Обичате ли стихове? - 5

И на двете е един приятел. Васил Гергов. Много ми харесва какво пише. 

СТРАДАЛЕЦ

-Страдалец казваш! Как пък го измисли?!
-Повярвай ми, не беше никак лесно.
В главата ми са само тъжни мисли.
Причината познаваш я-ЖЕНА.
-Познал ли си ти що е туй страдание?
-Познал съм що е женско невнимание.
Единствена бе тя за мен до вчера.
Такава друга няма да намеря.
Очите черни, косата и коприна.
Но вчера тя от мене си замина.
-И, питам те, това ли е страдание?
Нима не знаеш за гладуващите хора!
За болните! Умиращи! Бездомни!
Една жена ли е апокалипсис?!
-За мен това е, имам си аз всичко.
И искам аз със нея да сме близки.
Да я целувам, нежно да я милвам.
И жадно аз с уста да я изпивам.
–Не знаеш ли що става в Газа?
–Ох, зная, че накрая ме намрази.
–Какво ще кажеш за войната във Ирак?
-Откак я няма във душата ми е мрак.
Не чувам вятъра, и птичките не пеят.
Не зная как сега ще оцелея.
-Във Косово отново пак се бият.
Във Турция избухна бомба.
Уби шестима, а дванайсет са ранени.
Не виждаш ли, светът е в криза?
-Едната мисъл от ума ми не излиза!
С какво обидих я, какво и сторих?
Какво не бих дал сега да поговорим.
Отново тя да седне на дивана.
Такава помня я, във светлина обляна.
И нежно името ми да мълви.
Уви. Изчезна тя. Сърцето ми кърви.
Аз зная, няма да се върне вече.
Тя каза, че отива надалече.
-Едно ти аз говоря, а ти си друго знаеш!
За хорските нещастия нехаеш.
И виж се, погледни се, друг човек си.
Не те познавам аз такъв, ти беше весел.
Нима от дума не разбираш?
Защо във нищото се взираш?
Тя минало е. Забрави я.
Излез сред хората и друга ще откриеш.
И твоето сърце за друга ще забие.
-Ах, чувам, нещо ми говориш.
Приятелю, ти отношението прости ми.
Ще трябва, аз, сега да се науча,
че няма я и няма да се върне.
Ще трябва пак да се родя. Отново.
За помощ, аз, към тебе се обръщам.
На слепия ти пътя да покажеш.
В света какво се случва да разкажеш.
Последните ми дни са във мъгла.
Но, зная, ще ми подадеш ръка.
Отново своя път, аз, да поема.
Нещастието ми превърни в поема.
Да знаят хората, че любовта не носи само радост.
Да знаят, че не е и само сладост.
А има мъка и тъга.
Уви. Това е любовта.
Къде отиваме, сега, разправяш?
-Отиваме в морето на забравата.
 
 

  запис!

                                                     РАЗВОД

М - Като каза: Развод, та развод!
Е,добре де-развод!
 
Ж - Да, развод! Осемнайсет години все брачен живот!
 
М -Беше месец април...На прозореца чукаше дъжд.
 
Ж - Не , напротив-бе юли.И навън страшно слънце пече.
Беше смешно момче.
 
М -А тя беше страхотно парче.
 
Ж - Бях студентка по физика.

М-Имаше физика нежна.
В любовта бях професор,а тя беше много прилежна.
И след мойте уроци порасна опасна и страстна.

Ж-Да,така си е-той сексуално изцяло ми пасна.
После дойде детето във тясната брачна квартира.

М-Тя ме чака,а аз все на път до Виена със ТИР-а.
Тъй спестихме валута и направихме апартамента.

Ж-Този същия,в който съжителстваме във  момента.

М-Почна работа тя-а детето на детска градина.
Инженер във завода, а аз-все шофьорче в чужбина.

Ж-Да,обаче десети ноември обърка нещата.
Спаря да бачка завода и останах навън,без заплата.
Седем-осем правителства. Не помогна ни митинг,ни стачка.
И се цаних търговка на дребно като продавачка.

М-А пък нашата фирма веднага се приватизира.
Една мутра дойде и ми каза:Я слизай от ТИР-а!
Купих "Опел" на старо и станах шофьор на такси.
Дъщерята обаче ми каза :"Не татко,мерси!
Заминавам в Италия там при един мафиот.

Ж-Аз какво съм виновна във случая.Той се пропи.
Всяка нощ се въртя във леглото-той хърка и спи.
Сутринта става и псува-вони на ракия и лук.
И така от един махмурлук пак до друг махмурлук.

М И един ден я спипах....

Ж-Той лъже.Не беше така.

М-Начервена, наплескана с грим и без брачна халка.
Къде тъй,бе душичко?...Не казва.Така ли?

Ж-И бой! Три дни бях в "Пирогов".
Той пристига след кански запой.
За какво ми се мъкнеш?....Не казва..Кажи за  какво?
Блъснал снощи таксито в едно извънградско дърво.

М-Да,нарочно го блъснах,да се свърши със този живот.
А пък тя- не приема.И ми вика :Развод, та развод!

Ж На театър бях тръгнала. Той ме ревнувал от мъж.
Осемнайсет години-поне да опитам веднъж.
Остаряваме бавно, а той не ме бръсне за слива.
Младостта си отива,глупачко,младостта си отива.

М-Този твоя театър живее в" Младост", нали?
Със главата си счупих стъклото. Ох,как ме боли!
Оживял съм по чудо.Съдбата така го реши.

Ж -И отиде при твоята курва да те утеши.
Да се махаш оттука.Отивай при нея.И край!

М-С какво да отида.Нямам превоз.

Ж-Вземи си трамвай!
Какво чакаш...Потегляй....
Я,виж го,той даже заплака.
Вземай куфара и към леглото и! Хайде!В атака!
Я не ми се навирай във скута такъв като бебе!
Нали знаеш, кретен,че обичам единствено тебе.

М-Нали знаеш , че никого нямам в този живот.
Този гладен и тъжен живот ме превърна във скот.

Ж-Хайде, стига си дрънкал! Той,милият,пак се надрънка.
Е,допий си ракията! Съмва се вече навънка.
Хайде, лягай в леглото.По-кротко! Пияно момче!

М-Осемнайсет години.....Ти пак си страхотно парче!

Ж-Ох, какво да те правя,като сексуално ми пасна.

М-Няма друга жена като тебе опасна и страстна.

Ж-Обич моя,ела с одеялото да се завием
и за малко от този озъбен живот да се скрием.


                           (НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ)  

meu

забравих лятото на пирона,карлито

зениците ми потънаха златно

в оня ден на август

когато луната беше оранжева

в изгубения град

тежък е август

като омесен хляб във вторник рано

и дъхът му ляга по косите ми

мед и пъпеши

и диша тежко в следобеда

жаден

целува кръговете

и чезне някъде зад очите си

запомнил шепота на огъня

разрових листата на морето

соленото разля по пръстите ми

мислите си

малко преди да изчезне съвсем

целуна звездите с твоите устни

лятото виси на пирона,карлито

вечер за прегръщане

свали си сакото и прочети на глас

онзи свитък с оранжево

който беше луна

преди да се е стъмнило

в изгубения град

има толкова улици за вървене

не знаеш ли

имам трета обувка

dressy

Evry me, Ester, Ellyst, Шехина, Мила па, Verdad, Теа, къде сте момичета. 

Автор: ЯНА КРЕМЕНСКА

Неприлично

Толкова е трудно да го мразя,
че реших напук да го обичам.
В свободата е излишно празно.
Любовта понякога е ничия.

Любовта по детски е жестока.
(Аз я зная тази стара песен.)
Страх ли го е още от високото
оня, дето щяха да го бесят?

Страх ли го е корабът от сушата,
влюбват ли се риби в бреговете?
Ако сме се хванали за гушите,
кой ще разпнат в някой смешен петък?

Ако той реши, че ме разбира,
как ще продължаваме нататък …
Всеки ден е повод за умиране,
а животът е обидно кратък…

Гарваните пеят тъжни песни,
докато си мислят нещо мръсно.
За въже във къща на обесен
се говори, ако ще възкръсва…

Трудно ми е. Исках да го мразя,
но реших напук да го обичам.
Нека му е! Господ да го пази!
Аз съм си. Почти е неприлично.


Иначе и аз самата от много време пиша стихове... Май ще се престраша да споделя едно мое опитче:

Признание

      „... Обичаш ли да слушаш истории, в които
           все аз съм най-добрия,
           все аз съм победител?..."
                                                  Ивайло Вълчев

Разказвай ми за себе си, лъжи ме,
привличай ме, крещи ми, целуни ме...
Отблъсквай ме и после пак ме искай,
но винаги при мен в нощта се връщай!

Ще те очаквам, даже късно нощем,
с любов да излекувам твойте рани.
Ще бъда силна, смелост да ти давам
и пак, и пак към тебе път ще търся.

Ти казваш, че те карам да се раждаш,
че любовта ми от дълбокото те вади...
За мен си най-добрият, победител,
за мене си единствен, не разбра ли?...

кой е авторът,много прили4а на едно друго ,което сина каза за 8ми март в детската градина като беШе на 3 годинки.разплака вси4ки майки тогава,и мен естествено но бях много горда,беШе единственото дълго стихотворение,останалите деца бяха в рецитал от няколко строфи4ки.представете си как се 4увствах,Ще го потърся и Ще го напиШа.изглежда един и съЩ автор.


Ще се опитам в най скоро време да ви пратя и моите ли4ни,преди 13 год ми предложиха да ги публикувам,но бях много наранена и нямах смелостта.сега ве4е болката е отминала и с удоволствие Ще ги споделя с вас

Като се спомена малко преди мен за Яна Кременска, та ето още нещо от нея...

Ще попиташ

Ще попиташ защо вместо мен тази нощ си сънувал
само стъпкани, мокри, крайречни треви.
Сякаш някой във някакъв бяс е целувал
с луди устни земята. И от устните още боли.
 
И на никой не му е нужно някога да научи,
че не си искал да превърнеш любовта ми в тръстика.
В скута ми, вместо нашия син, твоята тайна суче,
а в очите й ме е страх да надникна.
 
Откъде тая есенна тръпка в косите ми?
Може би така ще съм по-различима.
Във съня ти ме нямаше, дори под тревите...
А в живота ти — като мъка ме има.
 
Някой ден без да питаш от някого ще научиш,
че съм си тръгнала — да те спася от обичта си.
И са ме видели с треви да превързвам
охлузеното коляно на щастието.
 

Както винаги върви бавно, много бавно,
и стъпва направо.
Прехвърля през една плочките,
край бордюра превърта спомени.
На ръба на деня застане ли,
с часове ще изпраща залези,
и дълбоко ще вдишва любов.

Има дни ... несъбуден седи
в кафенето до прашната гара
да следи силуети зад ъгъла.
Преградил е два-три булеварда,
все очаква сънят да си тръгне,
и унесен високо на бара
сипва облаци с вкус на сълзи,
и с любов тъжни листи изписва.

Има дни ... не познава умора,
добродушно със времето спори,
и дели хоризонта с гълъби;
на тавана му спят ветрове,
по балкона строи замъци.
В лист хартия събира светулки
за жената с неделните стъпки,
и със изгрев по устните.
С далии.
Като въглен изгаря го, вярно.
Но когато я хвали ...
от очите му капе любов.

-------
пп Благодаря за стиховете на Яна Кременска    ,  от години тя е един от любимите ми автори ....

Обичам много! Ето няколко стихотворения, чиито автори не знам. Първите две са от списание "Родна реч" преди много, много години:

Станахме ли чужди изведнъж?
Зъзнем ли от скръб? Ти криеш!
Питам - ако плисне силен дъжд
няма ли поне с очи да ме завиеш?

---

Неочаквано и някак истински
блъсна ме нещо познато -
един измръзнал от чакане скитник
търсеше в моите устни съдбата си.

----

Мамо, ти ли си поискала момиче,
че си ме родила в пролетта?
Толкова ли много си обичала,
че си втъкала любовта?

Аз ли трябва да съм твоя изгрев,
твоята усмивка и тъга
винаги да съм до болка искрена
в дланите ти сложила глава?

Мен ли трябва дълго да посрещаш
по един, единствен тъжен път,
който от сърцето ти извежда
и ме води някъде отвъд?

В него като мъничкото птиче
да ме топли твоята сълза...
Мамо, ти ли си поискала момиче
или ме донесла пролетта?

НЕЖНОСТ

Додето сме млади, додето сме хубави,
Обичта покрай нас все кръжи и кръжи...
Очите ни срещат погледи влюбени,
Ушите ни слушат мили лъжи –

И ний разцъфтяваме като горди кринове,
Къпани от ласкави дъждове,
Галени от ветрове копринени,
Блеснали в лъч мигновен...

Но когато очите ми избелеят
И по ръцете избият кафяви петна,
Когато косата ми със снега се слее
И стана просто стара жена –

От всички, които са ме любили,
Край мен ще остане само един:
И за него аз ще съм винаги хубава,
Неотделима, както преди.

Той ще милва ръката ми стара и грозна,
Ще ме води полека с усмивка добра...
Затова сега мисля със нежност за този,
Със когото ще се състаря.

Станка Пенчева

Lucky@Mamma,много ми хареса  !

fam,    времето все не стига и все се надбягвам с него



Обещай, че ще останат само между нас

заключените слънчеви лъчи

смехът надничащ през клоните

тъжните нагарчащи очи

песента, кацнала на рамото

вкусът на кафе, ръж и леблебия

гласът на сърцето в ушите

едва зараждащата се стихия

руменината по страните

нетърпеливото тактуване на нечий крак

познатия китарен звън и ласкав саксофон

прокрадващият се без милост мрак

копнежът дълбоко в нас затворен

Завръщане(на майка ми)
В сянката на полумрака,
падаща над черната лоза
аз знам,отново,че ме чака-
разплакана и тъжна-ТЯ
Жената,дала ми живота
събрала в моите очи света
пречистена и даже кротка...е тъй далеч от мен-за първи път
Прости ми,моля ти се,МАМО,
сега си имам само теб
Животът бързо ме измами
и всичко свое аз проклех
И ето-връщам се самотна
изтривам тъжните сълзи,
прегръщам те с огромна обич
и много,много ме боли...
Аз обещавам,МАМО,ще остана
(поглеждам пак в добрите ти очи)
не искам нищо във замяна-
стига ми,че ме роди...