Обичате ли стихове? - 5

Страхотни са всички нови неща...
Много ми помогнаха тази мрачна сутрин да стане по светла

Днес грее слънце, утре студ сковава.
Дъждът за миг във слънце преминава,
усмивката - в тъга *нетрайно тежка,
тъгата в радост или в друго нещо...

Късмета сменя себе си с неволи.
Неволята заменя се от воля,
невежеството с ум, ума със глупост,
глупака - учен, ученият с лудост.

И лудостта дори се озъптява.
Възрастният си се вдетенява.
Ангела превръща се в палач.
Шута сменя песните си с плач.

Това е на живота кръговрата...
Или пък просто пръст е на съдбата,
но всичко е с баланс и на везни,
и се върти, върти се, и върти.

Та нека знаят всичките мечтатели:
"любимите" са утрешни предатели!


*нетърпимо, не се трае

*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~

Той е глупав, много, много глупав!
Чудя се защо въобще го помня...
Затуй, че с него ми е било хубаво,
или защото всъщност по-удобно е.

Със него плаша хорските надежди,
навирам го в очите на сегашните.
Така де, ако мъж не ме поглежда,
не ме охажва - не е никак страшно.

По страшно е, да вземе да ме иска,
да си повярва, че се е родил за мене,
какъв раним е, колко пък е истински...
Да ми скъси и нощите и времето.

Такива филми гледала съм много,
затуй и на - не го обичам киното.
И не желая да изгарям в огъни,
които ще гася със много вино...

А той е глупав, адски много глупав.
Безмълвно гледа как една любов умира.
Дали си вярва и без нея да е хубаво...?
Нали ви казвам - нищо не разбира!

*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~

Отказвам да бъда любимото плюшено мече,
което с готовност да гони от теб самотата.
Не ставам за славей щом песните ми са насечени.
На празно търбухче дори не ме блазни трохата ти.

Отказвам да бъда най-четена книга - настолна.
Тежи ми до болка, спокойно до мен щом захъркаш.
Не ставам домашен любимец! Не ставам и толкова.
Въобще няма начин да сбъркаш вика ми със мъркане...

Отказвам да бъда и пояс за вечно спасение -
Кръстът, личен товар е! Няма как - всеки сам си го носи.
Не мога да бъда лиричното ти отклонение.
Теб дори и сърдечният ритъм ти бие във проза.

Отказвам да бъда букет теменужки във вазата
и честна да бъда - ужасно ми иде задушно.
Не ставам за театър - отдавна не ти се дразня.
Едно ми е някакво - никакво и равнодушно.

Усмивхваш се, мъжки, надменно и с недоверие.
Отказвам ли? Глупости! Все пак коя съм пък аз?!
Знам утре ще дойдеш да чукнеш на моите двери.
Дали пак ще отворя? Недей да се хващаш на бас!

Много хубажи стихове ,а вие ли сте авторките
Моми4ета,аз сьЩо имам няколко стихотворения,пиШех ги когато бях тьжна и пове4ето са свьрзани сьс сина ми,когато баЩа му ни заряза.Може би някога дьЩеря ми Ще ме попита заЩо на нея не сьм посветила нито едно,опитвала сьм много пьти ,но ниЩо не се полу4ава,може би заЩото нейният татко пьк ни вьрна радостта.но по добре да сме Щастливи отколкото да пиШа стихове.искрено се надявам като порасне да може да ме разбере.
преди години ми предложиха да ги побликувам в един вестник,аз не се сьгласих ,4увствах ги прекалено ли4ни,но ве4е болката е дори забравена и Ще ги потьрся за да ги споделя с вас.

Няма да забравя никога едно мое пътуване .Когато автобусът взе планинския завой,пред мен се откри най-красивата гледка през живота ми.Случвало ли ви се е пред красотата на малките кътчета на България сърцето ви да затупти силно,душата ви да онемее и чувството за божествена прелест да гали като коприна отмалелите ви нозе.Тези стихове са посветени на това прекрасно селце.

    Каква прекрасна гледка се открива
    поглеждайки към кроткото селце
    и къщичките сладко подредени
    наслада внасят в моето сърце.

    От поглед пръв душата ми ликува
    сърцето нежно пламва във искри
    и красотата тъй изящно подредена
    обгърната в зелено ми шепти.

    Шепти че трябва да обичаш,
    че трябва да се радваш че си жив.
    Във росната трева да тичаш,
    за да си истински щастлив!
   

Момичета,малко от моя наистина много любим автор Емтим Евтимов..Извинявам се предварително ако са били пускани вече :

Безкраен път до тебе извървях -
едва не се разминахме сред мрака.
Защо сега да крия като грях
години толкова кого съм чакал?

Сега не може нищо да ме спре -
за теб ще пея до часа последен...
Аз искам тоя свят да разбере,
че няма повече да бъда беден.


През тоя век на радостни открития,
протегнал към пространството ръце,
на всяко нещо има заместител.
Дори сърце заместват със сърце.
Дори око, останало злочесто.
Дори ръка, работила добре.
Единствено любов не се замества.
Замести ли се с нещо друго, ще умре.


Когато в черна вечер ставам лош,
когато се разкъсвам от въпроси,
започвам да се питам посред нощ :
Коя си ти ? Какво си ти ? Защо си ?
А ти си моя радост и вина,
а ти си мое бъдеще едничко,
единствената топла светлина,
единствената истинска . И всичко.


 

Момичета,малко от моя наистина много любим автор Емтим Евтимов..Извинявам се предварително ако са били пускани вече :

Безкраен път до тебе извървях -
едва не се разминахме сред мрака.
Защо сега да крия като грях
години толкова кого съм чакал?

Сега не може нищо да ме спре -
за теб ще пея до часа последен...
Аз искам тоя свят да разбере,
че няма повече да бъда беден.


През тоя век на радостни открития,
протегнал към пространството ръце,
на всяко нещо има заместител.
Дори сърце заместват със сърце.
Дори око, останало злочесто.
Дори ръка, работила добре.
Единствено любов не се замества.
Замести ли се с нещо друго, ще умре.


Когато в черна вечер ставам лош,
когато се разкъсвам от въпроси,
започвам да се питам посред нощ :
Коя си ти ? Какво си ти ? Защо си ?
А ти си моя радост и вина,
а ти си мое бъдеще едничко,
единствената топла светлина,
единствената истинска . И всичко.


 

РИСУНКА-Евтим Евтимов

Отдавна на земята си родена,
но аз отново днес ще те създам.
Да бъдеш първата любов за мене,
аз нови чувства ще ти дам.
Ще ти предложа закъсняла среща
и тя ще бъде първата за нас.
Очите ми са две венчални лещи
които чакат сватбения час.
Подай ръка. Светът ще стане хубав,
макар да идвам късно и суров.
Последен може в тебе да се влюбя,
но ще ти върна първата любов.


През тоя век на радостни открития-Евтим Евтимов
През тоя век на радостни открития,
протегнал към пространството ръце,
на всяко нещо има заместител.
Дори сърце заместват със сърце.
Дори око, останало злочесто.
Дори ръка, работила добре.
Единствено любов не се замества.
Замести ли се с нещо друго, ще умре.

   Ето и нещо,по-различно,за разнообразие

           Песен на майката
  Прохождачедото,прохожда,
  и тръпка сладостна пробожда
  сърцето майчино че вече
  ЧОВЕК е нейното човече..........
 

  СТАХОТНИ СА   rozi-maxi
   

***
Губя посока
и се лутам уморена.
Взирам се до изсветляване в луни.
Търся брод във вира.
И лекарство за да не боли.

Не заспивам-
за да не се будя сама.
Не плача-
за да не си бърша сълзите сама-
Не мечтая самотна мечта…

Не вдигам поглед нагоре, защото
птиците се разпиляват в свобода.
Не гледам къде ходя, защото
така не зная в какви тръни се бода.

Старая се в душата си да влизам тихо
/да не я обезпокоя/.
Пък дано не се сети да пита
кой я е обрекъл на всичко това…

     

Мойта обаче пита ли пита...

Радвам се ,че ви харесват.Те са старички,но винаги ще са хубави.Тези стихотворения ги знам от майка ми,тя е детска учителка.Когато изпраща вече порасналите дечица,на прощалното тържество ,ги казва на майките,но да чуете ТЯ как ги казва,всички се просълзяват,аз-винаги,още повече сега,когато вече съм майка!

обичам да чета, пиша стихове и да писали са ми и на мене

Безизразност

Как беше преди?!
Безразлични усмивки. Ръцете в джобове.
Твърдо вървим... И никой не търсехме,
никой не молехме... Сякаш не знаехме как да тъжим!

Какво се пречупи?!
Безизразни устни. Безкрайна тъга.
И горещи сълзи. И всички целувки са някак безвкусни...
Животът е празен. И много боли!

Какво е "любов"?! И какво ли ни свързва?!
Обръщаме гръб и самотни вървим...
Сърцето се къса и бавно замръзва...
Сълзите изсъхват, а ние тъжим!

И кой ще узнае, за да ни каже...
Че страх има в нашите тъжни очи...
Какво е "страхът"?! И за него не знаем.
Знаем само, че до смърт ни боли!!!

И ще бъда в косите ти песен

Още помня отблясъка топъл
в твоя поглед, разплакан от нежност,
изтънял извънмерно от обич,
с тънки ивици сляпа надежда.

Помня тежките рани, вдълбали се
не във броните, а във сърцето ти,
там, на всяко протрито стъпало.
Ти убиваше части от себе си.

Помня как на раздяла се стичаше
любовта ни по плочите каменни,
и пръстта се пропи от обичане,
и прахта от сълзи се задави...

Всички войни отдавна са мъртви,
под студената гръд на небето,
но със вкус на метал още скърцат
по небцето ти старите клетви,

още бродиш с ръжда по доспехите
по забравени бойни полета
и прозира душата под дрехите ти.
Във ръцете си сбирам утеха

утре сутрин, когато пропаднеш
в сън безпаметен, смазан от треска,
аз ще дойда с цвета на зората
и ще бъда в косите ти песен.

И ще бъда молитва по устните ти,
светъл лъч във дълбоките бездни,
ще ме галиш с очи несъбудени...
А пред нас ще е цялата вечност.