам дали това е пускано, но...
Едно от най - хубавите български стихотворения:

НА ПРОЩАВАНЕ
1868 г. - Хр. Ботев

Не плачи, майко, не тъжи,
че станах ази хайдутин,
хайдутин, майко, бунтовник,
та тебе клета оставих
за първо чедо да жалиш!
Но кълни, майко, проклинай
таз турска черна прокуда,
дето нас млади пропъди
по тази тежка чужбина -
да ходим да се скитаме
немили, клети, недраги!
Аз зная, майко, мил съм ти,
че може млад да загина,
ах, утре като премина
през тиха бяла Дунава!
Но кажи какво да правя,
кат си ме, майко, родила
със сърце мъжко, юнашко,
та сърце, майко, не трае
да гледа турчин, че бесней
над бащино ми огнище:
там, дето аз съм пораснал
и първо мляко засукал,
там, дето либе хубаво
черни си очи вдигнеше
и с онази тиха усмивка
в скръбно ги сърце впиеше,
там дето баща и братя
черни чернеят за мене!...
Ах, мале - майко юнашка!
Прости ме и веч прощавай!
Аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен
срещу врагът си безверни.
Там аз за мило, за драго,
за теб, за баща, за братя,
за него ще се заловя,
пък... каквото сабя покаже
и честта, майко, юнашка!
А ти, 'га чуеш, майнольо,
че куршум пропей над село
и момци вече наскачат,
ти излез, майко - питай ги,
де ти е чедо остало?
Ако ти кажат, че азе
паднал съм с куршум пронизан,
и тогаз, майко, не плачи,
нито пък слушай хората,
дето ще кажат за мене
"Нехранимайка излезе",
но иди, майко, у дома
и с сърце сичко разкажи
на мойте братя невръстни,
да помнят и те да знаят,
че и те брат са имали,
но брат им падна, загина,
затуй, че клетник не трая
пред турци глава да скланя,
сюрмашко тегло да гледа!
Кажи им, майко, да помнят,
да помнят, мене да търсят:
бяло ми месо по скали,
по скали и по орляци,
черни ми кърви в земята,
земята, майко, черната!
Дано ми найдат пушката,
пушката, майко, сабята,
и дето срещнат душманин
със куршум да го поздравят,
а пък със сабя помилват...
Ако ли, майко, не можеш
от милост и туй да сториш,
то 'га се сберат момите
пред нази, майко, на хоро
и дойдат мойте връстници
и скръбно либе с другарки,
ти излез, майко, послушай
със мойте братя невръстни
моята песен юнашка -
защо и как съм загинал
и какви думи издумал
пред смъртта си и пред дружина...
Тъжно щеш, майко, да гледаш
ти на туй хоро весело,
и като срещнеш погледът
на мойто либе хубаво,
дълбоко ще ми въздъхнат
две сърца мили за мене -
нейното, майко, и твойто!
И две щат сълзи да капнат
на стари гърди и млади...
Но туй щат братя да видят
и кога, майко, пораснат,
като брата си ще станат -
силно да любят и мразят...
Ако ли, мале, майноле,
жив и здрав стигна до село,
жив и здрав с байряк във ръка,
под байряк лични юнаци,
напети в дрехи войнишки,
с левове златни на чело,
с иглянки пушки на рамо
и с саби-змии на кръстът,
о, тогаз, майко юнашка!
О, либе мило, хубаво!
Берете цветя в градина,
късайте бръшлян и здравец,
плетете венци и китки
да кичим глави и пушки!
И тогаз с венец и китка
ти, майко, ела при мене,
ела ме, майко прегърни
и в красно чело целуни -
красно, с две думи заветни:
свобода и смърт юнашка!
А аз ще либе прегърна
с кървава ръка през рамо,
да чуй то сърце юнашко,
как тупа сърце, играе;
плачът му да спра с целувка,
сълзи му с уста да глътна...
Пък тогаз... майко, прощавай!
Ти, либе, не ме забравяй!
Дружина тръгва, отива,
пътят е страшен, но славен:
аз може млад да загина...
Но... стига ми тая награда -
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода...

и още едно на Вапцаров:


ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА


Ние спориме

       двама със дама

               на тема:

"Човекът във новото време".

А дамата сопната, знаете –

тропа, нервира се,

           даже проплаква.

Залива ме с кални потоци

                   от ропот

и град от словесна

              атака.

– Почакайте – казвам, – почакайте,

                                нека... –

Но тя ме прекъсва сърдито:

– Ах, моля, запрете!

                Аз мразя човека.

Не струва той вашта защита.

Аз четох как някой

           насякъл с секира,

насякъл сам брат си, човека.

Измил се,

   на черква отишъл

                подире

и... после му станало леко. –

Смутено потръпнах. И стана ми тежко.

Но аз

   понакуцвам

        в теория

и рекох полека,

         без злоба,

               човешки,

да пробвам със тази история. –

Тя, случката, станала в село Могила.

Бащата бил скътал

               пари.

Синът ги подушил,

           вземал ги насила

и после баща си затрил.

Но в месец, или пък

              във седмица само

властта го открила и... съд.

Ала във съдът

      не потупват по рамото,

а го осъждат на смърт.

Отвели тогава злодея

                злосторен,

затворили този субект.

Но във затвора попаднал на хора

и станал

     човек.

Не зная с каква е

         закваса заквасен,

не зная и как е

           замесен,

но своята участ

       от книга по-ясна

му станала с някаква песен.

И после разправял:

     "Брей, как се обърках

и ето ти тебе

         бесило.

Не стига ти хлеба,

             залитнеш

                от мъка

и стъпиш в погрешност на гнило.

И чакаш така като скот

                в скотобойна,

въртиш се, в очите ти – ножа.

Ех, лошо,

   ех, лошо

       светът е устроен!

А може, по-иначе може..."

Тогава запявал той

своята песен,

запявал я бавно и тихо

Пред него живота

        изплаввал чудесен –

и после

    заспивал

        усмихнат...

Но в коридора

        тихо говорят.

Сетне секунда покой.

Някой полека вратата отворил. –

Хора. Зад тях часовой.

Някой от групата,

плахо и глухо,

казал му:

     "Хайде, стани."

Гледали хората

         тъпо и кухо

сивите, влажни стени.

Онзи в леглото

           разбрал, че живота

е свършен за него,

и в миг

скочил, избърсал потта от челото

и гледал с див поглед

                 на бик.

Но лека-полека

          човека се сетил –

страхът е без полза,

                ще мре.

И някак в душата му

            станало светло.

– Да тръгнем ли? – казал.

            – Добре.

Той тръгнал. След него

                   те тръгнали също

и чувствали някакъв хлад.

Войникът си казал:

              "Веднъж да се свърши...

Загазил си здравата, брат."

Във коридора

         тихо говорят.

Мрак се в ъглите таи.

Слезнали после на двора,

                   а горе

вече зората блести.

Човекът погледнал зората,

                   в която

се къпела с блясък звезда,

и мислел за своята

          тежка,

            човешка,

              жестока,

                 безока

                    съдба.

"Тя – моята – свърши...

               Ще висна обесен.

Но белким се свършва

               със мен?

Животът ще дойде по-хубав

                   от песен,

по-хубав от пролетен ден..."

Споменал за песен

             и нещо се сетил.

В очите му пламък цъфтял.

Усмихнал се топло, широко и светло,

отдръпнал се, после запял.

Как мислите, може би

                тука се крие

един истеричен комплекс?

Мислете тъй както си щете,

                      но вие

грешите, приятелко, днес. –

Човекът спокойно, тъй – дума

                         след дума

и твърдо редил песента.

Онези го гледали

          с поглед безумен,

онези го гледали с страх.

Дори и затвора

         треперел позорно,

и мрака ударил на бег.

Усмихнати чули звездите отгоре

и викнали:

       "Браво, човек!"

Нататък е ясно. Въжето

                   изкусно

през шията, после

              смъртта.

Но там в разкривените,

в сините устни

напирала пак песента.

И тук започва развръзката, значи.

Как мислиш, читателю, ти? –

Тя, бедната дама, започна да плаче,

започна във транс да крещи:

"Ужасно! Ужасно! – Разказвате,

                           сякаш

като че там сте били!"...

Какъв ти тук ужас?! –

        Той пеел човека. –

Това е прекрасно, нали?

 

Посрещане
    
Прегръдка, като нежен полъх,
милувка, като кадифе,
целувка, вземаща ми воля
и поглед, който ме зове.
И се понасям на вълните
на щастието, че си с мен,
топла влага във очите,
миг прекрасен, споделен.

Нежни ласки, медни думи,
вихър от любов и страст,
няма друго помежду ни,
само чувства, само страст.
Две тела в едно се сливат,
музика от две сърца,
устни в устните се впиват,
плът притиска се в плътта.
Ти и аз сега сме всичко.
Ти си моя, аз съм твой.
Колко много те обичам!
Ти си буря, аз порой.

Пламъкът в пожар прераства,
в огнен танц се ний въртим,
като в приказка прекрасна,
като в сън незабравим.
И вълната се надига,
нощ, небе, звезди, заря...
думи никога не стигат
да опишем любовта.

Времето сега е спряло.
Няма минало в тоз час,
бъдещето закъсняло,
чака в притаен захлас.
Влажни чувства, влажна кожа,
бързо тупкащо сърце,
буза на гръдта положил,
галя твоето лице.

А сега недей заспива!
Аз те чаках много дни.
Много нощи се приспивах
с чакане и със мечти.
Ще налеем чаша вино,
и ще ми разкажеш ти
колко много съм ти липсвал,
колко много ти тежи.
А пък аз ще ти разправям
моите самотни дни,
и отново във забрава
ще се любим до зори.
 

Попита ме

Днес ти ме попита
дали те обичам,
дали ще те искам,
дали ти се вричам.

Запитай звездите
и те ще потрепнат.
Запитай листата
и те ще прошепнат,

че аз те мечтая,
във нощ те сънувам,
в реалност желая,
и в сън теб бълнувам.

Почти сигурна съм, че е пускано, но съм на такава вълна и се надявам да нямате нищо против да припомним Павлина Йосева -  pin4e

    
Толкова съм мъчна за преглъщане,
колкото съм трудна за обичане.
Неочаквана като завръщане.
Неподходяща за надникване.

И да се затръшкваш със вратата,
няма как от мен да се опазиш.
Ставам като врана в тъмнината ти.
Грабвам. И очаквам да ме мразиш.

Бясна съм. Побрана в океани съм...
И съм се разголила до пяна.
През гръмоотводи се спасявам.
На градушките тежа във дланите.

Вещица съм. Крия се навсякъде.
Кладите ми дават топлината си.
В скритото открит си. Ти си някъде.
И те има. Чувствам сърцината ти.

Влизам плътно в тъмните ти дрехи.
Всяка нощ по малко отеснявам.
И на дъното съм ти утеха.
Със студена ласка те спасявам.

Глупости! Съвсем си се объркал.
Смърт ли? Не, не съм. Тя е добрата.
Толкова съм трудна. Като ъгъл.
Бавно неумиране... Тъгата.

Аз също обичам стихове даже пиша от време на време

Обичам стихове - който не вярва да види подписа ми!

П.П.: извинявам се ако вече е пускано.