Обичате ли стихове? - 5

 Към теб се връщам, мамо!

Мамо, ти спомняш ли си първите ми сълзи
и после лудото ми увлечение?
А първите кошмари с таласъми
и първото любовно огорчение?

Мамо, ти спомняш ли си моята победа,
първата, на спортната площадка?
И колко дълго след колата гледах,
когато тръгвахте си пак обратно?

Мамо, ти спомняш ли си сълзите от радост,
щом изтръпнала сина си аз прегърнах?
И как вкупом - обич, гордост, жалост
изпълниха ме и от страх изтръпнах,

че вече МАМО ще наричат мен самата,
и спомените негови ще пазя,
и ще споделям радостта му, и тъгата,
дали ще го науча да обича, да не мрази?

Мамо, ти спомняш ли си откъде намери сили,
да се бориш, да ни пазиш, да обичаш?
Боже, колко трудно е да плача пред очите мили,
и към спомените, спъвайки се тичам...


Писано от любимата ми сестричка 

Другата...

Защо не ме питаш за какво си мечтая,
какво ме събужда и кое ми тежи,
защо не погледнеш в очите ми смаяни,
с объркани, влюбени, тъжни сълзи.

Защо не поемеш ти малко от болката,
тази - самотната, в празнични дни,
защо не спестиш ми и част от разходката-
ненаситната, скритата,.....колко боли!

Защо да те виждам през ден и за малко,
нали уж си влюбен в мене, гориш?!
Защо ли се чувствам излъгана, жалка,
мене прегръщаш, а на нея звъниш...

Подпис: Миш

Nasinda,страхотно е,браво на сестра ти!Разтрепери ми се гласа,четох го на майка,а момченцето ми беше в скута...
И второто е хубаво,но първото...докосна ме!Веднага си го преписвам!

Секундата отеква звучно
във коридора на съдбата,
вдигам глава макар и мъчно,
поглеждам в дъното вратата.

Но коридорът е осеян
със толкова подобни нея,
не бих могъл да ги отворя
дори и вечно да живея.

А втората секунда удря,
и други идват след това,
затичали са се тъй сякаш,
ги гони огнена ръка.

Горките сигурно не знаят,
че в коридора на съдбата,
дори да тичаш с всички сили,
не ще избягаш от ръката.

Заподозрян в какво не знам,
но колко ли е то ужасно,
щом сам съм тука окован,
какво направих толкоз страшно.

Осъден да се състезавам
на писта със познат финал,
със времето на старт заставам,
звучи началния сигнал.

Втурвам се във бесен бяг,
препъвам се,отново ставам,
съперника поглеждам пак,
и все напред се устремявам.

През стаи хиляди минавам,
с надежда търся пътя пряк
и чувства хиляди опитвам ,
не спира нищо моя бяг.

И тъй, препускащ с луда скорост,
Мислещ,че всичко съм видял,
спрях сякаш поразен от болест,
сякаш дори светът е спрял.

Изпитах чуство непознато,
до днес съм бил май във заблуда,
със нежност пълнеща душата,
неописуема възбуда.

Дотам изглеждащо реално,
чак времето се спря да види,
Красиво беше,не банално
без лицемерност и обиди.

От него взимах пресни сили
и смисъла да продължа,
да мина хилядите мили,
присъдата да излежа.

Денят е нощ, слънцето черно,
напусна както е дошла,
да страдаш днес не е модерно,
защо не мога аз да спра.

Кажи ми смисълът къде е,
защо да бягам аз сега,
за всеки изходът един е,
пресекъл крайната черта.

Сам, празен, тъжен и безмълвен,
вървя направо към вратата,
на дъното на коридора,
МРАЗЯ
БАЩАТА
НА ИГРАТА.

Антон Симов

Песен за майката
Марко Ганчев
Прохожда чедото, прохожда
И тръпка сладостна пробожда
Сърцето майчино, че вече
Човек е нейното човече.

И мисли тя, че го повежда
с ръка към своята надежда.
Не знае, че го е създала
за близост не, а за раздяла.
Додето майката усети,
изтръгва й го от ръцете
безмилостният господар
на всички царства цар Буквар.
Остава майката сама
с играчките му у дома.
Погалва някоя играчка
и ето ти играчка-плачка.

Прописва чедото, прописва.
Вълна на нова радост плисва
и първа дума пишат двама,
и то се знае, тя е “мама”.
Когато мама е сама,
ще праща чедото писма…
Не знае тя, че рядко пише
синът зает с дела по-висши.

Додето майката усети,
изтръгват й го от ръцете
казарма, работа, жени…
А пък жените са едни…

Сама при старите му книги
остава мама и реди ги.
Поплакват заедно с буквара
и после всеки се затваря.

От ден на ден разбира мама,
че има син, но и че няма.
Разбира тя,че го е създала
за близост не, а за раздяла.
И вече не до рожба близка
да бъде близо мама иска.
Обратното желае само:
синът да не извика “мамо”.
Да не извика “мамо, мамо”
синът в нещастие голямо.
И щом не сеща се за мама,
то значи, че опасност няма
И че светът добре го среща,
затуй за мама се не сеща.
И мама в стаята тогава
ръка на себе си подава,
поема я и се повежда
сама към своята надежда…

                                                 ОДА ЗА ЛЮБОВТА!!
Да!Аз съм в бяло,цялата в коприна,в очите ми блестят сълзи.Усмихвам се на всеки,но на сила и нещо в гърлото гори.Как шумно хората се смеят,след малко ще пристигне той,ще ме прегърне и ще каже:"Хайде,мила,изтрий сълзите си,бъди герой!".Сред хората се движим двама,обсипани с целувки и цветя,усмихвам се единствено на мама,с каква надежда ме изпраща тя.
Едно дете към него приближава:"Вземете-казва-тез цветя.Един човек ви пожелава щастлив живот със таз жена.".
Изтръпвам,цяла пребледняла,изтръгвам розите със вик,една бележка малка,бяла,лежи в ръцете му без плик.Без думи,с неговото име,най-хубавото име на света,което днес немога да повтарям,защото съм омъжена жена!!




не помня от кого бешено ми е любимото

   СИНЕ<МАЙКА ТИ ДНЕС СИ ОТИВА
                                               Н.Йорданов

Ти разбираш ли,а?Не,не бива.
Не,не бива да знаеш,че вече
тя ще бъде далече далече
и че никога,никога няма
ти да кажеш на някого "мама".
Ето тръгва с куфар в ръката.
Дай ръка да отворим вратата
и да видим как чужда нетрайна
тя си тръгва към своята тайна.
Ти не й се сърди.И аз няма.
Все пак ние мъже сме с теб двама.
Не,ти всъщност си малко юначе,
а пък татко ти нещо май плаче.
Не,не плаче-той просто се взира-
това целия свят го разбира.
Ти вече голям си,ти си батко
няма сам да си-имаштатко.
Няма сам да съм аз-имам тебе.
Ще живея отново чрез тебе
и все някак ще бъдем щастливи.
Ето виж тези лодки красиви
как играят немирно в морето.
Ето Мечо...Кубчета ето...
И не казвай,не казвай не бива
че е лоша защото отива
толкоз чужда и толкоз нетрайна
към нечуждата своя тайна.
Само стискай юмручето здраво.
Усмихни ми се.Хайде.Браво.
Все пак ние мъже сме с теб двама,
ще ти бъда и татко,и мама,
и ще ми бъдеш другарче...и всичко.
Хайде,мое юначе,мъничко
своя татко хвани за ръчичка
да затворим след нея вратата!

Да,Радост,пропуснала съм едно стихче  !

Но майка ми е сигурна,че авторката е Лиана Даскалова.

Страхотни думи. Подействаха ми - аз съм майка. Това ме удари в сърцето. Защо - кое е това майчино сърце, което може да си тръгне от дете. Та то се къса от нея... Боже - какви бащи, Боже какви майки.
Бъдете живи и здрави. Силни и издръжливи, защото живота е пълен и пъстър с много цветове, за чиито нюанси трябва да имаш очи. Целуни детето като майка и го погали когато заспи. Дори ме просълзиха тези думи, казани в стихотворението ти... ъди здрав и намери начин да му станеш приятел. 

Съобщението,което всеки родител трябва да прочете
Когато си мислеше,че не те гледам,аз видях,че закачи първата ми рисунка на хладилника и веднага поисках да нарисувам друга.
Когато си мислеше,че не те гледам,аз видях как нахрани изгубено коте.Научих,че е добре да си мил с животните.
Когато си мислеше,че не те гледам,аз видях как направи любимата ми торта.Научих,че малките неща могат да бъдат най-специалните в живота.
Когато си мислеше,че не те гледам,аз чух как каза една молитва и разбрах,че някъде има Бог,с когото винаги мога да говоря.Научих се да вярвам в Господ.
Когато си мислеше,че на та гледам,аз видях как приготви храна и я занесе на приятел,който беше болен.Научих,че ние всички трябва да си помагаме един на друг.
Когато си мислеше,че не те гледам,аз видях как отдели от времето и парите си,зада помогнеш на хора,които нямат нищо.Научих,че тези,които имат,трябва да дават на тези,които нямат.
Когато си мислеше,че не те гледам,аз видях как се грижиш за нашата къща и всеки в нея.Научих,че трябва да се грижим за това,което ни е дадено.
Когато си мислеше,че не те гледам,аз видях как се справяш с отговорностите си,дори когато не се чувстваш добре.Научих,че трябва да бъда отговорен като порастна.
Когато си мислеше,че не те гледам,аз видях сълзите в очите ти.Научих,че понякога биваш наранен,но няма нищо страшно в това да си поплачеш.
Когато си мислеше,че не те гледам,аз видях как се безпокоиш и исках да бъда всичко онова,което бих могъл да съм.
Когато си мислеше,че не те гледам,аз те погледнах и исках да ти кажа"Благодаря" за всички онези неще,които видях,когато си мислеше,че не те гледам
ПП: Не е поезия,проза е,но много ми харесва.Търсих го във форума да видя дали някой друг не го е написал вече,но не го открих.Съжалявам,ако не съм го видяла.Чак сега ви открих,момичета и така ви се радвам...Аз съм филолог и поезията за мен е нещо мн ценно.Препрочитам си едни книжки и се преселвам другаде,но вие знаете за какво ви говоря.Хайде стига съм писала.Доскоро

Щом са ви харесали пускам ви още няколко.

В обратен ред

Лист хартия,
накъсани мисли,
недопито кафе с
вкус на цигара,
пак е 2 сутринта,
спи ми се,
но сърцето бунтува се,
очи не притваря!
Започвам да пиша,
не се получава,
мисли  текат,
но в обратна посока...
Как вратата затваряш,
аз пуша цигара,
ти питаш с поглед...
пак отначало
темата стара...
Аз те прегръщам,
ти извръщаш глава,
няма го пламъка,
само съмнение,
пак се чува въпрос
"До кога?"
Ти влизаш при мен,
витае смущение!
Отново усещам
познатото чувство,
старателно крием
досада и хлад,
така да живеем-
това е изкуство,
но не съм аз творец,
ти не на чувства богат!
Аз те жадувам,
ти целуваш очите ми,
начало на голяма и
страстна любов...

Ако не пишех в обратен
ред стиховете си...
Сега щях да започвам
живота си нов...

Съвременен реквием

-Татко, защо си тъжен?-попита синчето.
Погалих го нежно, какво знай детето.
Отдавна напиращи в душата ми думи,
поеха по свой път, неразумен.
-Погледни държавата ни- обезверени хора.
Управници дебели и луди без умора.
Погледни раята-селяни нещастни.
Погледа в комата, ракията, жената.
Няма веч герои, останахме шепа.
Аз, чича ти Гошо, комшуто и кмета.
Всички други, сине, предадоха страната.
Освен нея себе си и свободата.
Виждаш ли, сине, кой ни управлява?
Тези хора, сине, са нашта държава.
Няма веч мъже, останахме малко.
Истина ти думам, макар да е жалко.
Нови богаташи, за никой не им дреме.
Нито за тебе, нито за мене.
Тези хора, сине, нас ни управляват.
Те ни превърнаха във жалка държава.
Баба ти да проси за 100 лева пенсия.
Дядо ти във кръчмата да псува на пусия.
Казвам ти тез думи, а сълзи напират.
Стани, иди сине,  да ми купиш бира.
Всички сме герои, ама като пийнем.
Псуваме и хулим, ще одим да ги бийме.
А кат изтрезнеем, пак ще бъдем мишки.
Сгушени на топло, на врата с каишки.
Много жалка гледка сме, да знаеш, сине.
За да се оправим ще минат години.
В теб ми е надеждата, да им гледам сеира.
А сега, сине, иди за бира.
Ще гледам новините, тези на турски,
Български веч няма, щот били гяурски.
Ще погледам мача, дано Левски бие.
То и футбол няма, и той си отиде.
И той ,кат Апостола, ще изчезне.
Жалко е, сине, а беше полезен.
Няма вече герои, останахме шепа.
Аз, чича ти Гошо,  комшуто и кмета.
Пак ще ги псуваме, нали знаеш, онея.
А после, след мача, кой от къде е.
В теб ми е надеждата, да им го върнеш.
Що ни причиниха, света да обърнеш.
Бъди мъж, сине, а не кат баща си.
За жълти стотинки продаде душата си,
сърцето, мечтите и все що мечтаеше,
бъди мъж, сине, а не колебаещ се.

А аз ще полегна, уморих се вече.
Дано скоро, сине, им стане напечено.
Повярвай във себе си, аз знам, можеш ти.
А аз ще полегна, че ми се спи.

*Реквием-римокатолическа заупокойна литургия.

         


Ако някой ден луната не изгрее,
         аз ще бъда твоята луна.
         И дори небето да чернее,
         ще ти светя тихо през ноща.

         Ако някой ден и слънцето изстине,
         аз ще бъда твойта светлина.
         Ще те скрия в огнената си стихия,
         ще ти дам подслон и топлина.

         Ако някой ден и вятърът притихне,
         аз ще бъда онзи полъх тих,
         който със цветя ще те обсипе
         и ще ти нашепва стих след стих.
         
         Ако някой ден дъждът те изненада,   
         аз ще бъда капка от дъжда.
         В нейната жадувана прохлада
         ще откриеш моята следа.

         Ако някой ден в небето няма птици,
         аз ще бъда твойта чучулига
         и ще пея в твоята градина,
         а това, че ме обичаш, ще ми стига!
         

Страхът за мен е нещо непривично.
Шегувам се.  И мене ме е страх.
Да се страхуваш даже е логично.
По-ме е страх,  от туй,  да няма страх.

Страхувам се, признавам си, от самотата.
От липсата на истинска любов.
Страхувам се дори от суетата,
Но суетата.....тя си е до гроб.

Страхувам се от болката, от нищетата.
От мъката на хората и от смъртта
Страхувам се дори когато,
Ще се наложи сам аз пътя си да извървя.

Страхувам се от болните амбиции.
От гадните невежи ме е страх.
Нещастни, злостни, гнусни коалиции,
От тях, от тях най-много ме е страх.

Страхувам се от глупавите хора.
От хора обградени със лъжи.
От лудите, че нямат те умора.
Защото луд умора няма, само се поти.

Но стига толкова, страхът е необхватен.
С две думи няма как  да се опише.
Повярвайте ми, всички се страхуват,
Ала при някои страхът мирише.

mihaelasl, кой е авторът?