Обичате ли стихове? - 5

***

Станка Пенчева

Все още съм недостатъчно стара,
за да те иска само душата ми...
Можем с часове да разговаряме,
да седим на музиката под шатъра -
без да се докоснем,
без да се погледнем даже.
И пак да ловим с най-фини антени
това, което няма да ми кажеш,
което няма да чуеш от мене;
Да усещам с клепките си, с цялата си кожа,
твоето присъствие-като обятие,
твоята близост - пропастно невъзможна
и да ни носи невидим слънчев вятър
към черни дупки,
свръх нови звезди,
пулсари...
Ах, кога ще станем достатъчно стари!

И пак Станка Пенчева...

Сестри

Колко сама и свободна бях
през онези далечни лета омагьосани -
зрънце върху тепсията на равнината,
вихрушка, понесла слама и прах;
белозъба, дългокрака и дългокоса,
замаяна от трептенето на маранята,
сънуваща денем,
будна нощя,
премаляла от тайнствени знаци
и остри предчувствия...
Как растяха тревите през мен
и през мен струеше
на Млечния път седефената змия;
бях нощно пространство - искрящо и пусто,
бях всичко,
което още не беше...

Седем плочи бетонни студенеят под мен.
По небето - таван отражения тичат.
Малко смачкана, малко пребита
мисля трезво и хладно за днешния ден,
Не прелитнах над него, далечно момиче -
извървях го.
И тръни вършаха петите ми.
Не свети по кожата звезден прах,
а сол от морета горчиви...

Този ден до края бе мой, и до края
аз самата му принадлежах.
Умореното тяло нека сега си почива.
А душата? -
Тя в лятото още се скита, замаяна...

За първи път показвам нещо свое.Нямам претенций да съм добра в писането но така ми е идвало отвътре както се казва.

На сина ми!
                                                         

Аз никога не бях мечтала,
не бях сънувала дори,
за обич толкова голяма,
за най-прекрасните очи.

Водата ти си в моята пустиня
и слънцето във моя зимен ден!
благодаря на бога,че те има
дори и да не си сега до мен!

Расти с любов,с усмивка,с песен
от стъпките ти да растат цветя
които някога,във твоита късна есен
ще подариш с любов на своите деца!



самота


Пристига самотата непоканена,
да рови в раните на болната душа
да гаси светлина в мен останала
надеждите да хвърля в празнота.

С отровна чаша любовта ми да почерпи,
усмивките да дави във сълзи,
а после с удоволствие зловещо
страха да търси в моите очи.

Във пеплта на своите спомени ще ровя
за да намеря въгленче,искрица светлина,
от нея буен огън ще приготви
една приятелски протегната ръка.

Ще се събудят страсти и купнежи,
ще ме прегърне пламнала зора!
На кладата от болки ще захвърля
проклетата нахална самота!

Ако Бог ми дари парченце живот

Ако за миг Бог забрави, че съм парцалена кукла и
ми подари парченца живот, може би нямаше да
кажа всичко, за което си мисля сега...
Ще оценявам нещата на по стойността им, а по
съдържанието. Ще мечтая много.
Ще спя съвсем малко, защото едно затваряне
на очите отнема светлината за 60 секунди.
Ще бягам, щом другите чакат.
Ще слушам, щом другите говорят.
И ща излапам с наслада голям шоколадов сладолед
Ако Бог ми даде парченце живот...
Ще нарисувам една картина С цветовете на
Ван Гог, с поезията на Бенедети  с песните на Серат.
Тя ще е като серенада, възпяваща луната
С мойте сълзи ще полея розите в градината,
за да усетя болка от бодлите им и нежност от листенцата.
Ако Бог ми подари парченце живот
Мъжете ща ги сгълча, че са глупаци, ако не
искат да са влюбят защото били стари
На старците ще обясня, че смъртта не идва със
Старостта, а със забравата.
На децата ще им дам крила,
но ще ги оставя са­ми да се научат да летят.
А на жените... ще им призная, че цял живот съм ги обожавал.
Ако Бог ми подари парченце живот...
Ща се обличам съвсем простичко,
ще легна на слънце и ща разголя не само тялото,
но и душата си И цялата си злоба ща я извадя
върху късче лед и ще го оставя да са стопи на слънцето.
Научих твърде много от вас, хората до мен.
Разбрах, че всеки иска да живее на върха на
 планината, без да си дава сметка, че щастието е по пътя към върха
Усетих, чe за да помогнеш на другия,
 когато е в беда трябва да го гледаш отдолу нагоре, а не обратното.
Научих толкова много от вас. Хората до мен.
Но всичко ще потъне в забрава ще погине,
 когато ме затворите в куфара...
Тогава аз наистина ща започна да умирам.
 Приятели, дано не ви тежа като верига!
 Не чакам отговор от вас. Не ми пишете! На ме търсете!
Искам само да чуете сега словата ми.
Ида почувствате, че нещо са променя.

8 октомври 2000 г.
Габриел Гарсия МАРКЕС

Krasivo e...

Помня се различна. Прозаична
ли съм днес? Не искам да ми казваш.
Делниците – сивкаво типични.
Празниците- празни и омразни.
Помня те различен. Прозаичен
си ми днес, но няма го казвам.
Бил си ме обичал. И обичах те.
А сега в душите ни е празно.
===

Като пролетен вятър те помня-
във косите ми –клони оплетен.
А за тебе бях просто omnia –
кратък дъжд- освежаващ и летен.
Носталгично в очите ми светиш.
А по празници още по-трудно е.
Пренареждам звезди и планети,
но Земята върти сe тъй мудно...
Като есенен дъжд ми е погледа,
а от твоя  декември  ме гледа .
Зад клепачите, хладно притворени
няма обич дори и на кредит.

Повярвай

Не искам повече
заложница да бъда
на твойта гордост
и на твойте грешки,
да, зная,
че съм малко старомодна,
и че при мен
сълзите идват лесно,
че в розовата раковина
на сърцето си
улавям приливи
и ги смирявам,
че все така
първично те обичам,
без даже
истински да те познавам.
Но женска гордост
още има в мене,
и тя отрича твоята присъда,
Аз без вина
съм влюбено смирена,
и друга вече
късно е да бъда…
И ти без мен не можеш,
но не знаеш….
Сок светъл от душата
ми си вкусил,
невернико.
Повярвай ми накрая,
а аз да ме обичаш
ще те уча…

Ти

Ти си на моята победа горчивото,
Ти си сълзата неканена.
Ти си чувството, дето все не откривам,
Ти си солчицата в раната.

Ти си дрехата, дето най ми отива.
Ти си обетът неискан.
Ти си камъкът, хвърлен в моята нива
Ти си стихът ненаписан..

Ти си копнежа, все разпиляван.
Ти си утехата в мрака.
Ти си грешката, която прощавам.
Ти си мечтата нечакана.

Ти си мой демоничен спасител.
Ти си лъжата безсрамна.
Ти си най-жестоката моя истина.
Ти си мехлемът за рани.

Ти си ми всичко, което без рими
в живота веднъж се изрича,
всъщност исках да кажа, прости ми,
че те обичам.
 
Есенно

Тази тиха привечер есенна
утаи всички думи у мен.
Не, не нося в душата си песен
и в очите ми няма небе.
Уморени под кожата вените
посиняло и тежко туптят.
След безумното лятно броене
часовете в сърцето ми спят
и сънуват дръвчета кайсиеви
как ме пръскат със жълт аромат,
как целува ме плахо по шията
влюбен в мен до ушите хлапак.
Не, не искам от тебе признания,
подариха ми вече звезди,
нощем звездно просветват ми раните,
издълбани от лунни лъжи.
Мълчаливо помилвай косите ми
и ръката ми хладна вземи,
есента по лицето ми стича се,
с устни топли попивай я ти.

Обичам те

(хипотетично)

ти си ми
най-далечната аерогара
затова всяка нощ
сънувам писти

и никак не разбирам
като се събудя сутрин
кацам ли или излитам

едно самотно шалче до мен
ми напомня
колко е бяло бялото
и колко много цветове
се налага да си измислям.


Dona

Последните три са страхотни

хей,хей,здравейте,много хубава темичка:))изчетох всичко на един дъх:))ще взема да постна и аз нещо мое....скоро:)))

Пътуването късно, петък вечерта,
запалена цигара и музика поднасяща дъжда,
ръката ми по твоето тяло, и твоята на моята ръка
Километър след километър, час след час
и миналото смирено ни напуска нас
Пред нас морето ни посреща,
естествено и пълната луна
така избягали, спокойни, мълчаливи
обичащи и жадни, страстни
заспиваме под нейна светлина

 Дочувам музиката на Земята
 природата ми шепне нещо.
 Заслушах се в приказката на гората,
 желае да ме поучава вещо.

 Усетих стъпките на древен индианец
 дошъл да ми покаже Вечният живот,
 от мъдростта си да ми предаде. В молитвен танец
 потънал, да измоли за слепците благослов.

 Дочувам музиката. С нея ще се слея.
 От нея част съм и дали
 ще я обичам и в хармония с нея ще живея,
 или ще затъна в глупост, както и преди?...
                               '98

  Аз исках да докосна любовта ти.
 Направих жертви и не съжалявам.
 Но Бог отсъдил е така -
 в страданието любовта да изживявам.

 И няма думи, нямам вече нищичко,
 което да заложа и обричам.
 Защото всичко взето е от мен...
 и ми остава само да обичам.
                                '96



 Потопих се във вълните на водата
 станах част от нея.
 Поисках сили от Земята
 да мога любовта да проумея.
 За нея в огън влизах и горях,
 за нея молих се и плаках,
 но да я повикам не посмях.
 А тя живеела в мен
 и  в очите ми била.
 Не огнено-горяща
 и не като бушуваща вода.
 В дълбоките очи
 докосващи безкрая...

 Познах я. Онази, дето все я търсех,
 познах я дълбоко в сърцето.
 Познава ме сега и тя...
 Поглъща сили от Земята
 потича - бистра, утихнала река...
                          '04

ЖЕЛАНИЕ

Вземи ме в своите обятия....
и нека тъй се свърши времето.
С нощта завий ме....
и нека ти е все едно
дали съм светица или грешница.
Вземи ме....
С дъха си да запалиме вселената.
И после да загубим мярката
за добродетелност и целомъдрие.
Да бъде само нощ - безсънна,
тъмна, неспокойна.
Вземи ме....
Ръката ти е страст,
ръката ми - желание...
Като птица падаща крещи кръвта ми.
И болката изпива всяка моя мисъл....
Нощ е.....
в гръдта ми утолен копнежът ляга.

На мен много ми харесаха   

Здравейте на всички , пиша ви едно стихотворение на Дамян Дамянов



Когато си на дъното на пъкъла,
когато си натъжен , най-злочест,
от парещите въглени на мъката,
си направи сам стълба и излез!


Когато от безпътица премазан си,
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища прерязани
нов път си направи, и пак тръгни!


Светът когато мръкне пред очите ти,
и притъмнее в тези две очи,
сам слънце си създай , и от лъчите му
с последния до него се качи!


Трънлив и сляп е на живота ребуса,
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си.
Единствено така ще го решиш!!!         Дамян Дамянов

--------------------

Аз те обичах. Така те обичах, че желаех смъртта ти,
внезапно, театрално и истински да умреш,
да страдам по теб като по съня си,
с който бяга неродения стих.
...Сега една нелепа среща ни дели.
Присъствието попи моето очакване.
И страдам по обичта мъртвородена,
по онази неясна мечта
да се случи нещо между теб и мене....

-------
Морето с влажни устни ме привлече.
Задави ме соленият му дъх.
Изхили се. Игриво ме завлече
към дълбините с пясъчников мъх.
Морето не изплака като чайка,
не се нахвърли бясно върху мене.
Облиза посинялото ми тяло
и вплете ме в зелените си вени.
Сега съм синя, синя и солена,
а кожата ми - перлена и свита.
Ти порови из пясъка за мене,
ще ме намериш в шепите на мида.