Обичате ли стихове? - 5

Извинете за грешката ,поправих се

Много готини стихове си пуснала...

Уаууу ! Уникални са, наистина!

Просто жена...


Защо се крия зад маска-фалшива?
Защо се усмихвам когато боли?
Защо все аз да съм силна?
Нима не разбират ,че аз съм просто жена.
Играя си ролята тихо и кротко,а отвътре душата крещи.
Иска да литне,да бъде свободна,да намери сродна душа.
Защо си мислят,че искам толкова много?
Аз искам само малко любов и топлина.
Намерих ги в теб,но...съдба.
Не мога докрай да ги имам,а толкова много ми трябват сега.

Защо?

Когато те срещнах не знаех коя съм,къде съм и защо съм.
Къде ме намери?
Подаде ми пръв ръка да изплувам от гадната тиня.
Ръка силна нежна и мила.Защо ме гледаш така?
Казваш красива съм била и искаш само да бъда щастлива.
Защо точно мен избра?Ти ли си мойта съдба, моето щастие, моята радост?
Защо си толкова мил,обичащ като за последно?
Eдинственно с теб се чувствам красива,и единственно с теб се чувствам жена.

Да си жена



Да си жена, мой мили принце,
е върховно...!
Да се усмихваш на събуденото слънце,
с усмивката, ленива като котка,
която толкова мъже приспива.
Да си жена, мой принце, е велико.
Ръцете ти да са като клавиши,
способни да изсвирят и алегро,
и пасионато..., ако Той го пише.
Да си жена, не е да си принцеса,
с едничка грижа, излинелите пантофки.
На делника изпраните чорапи
са част от женското ти съвършенство.
Да си жена, ще значи да си буден,
а даже господ е заспал блажено.
Унесен в собствената си нетленност.
Непогрешимост. И несподеленост.
Да си жена, мой принце, значи вярност
към някой, който може би не струва,
по десетте Му божи предписания.
Но е любим. И със това изкупва,
натрупаната с векове виновност,
дори останалата - непризната.
Да си жена е нещо като празник.
Във който мнозинството вярва,
ала малцина, да усетят са способни.
Да си жена, мой мили, значи още
да не узнаеш мислите за тебе.
Да споделиш душата си и тяло,
във сделка видимо неправомерна.
Без да очакваш вечността в гаранция,
а вечно да си отговорен
за смелостта наричана Любов...
Безспорно.
Да си жена, мой мили принце,
Е...Върховно!

из едноименната книга на поетесата Мариана Дончева
и художничката Александрина Караджова
изд. Acrista 2006




Ето още едно стихотворение от тази книга:


Наричаха ме вещица

Красива бях. И умна.
И различна.
Не бяха лесни
тези божи дарове.
Да се набиваш лесно във очите
и лесно към плътта ти
да посягат,
разгонени, лениви песоглавци,
приели за религия “аз искам”
(удобно божество,
като за битки,
като за безпросветна отмъстителност).
А умна, и красива, и различна
е трудната позиция във спора
с чужд бог, със цар, със изкривени истини.
Остава ти да се приспособяваш.
В кръвта ти да беснеят древни тайни.
Умът ти да се гърчи в недоимък,
а красотата да е входна такса,
за някой, който даже не си искала.
Наричаха ме вещица, страхуваха се,
кълнаха ме, в поеми ме описаха.
Затвора си превърнах
във оръжие,
а тъмничаря цял живот обичах.

Колко много обичам поезия.... случайно попаднах на темата и се чудя как не съм я открила по-рано. 170 страници....не усетих кога е станало 16ч  , малчо всеки момент ще се събуди,а чиниите ми седят в мивката,прането се смачка тотално в пералнята и къщата ми е бойно поле....Момичетааа,какви сме романтични патки само 

Искам да пиша,но немога.Не мога нищо да измисля,а толкова много отвътре боли.Душата ми крещи,блъска, ридае.Защо съм толкова обърканa,разплакана и мълчалива?Иска ми се да крещя, а нямам сили.Безсилна съм със тази в мене да се боря.Затварям се в себе си,когато боли и водя си битката сама.Не искам хората да знаят колко съм слаба и тъжна.Искам да викам,да бягам,да търся изгубената си душа.Изгубена някъде там по пътя труден,самотен и стръмен.Може би ще я намеря,но не днес и не сега.

Ако не те бях срещнала,
сигурно нямаше да бъда същата.
Нямаше да усетя вкуса на жаждата,
заседнала като пясък в гърлото ми.
Нямаше да извървя пътя до извора
и да се напия с живот ...

Божана Апостолова

Потърси я...


Есен красива. Плитратра в кафяво и жълто...

   Листа...

 

Очите пресъхват. С мъка преглъщаш...

     Тъга...

 

Градът е притихнал. Сред четри стени...

       Самота...

 

Огледай се ти. Там някъде спи...

         Любовта...

 

Потърси я...

Как искам ноктите си да забия
отляво, горе, на гърдите си,
да плача, да викам, да стена, да вия,
с безумния страх в очите ми,
само веднъж...

Не знам дали с кървави нокти ще мога
да изтръгна теб и мечтите си.
Яростно моля и Дявола и Бога
да спрат да пируват с сълзите ми,
така, отведнъж...

А казваха: "Мечетата здраво дръж"...

За мене никой не написа стих
с мойта болка никой не заплака.
А аз със вас проливах сълзи
и моите мечти за щастието земно бяха.

Не съм жената сънища тревожила,
аз свите копнежи скрих.
Онази сила, в сърцето ми красива обич вложила,
мечтите ми превръща в стих.

**********************************************************

               Богатство

Насаме със себе си оставам,
самотата си не искам да ви дам.
Далеч от материалност, завист да избягам,
а на връщане мечтите си да ви раздам.

Най-силна съм във самотата си.
Във самотата-не сама!
Оставам насаме с душата  си
 в красиви, споделени мигове е тя.

И нея искате да ми отнемете
усетили, че сила черпя там.
Ще трябва първо от душата ми да вземете.
Тогава всеки от мен ще е по-сам.

                         Мечта

 На луната пращам своите послания
 разговарям с нея - пак за теб.
 Любовта ми цяла е едно страдание,
 със звезди изписвам име - Феб...

 Колко ли ще чакам още твоята усмивка,
 твоите очи в мойте да се вгледат?..
 В нощта потъвам, в облачна завивка
 топлината търся. А звездите моля тебе да намерят.

 И в съня те каня, чакам
 и от него бягаш още...
 И небето с мен заплака,
 ще те чакам още, много дълги нощи.

Мастилено.
По гънките на мрака.
Дори да си пришия кръпки слънце,
конците ще крещят,
че е измама.
А мракът
ще се дипли до разсъмване.
Дори и да разкъсам тъмнината,
звездите ще ме парят
като въглени,
надупчили броката на безкрая.
Oт тихата си лудост изгоряла,
луната във очите ми ще съска,
че черна нощ е,
друго нищо няма,
под клепките ми ще умират залези,
а здрачът,
натрошен под стъпалата ми,
ще скърца,
ще забива стъкълца,
ще плюе кръв,
ще ми горчи,
до втръсване,
ще бъде късно.

------
Ветровете умело разплитат
на дърветата жълтите плетки.
Аз не искам за нищо да питам,
мразя всякакви равносметки.
И в сезона на много мъдруване
смисъла си в две думи събрах -
искам само да съществувам
и да бъда добра.....


--------
По хамлетовски се обичаме
и не решили да бъде или да не бъде
обичта ни
се разделяме.
И после,
като в позната до песен комедия
ще търсим един миг по фаустовски дълъг
и ще питаме тревожно:
"Бяхме ли, или пък не?"


-------
Изцерява ме болката. Пред вратата
бърше кални обувки дъждът.
Оцелявам. Безгрешна. Сама. Непозната.
И умирам за хиляден път.
Тишина полепва по чашата,
пълна с топла, безвкусна вода.
Не боли. Но е толкова страшно
да е влюбен във тебе само дъжда.

----
Някога, ако все пак някога
внезапно, случайно, някъде,
сам или може би с някого...
Усмихни се,
докажи, че си щастлив както никога.......