Обичате ли стихове? - 5

Знам, че тук е единственото място, на което мога да споделя това: 

Мойта река

Потича  сълзата ми,  и още една,
Падат безмилостни в твойта ръка
И чудиш се как е възможно това
Защо е в ръката ти мойта река
Задаваш въпроси, какво е това
Защо е сълзата ти, нима си сама
Нима нямаш мен и мойте крила
Нали двама ни събрал е света
И  как да ти кажа
Че моята  река
Препуска от далечна,  далечна страна
Където е събрала голяма тъга
И се влива  стихийно в мойта душа
И когато ме питаш какво е това
И когато знам, че не съм сама,
Че имам теб и твойте крила,
Че двама ни светът е събрал
От душата ми извира тази река
И потича  към нова, щастлива страна.

 Нетрайността
Не сме ли облак ний, среднощ закрил луната?
Блести и тръпне той във своя късен бяг!
Но не минава миг и кратката позлата
изчезва и нощта обвива го във мрак!

Не сме ли арфа ний, забравена в полета,
та вятърът по нас напеви да реди,
и всеки дъх, едва достигнал до сърцето,
оттам да къса звук, различен от преди?

Заспим ли, сън един почивката ни трови;
отворим ли очи - и сграбчва ни тъга;
ний бягаме, пълзим, за плач и смях готови,
ту скръбни, ту скръбта сразили на шега!

Но все едно - тъжиш, ликуваш и обичаш,
а чезнат и плача, и радостта, и обичта!
И утре никой път на днес не ще приличаш,
че нищо тук не трай освен Нетрайността!

Пърси Б. Шели

здравейте момичета,прекрасни стихове прочетох тук.и аз пиша от време на време,ето едно мое:

Защо?

Защо не можем да се разберем?
Защо не можеме да сме щастливи?
Държиш на мен-държа на теб,
а няма мигове красиви.

Защо се свива моето сърце?
Очаквам пак да ме ругаеш.
Отново съм с угрижено лице,
защо със мене си играеш?

В какво отново прегреших?
Учудено се взирам в тебе.
В чертите твои пак открих,
за теб вината е във мене.

Защо отново не разбрах,
кога,къде,какво направих.
С годините по мъничко умряха спомени,
надеждите забравих.

И все по често чувствам самота,
душата ми предадена умира.
И само малката сълза,
доказва че съм още ЖИВА.

Здравейте, мамчета! Поздравления за темата 

... (на точки)

Ти си ми многоточие.
До последната точка.
Всички думи прерових,
но ти не си в тях.
И мълчиш във очите ми,
а под клепките боцкаш.
Много-точно рисуваш
сълза след сълза.

А къде да намеря
най-верните думички,
като имам от тебе
само няколко спомена?
Ще изрежа сърцето си
със назъбена ножичка.
Да живея без него
не е нищо особено...

Без това то мълчи.
То мълчи упорито.
И го прави умело.
И го прави нарочно.
А под моите мигли
те помнят сълзите -
как замлъкваш във мен
след последната точка...
Caribiana

Кратичко от персоналната вещица

Можех да ти бъда и принцесата...
Колко му е да примигвам куклено.
Но въобще не ми е интересно
девет дена да си сресвам буклите.
А и нямам времето - заета съм-
да изтривам с устните си - устни -
та до непорочност да засветиш.

Чак тогава - можеш да ме пуснеш.
 
Камелия Кондова

Антипролетно


Не я е срам да идва пролетта,
нахална, млада и красива
да изпълва света с чудеса
и в носа да ми ги навира!

Но ще мине, ще мине и тя
и ще дойде жежкото лято
ще усети тогава жарта,
ще изсъхне всичко посято,

ще повехнат зелени треви,
ще окапят прекрасни цветчета,
ще се занижат безкрайни дни,
плодове ще губят дърветата

и тогава ще види и тя
що е загуба и колко боли
само спомен  за една мечта
в душата и ще гори!

***

Нямам други намерения към теб освен:
да се разминаваме по коридора понякога
да отваряме и затваряме нервно вратите
аз да си гриза ноктите, ти да вечеряш нощем
сухи плодове и твърди ядки
да харесваме марки с печати
и липсващи зъбчета
рядко да си пишем писма
ти да колекционираш пеперуди
аз земетресения.

Марица Колчева

Обещавам ти небето и земята.
А ти ми обещай любов.
Не мога да ти дам душата си,
но мога да ти дам живот-
поне да можеш да прегърнеш
частица мъничка от мен.
Все някога ще се завърна,
а ти очаквай този ден-
далечен, необятен, тих
почти измислено реален.
Щом теб във себе си открих
светът ще бъде идеален...
И него ще ти обещая,
дори и него ще ти дам.
Светът дали изобщо знае
какво е да заспиваш сам...

Мира Дойчинова

Един човек ме поощри да пусна нещо мое. Не се смейте (много).

Луната

Луната
тайно
погледна през прозореца.

Свещите
бавно
горяха до леглото.

Сенките
нежно
се сливаха на стената.

Луната,
изчервена,
се скри зад облак.

Кой забрави да дръпне пердето?

 

Няма да се смея. Доплака ми се.

С теб да се завивам
нощем.
Плътно да се слепваме
с кожа върху кожата.
Да се просмуквам
под клепачите.
Като шал
да те завързвам
около шията си,
удушавайки
на светлото
въпросите.

Обърни се.

С мен да се завиеш.

Тъмно е. Няма никой да ни види.

***

Не мога да ти подаря себе си
в минало време.
Там съм подарена вече
на някой друг.

Б.Петкова

ЧОВЕКЪТ
Недялко Йорданов

Човекът, който всяка сутрин, когато слънчицето грейне,
и младите жени излизат навън с найлонови торбички
да хвърлят нощния боклук… ей тук…в кварталния контейнер -
Човекът, именно Човекът… е по-щастлив сега от всички.

Спокоен е… Със колко битки успял е да го извоюва.
Все още силни са ръцете, когато свиват се в юмруци.
Себеподобните го мразят… И кучетата негодуват.
Не смеят да припарят даже и циганите със каруци.

Матракът му, на който нощем спи във тунела под канала…
И одеалото, с което грижливо, дълго се завива…
Палтото… Шапката, която била е преди време бяла…
И петгодишните обувки, които още си ги бива…

Той има всичко… Няма име… Не знае никой от къде е.
Едно портретче във ръцете понякога до болка мачка.
Човекът днес във пещерата на прадедите си живее.
И носи във чувал закърпен поредната си ловна плячка.

Той е безсмъртен… Той е вечен… Върти се шеметно земята.
Денят започва… Със джакузи… С кафе след снощното уиски.
Човекът… Страшният човек… С когото плашим днес децата…
Закусва тази сутрин весел и сит със нашите огризки.

15 януари 2008

Поезията ... тя е всичко ... Поне за мен ... Ще ви напиша някои от любимите ми, някой път може и нещо мое

НЕ ТЕ ИЗМЕСТИ НИКОЙ

Елисавета Багряна

Не те измести никой в тази къща.
И стола ти е празен в моя кът,
и в книгата ми никой не обръща
листа - недоизчетен този път.

Не гледа в лятна вечер никой с мене,
на прага седнал, звездния екран,
и никой не поема удивено
букета, рано сутринта набран.

Когато зъзна, никой не намята
с любов на плещите ми топъл шал -
и в жега, с витошка вода налята,
не ми е нежно чашата подал.

Минава пак година след година
и сменя се сезон подир сезон.
Връхлита буря, свлича се лавина,
от сняг или от плод се скършва клон...

И видимо в дома тук няма нещо
за тебе да напомня всеки миг -
ни някакви любими твои вещи,
ни в рамка на стената твоя лик.

Ти с въздуха край мене ме обгръщаш,
в кръвта ми влязъл, твоя пулс тупти -
не те измести никой в тази къща,
в която всъщност и не влезе ти.



Ще те накарам да се влюбиш...

Недялко Йорданов

Ще те накарам да се влюбиш
и не във мен, и не във него -
във вятъра и във звездите
ще те накарам да се влюбиш.

 
Ще ме накараш да се влюбя
във ритъма на дъждовете,
във погледа на всяка пролет
и в пролетта на всеки поглед.
 

Ще те накарам да се влюбиш
и не във мен, и не във него,
и не във себе си, а просто
ще те накарам да се влюбиш.

 
Ще ме накараш да се влюбя,
когато в любовта не вярвам,
не вярвам в теб, не вярвам в нея,
когато в себе си не вярвам,

 
когато просто и банално
говоря най-банални думи
и зная всичко и на всичко
вкуса съм вкусил тъй отдавна.

 
Ще ме накараш да се влюбя,
и не във теб, и не във нея,
и не във себе си, а просто
ще ме накараш да се влюбя.

 
Ще те накарам да се влюбиш
и със любов ще те накажа,
защото в мен, защото в него,
защото в себе си не вярваш.

 
И после в някаква аптека
ще те изпратя със рецепта,
но е направо безнадеждно
лекарство от любов да търсиш.

 
Ще те накарам да се влюбиш.
Ще ме накараш да се влюбя.
Ще те накарам да се влюбиш
и със любов ще те накажа.


ТЯ СЕГА СИ ОТИВА...

Недялко Йорданов

Тя сега си отива, още днес си отива.
Тази рокля е тъмна и така и отива.
Тя е малка и хитра - на лисичка прилича,
но какво да направя,
като пак ме обича.

Ето, тих и разумен, приближава се края
и къде ще отиде,
аз не зная, не зная.

При кого ще отиде в тези нощи студени.
Тя ще мисли за мене,
ще си спомня за мене.

И защо една вечер най-случайно ми хрумна
да я спра и да почне любовта неразумна?

Тя сега си отива и почти е спокойна.
Тя е малка и грешна, тя е малка и стройна.

И защо аз не мога да я спра. И не искам.
Един влаков сигнал като гларусов писък...

С нея весел ли бях,
непохватен ли,
чист ли?
Зная само, че тя все пак почна да мисли.

Тя е малка и хитра - на лисичка прилича,
но сега е богата -
тя вече обича.

Все едно дали мене.
Но сега - точно мене.
При кого ще отиде в тези нощи студени?

И защо аз не мога да я спра. И не искам.
Един влаков сигнал като гларусов писък...


Не се привързвай...

Дамян Дамянов


Не се привързвай никога към нищо!
Привързването е окова скъпа!
Тя дава дом, жена, деца, огнище,
ала в замяна - тежка пранга - дърпа!
Тя дава много, но отнема всичко.
Покой ти дава. И блага големи.
С уют те топли. Гали те с ръчички,
които за свободен нямат време.
Със благини най-едри и най-дребни
отрупва те цял, ала във замяна
духа ти и плътта така обсебва,
че по-добре изобщо да ги нямаш!
Не се привързвай никога към нищо!
Привързването мислиш за удобство,
а то е грижа, дето те разнищва,
а то не е живот, а живо робство!

Шегувам се, разбира се, да, вятър!
Човек вкован се ражда и умира!
Най-тежката окова - свободата -
най-зле го оковава - за всемира!


И пак тръгни

Дамян Дамянов

Когато си на дъното на пъкала,
когато си най-тъжен и злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез.

Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища прерязани
нов път си направи и пак тръгни.

Светът когато мръкне пред очите ти
и притъмнее в тези две очи,
сам слънце си създай и от лъчите му
с последния до него се качи.

Трънлив и сляп е на живота ребусът,
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си -
единствено така ще го решиш!