Обичате ли стихове? - 5

Любимо ми е!!!Ето още нещо от нея,мисля че не е пускано,защото е ново

Гласът на чешмата...

Лятото обеща да посрещне октомври.
Вдън небе се запали лунатичен шедьовър,
и изчезна в отвъдното като глас богохулен.
В двора още ухае на босилек и дюли...

И гласът на чешмата е прозрачен и топъл
като люлка на бебе, като дядо над огъня.
Къщата помни всичко - младите им портрети,
комшулука в оградата, сенките на черешата...

А листата са жълти - като слънце през юни.
Като църква в неделя. Като лъч пълнолуние.
Баба вече я няма. Лятото я отнесе.
Тук сме двамата с дядо, и играем на есен.

Много силно...

 

За влаковете и хората

Бях думи протегнала вместо ръце -
последният пътник,
подтичващ след влака.
И бях закъсняла,
и нямах лице,
и кърпичка бяла,
с която да махам...
И нямаше даже и шепа трохи,
от нечия хвърлена в коша закуска.
В окото ми гладната птица мълчи,
на слога замръзнал от празно към пусто...

Разсъмване бавно.
Забравен вагон.
Монета без стойност е зимното слънце.
Къкво е юнакът при липса на кон?...
(и пука му влакът експрес ли е, бърз ли...)
Сега притежавам пустеещ перон,
владея посмъртно и празните пейки.
"И утре е ден!" -
неуместен анонс,
"самотен" и "сам" -
вероятните релси.


Радост Даскалова (regina)

    почти прочетох темата,браво на вас.
Ще сложа и аз някои,но ако се повторя да ме извините ама в главата ми е каша от толкова много стихове

  -Нямам думи, невероятно е!

Мерелин, изчетох всичко публикувано в хулите от valka и наистина съм силно впечатлена...предлагам тук още някои неща, като дори и подписът ми е с част от нейн стих вече....

Та на вашето внимание - valka:

Амбивалентност

На изток просветлява. А е сънено
в окото на града. Не ми се слуша
ръмженето на тротоар и улици.
На хора, дето всеки миг ще хукнат

по някакви прегазени маршрути.
Към нищото. Най-сигурното нищо,
което неизменно ще се случи.

И само за секунда преди изгрева,
когато тишината е вселена,
знам - корените на дърветата
са продължение на мойте вени.

По ствола им, в короната, по клоните
изтичам и се вливам в хоризонта
на границата между световете,

където точно в ириса на нищото
не са родени още Боговете.
Не ме предава никой. Не предавам.
Не е измислена разменната монета,

с която си купувам съществуване.
И само за секунда преди изгрева
си вярвам упорито, че си струва.

Граница

Закъсняхме.
Подобни коктейли
съм забърквала много преди
да остана по зъби
и нерви.
Тъй че сипвай разделно.
И пий.
Не доливай емоции в джина.
И така, и така -
ще горчи.
Още мога да пия за трима,
но със тебе не мога.
Почти.
Не разбираш?
Разбираш ме.
Късно е.
И гранично.
И ме е страх.
Няма начин на екс да изпием
закъснялата нежност.

За нас!

Или може за нощ
да се свърши?
С изтрезняване.
И на колене.

Ако в този миг ме целунеш -
доливай.
И да става каквото ще.

Под пепелта

Поредната цигара.
Смачкан фас.
Клишета ръфат грозно тишината.
Познавам се -
от атом до амфас.
Дори цигарата ми е позната.
Изпуших я преди.
Не знам кога.
Отдавна скъсах
с мярката за време.
Сега съм синоним на вечността -
абстрактна,
безлюбовна нематерия.
Сега съм само пулс и дъх
в зеницата
на гаснеща цигара.
Китарата прашасала мълчи.
Изобщо -
помни ли, че е китара!
И аз не помня -
в този ли живот
по вените ми бе кипяла лава.
Познавам се.
До пепелта.
А всъщност ме е страх.
Да не забравя.

Мимолетно

Из ”Спомени от бъдещето”

Дъждът ще се изсипе изведнъж,
ще ококори уличните локви
и някак по - различно ще ме мокри.
Доколкото не се повтаря дъжд.

Ще дойде без да пита - като мъж,
ще ме пресрещне точно по паважа,
ще иска нещо важно да ми каже.
Доколкото е важен всеки дъжд.

Ще се провре в очите ми. Без дъх
ще ме остави. После ще отмине.
Пороен, ненаситен и безимен.
Доколкото е с име всеки дъжд.

На децата ми

Аз за моята крива пътека,
по която все още вървя
сита,
трезва,
пияна,
без дреха,
гладна,
без да навеждам глава,
без обида,
без страх,
без посока,
без очи - само дух - сетива,
без магия,
без сложни въпроси,
без поквара,
без капка вина,
без да знам накъде и защо съм,
без да помня - отколко преди,

аз живота си сменям за косъм.
Ако той е от ваште коси.

По Сопрано*
Заспивам, без да искам да спя.
Когато няма до кого да се будиш
е безмислено заспиването…
Пия без да ми се пие.
Как иначе се живее в тъма?
Не ми помага да прогледна,
не ми помага да заспя.
Не ми помага във времето.
Не помага в тишина.
Поне ме бухва във водовъртежа
на душата ми,
а когато се давиш отваряш широко очи
и усещанията са истински
и на никой
/и на себе си/
не мълчиш.
Защото всеки носи кръста си,
но болката
да се събуждаш сама,
сама да се обичаш,
да обичаш,
да говориш,
да простиш,
напук да дишаш,
да си разрешаваш ,
да грешиш
и после
да тъжиш…

Къде е виното и истината
когато не ти се спи
когато единствената мисъл е
в това безсъние горчиво
да се запазиш “ти”
/какъвто си /...

*заглавието е свързано само с виното

Ще напиша и аз едно от ученическият ми тефтер. Нямам представа кой е автора, преписала съм го от някъде тогава, както и "Не биите никога децата си" което прочетох по-нагоре. Нямах представа за съдбата на автора.

"Ужасно е когато си отиваш, от хората които са ти близки,
оставяш настрана венеца трънен, и отминаваш тихо без въздишки.
И знаеш, че след теб не ще заплачат, макар за миг да ги е заболяло,
излишна е фалшивата трагичност ведна отдавна търсена раздяла.
И има нещо важно да съзнаваш, когато безвъзвратно си отиваш,
че пората които тук оставяш, без теб ще бъдат малко по-щастливи"

Помня го наизуст. Още в ученическите ми години ме направи силно впечатление

Това също много си го харесвах, и него ог имам в тефтера. То е на Петя Дубарова
Попитай детето: "Какво е живота?"
и вгледай се в ясните детски очи;
във тях ще проблесне учудена нота
и в отговор детският смях ще звучи.

"Какво е животът?" - попитай младежа.
Ще чуеш: "Това е красивия ден,
денят ми на младост, мечти и копнежи,
денят ми от слънце добро озарен!"

А старецът грохнал ще каже горещо:
"Обичам живота, красив, окрилен.
Животът е скъпото, святото нещо,
което отива си бавно от мен."

Със същите думи запитай тогава
поета и слушай добре:
"Животът това е, което остава
да диша, тупти и цъфти след смъртта."
 
 
 
 

Hello darkness, my old friend,
I've come to talk with you again,
Because a vision softly creeping,
Left its seeds while I was sleeping,
And the vision that was planted in my brain
Still remains
Within the sound of silence.

In restless dreams I walked alone
Narrow streets of cobblestone,
'Neath the halo of a street lamp,
I turned my collar to the cold and damp
When my eyes were stabbed by the flash of a neon light
That split the night
And touched the sound of silence.

And in the naked light I saw
Ten thousand people, maybe more.
People talking without speaking,
People hearing without listening,
People writing songs that voices never share
And no one dare
Disturb the sound of silence.

"Fools" said I, "You do not know
Silence like a cancer grows.
Hear my words that I might teach you,
Take my arms that I might reach you."
But my words like silent raindrops fell,
And echoed
In the wells of silence

And the people bowed and prayed
To the neon god they made.
And the sign flashed out its warning,
In the words that it was forming.
And the sign said, "The words of the prophets
are written on the subway walls
And tenement halls."
And whispered in the sounds of silence.


- Paul Simon -
"Wednesday Morning 3A.M.", 1964

Хубаво е. Много.

Пясъчен часовник

(изтичаш)

през прашната рамка на спомена,
а колко много ми липсва
първия миг тишина
преди да се спуснеш надолу
и да обгърнеш оставащите минути.

случайно попаднах днес на това в хулите ...

Мъката на художника

Художника стоеше в стаята и гледаше платното.
Обаче то стоеше недовършено и беше с тъмни цветове.
Просто на художника тази картина не му беше при сърце.
Хладния вятър влезе във ателието макар
и през затворения прозорец ,промъкна се като крадец.
Обаче художника го усети ,стана му по-хладно
от обичайното.
В тази ситуация той разбра ,че главна роля
има вятъра ,макар и в ненаписан сюжет.
Художника хвана четката да довърши платното
но някой звънна на вратата!
Той отиде да отвори ,направи го
но не видя никого.
Но влезе и седна тя  . . . . . .Мъката на художника.

П.П. Лично творчество!