Обичате ли стихове? - 6

Хм. Ммм.


Маргаритка

Животът
ме обича.

не ме обича
обича ме
не ме обича

Обича ме.

А си отива.
Лист
по лист.

Даниела Младенова

Понякога съм безпощадна,
понякога съм озлобена.
Когато грижи ме нападнат,
се мъчат всичко да ми вземат.
Все още мога да се свия
във таралежовата кожа
на своята защитна сила.
Все още лесно се тревожа.
Зверче, ухапано от мъка,
е скрито в мойто женско тяло.
Погалят ли го - се обърква,
убиват ли го - оцелява.



Незнам кой е авторът, но ми е много близко до сърцето

Може би рано те будя,
с птиците в синия час.
Беше ми пусто и трудно,
себе си виках на глас.

Някаква болка ме мъчи,
с тебе да се сподели.
И аз от мен я излъчвам,
нежност от теб да вали.

Трябва ми твоята близост
и този миг съкровен.
Аз през стените навлизам,
за да си близо до мен.

Ти си ми нужен, най-нужен
и затова ми тежи.
Аз любовта ти заслужих,
моята любов заслужи.

Твоят глас, нека да знае земята.
Твоят глас, по телефона звъня.
Твоят глас, исках да чуя гласа ти,
за да е хубав деня.

Искам сега да ти кажа
толкова много неща.
Може би чувствам жажда
или пък просто греша.

Дълга без теб е нощта ми,
защото сега сме сами.
исках да чуя гласа ти,
само две думи кажи...

Много, много истинско!

Много са хубави всички последни стихове! С особена привързаност    за Естер! Не съм те забравила, нямам време....извинявай!

Нямам време, ала не да пиша -
нямам време, всъшност, да живея!
От дъха ти със любов да се надишам,
да не наплача и да се напея!

Ааа, нощта зове,
и ми шепти нежно да отида и да играя.
Ааа, предавам се,
и ако позволя на себе си да отида, сама ще съм си виновна.

Здравейте майки,виждам че сте заформили доста приятна тема.Ще ви споделя едно стихотворение, което прочетох в една фантастична книга и от тогава не ми излиза от главата:
"Сатир"-"....може би някъде в края на лятото,
                  някой ще бъде от някой желан,
                  е не навсякъде,
                  само донякъде,
                  само понякога
                  и не до там....."
това е част от мое стихотворение:
                                                            "...всичко онова което мина,
                                                             пробуди грях във райската градина,
                                                             греха роди една душа,
                                                             обута в избор,но в калта
                                                             облече си премяна-суета,
                                                             и сложи си корона-гордоста.
                                                             така дори в калта,изправен,
                                                             човекът се нарече-БОГОРАВЕН."  

Не винаги умирал съм в ръцете ти.
Не винаги смехът ти ме е топлил.
И никога не ти откъснах цвете.
И никога не ти купувах рокли.

Понякога съм бил така далече…
Понякога дори съм се изгубвал.
Животът между пръстите изтече,
докато търсех смислените думи.

Докато търсех оня път, по който
да мога опростен да се завръщам,
изгубих твоята душа и моята.
И нито ти, и нито аз сме същите.

Останаха ни празничните битки.
И делничните ни – след тях - победи.
И как си днес – не смея да попитам.
И ти не питай колко по съм беден…

Не винаги умирал съм в ръцете ти.
Но нека този път да е последен.
Ще сложа грим, усмивка на лицето,
за да повярваш, че съм влюбен в тебе.

И може би така ще ме запомниш –
не винаги нозете ти прегърнал -
върху хартиен сал войник оловен,
избягал, за да може да се върне.

Пламен Бочев

Nara, прекрасно е! Напиши още нещо на Пламен Бочев!

Ето го цялото стихотворение на Сатир, може да ви се струва ,че е много дълго но аз съжалявам че е само толкова:
1.Житото люшва се ,    2.Песните плисват,    3.Е та какво че,             4.Може би сигурно,
в края на лятото,           в края на лятото,       към края на лятото        в края на лятото,
в светла вихрушка,        всяко надвиснало      някакви ,никакви,           някой ще бъде,
но ех да не бе                клонче звучи,            дребни беди,                  от някой желан.
тази проклета,               никога,всякога          все се натикват              Е не чак толкова
и винаги,всякога,           само понякога....       по чуждите работи        и не навсякъде,
люта градушка,              скършена билка        днес или утре,                само донякъде,
от ясно небе                   в сеното мълчи.         сега и преди.                  и не дотам!

5.Е та какво че             6.Вино за никого          7.Е та какво че,             8.Всичко се връща,
към края на лятото       дълго е зреело              към края на лятото,       в края на лятото,
някой отпуснал,            в тази отпусната ,         нещо не ставало,          всеки навсякъде
студена ръка,                хладна ръка                  точно съвсем,                ще разбере,
никога винаги               никога всякога,             никога всякога,            може би никога,
само понякога               само понякога,              само донякъде              може би някога
само донякъде               само донякъде,             само понякога,              само че всякога,
става така!                    става така!                    има проблем.                все по-добре.

9.Сигурно никога         10.Грозд от жълтици      11.Дивите сокове,       12.Пътища в сънища
само понякога               в смолистото вино           пак са се пръкнали,      кротко оцъклени
пак на дланта ми,          давам го,лисвам го          вена до вена                капки поръсват
калинка пълзи               меден запой,                    във вехти треви           лозарския кош!
аз те обичам                 нищо че виното               време в безвремие       Кой ще отпие
в края на лятото.          ми е невидимо,                 радост в безпътица      от кипнала бъклица,
Пиеш ли вино                нищо че няма                   дивото лозе                  в първата мокра,
от диви лози?                къде и за кой.                   силно кърви!                претръпнала нощ?

13.Вино за никого        14.Сплетени корени
път без стреха              в сляпа прегръдка.
само понякога               Плод върху плод
и то през сълзи             за мъртвата плесен.
далеко от залеза          В лозова сянка
в края на лятото           тихо пристъпва,
зреят в зърната            смъртния крясък
на диви лози.                на гневната есен!

И ако е вярно, че си престанала да ме обичаш,
те моля,
моля те,
не ми го казвай!

Имам нужда днес
все още
да плувам
невинен в лъжите ти...

Ще спя усмихнат
и съвсем спокоен.
Ще се събудя
много рано сутринта.

И отново ще отплувам в морето,
обещавам те...

Но този път -
без ропот и без съпротива -
ще корабокруширам доброволно, безрезервно
в дъното безбрежно на забравата ти...

от Приказаки за размисъл на Хорхе Букай, извинявам се ако е писано

Здравейте!Страхотни стихове пишете  . Реших да се включа и аз , за да си направя "запис" в темата  

Замислен вперил поглед в небето,
пясъка от ръцете ти се сипе,
както скръбта в сърцето...
Вълна неволно напръскала лицето ти с жива вода,
сякаш попарва твоята душа,
напомняща ти за времето,
когато я нямаше скръбта.

Щастие и обич сгряват очите ти,
гледащи не към небето,
а към дълбините на сърцето.
Спомняш си за човека, който си обичал,
който си ценял и с който без да се замислиш
времето в щастие си пилял...

Гърлото те стяга и чувстваш, че ще плачеш.
Затваряш си очите  и си казваш
" за мен това вече нищо не значи".
Но ти лъжеш! И го знаеш!
Сълза подир сълза забърсваш и осъзнаваш,
че никога няма да ме забравиш !

      ........................................


Една погрешна дума.
Един неискрен поглед.
Една лъжа, впила се в друга.
Един живот, потънал в тревога.
Една Любов остана без душа.
Един Живот разбил бе две сърца !

Това безкрайно чакане на нещо...


Това безкрайно чакане на нещо,

чието име ти е неизвестно,

което като гвоздей се е вклещило

в ранимата повърхност на сърцето ти.

Това очакване, добило мирисът

на възгорчив пелин, набран по мръкнало,

добило топлата ръжда на ирисите ти,

където самотата се е вмъкнала.

Това очакване, което натежало

пулсира в още топлите ти длани.

Долавя всички ултразвуци тялото ти

и жадно търси между тях послание.

И тая болка от копнеж за лято.

И тая блъсканица на душата,

невярващите думи за която

превръщат се в болезнено отпращане.

Това очакване на нещо, от което

в косата ти полазват ситни тръпки...

Във паяче превърнато сърцето

душата ти със лунна нишка кърпи.  Много е хубаво


Яна Кременска   

Молитва II


Да не показвам радостта си.

Да свикна да я обуздавам

и да крача

по улиците като всички.

Единствено понякога на птиците

да доверявам щурите си мисли.

Да търся смисъла на тъжната потребност

да се превръщам в крачещо подобие.

Да пазя атомите стронций

във мен да не избухнат.

Понякога насън крещя от ужас.

Душата ми се мята като полудяла,

душата ми не иска тялото си...

Да се науча да не забелязвам

крехкостта на съвършенството,

което съм открила в стръкчето трева.

Най-после да се подчиня,

стиха си да обеся на прозореца.

Внимателно да гълтам дозите безочие.

Да оцелея... Да не искам повече.


Яна Кременска

От очите ми тръгват по миглите...


От очите ми тръгват по миглите

пъстри мисли за циганска обич.

Лудо слънце в кръвта ми наднича,

а душата ми лятна и гола

мургав стан кърши бавно и знойно

със езически китки и глезени.

Като струн агреховна и стройна

търси ритъм за своята песен.

Мойте пръсти са вятъра, тръгнал

да разроши внезапно косата ти.

Ти не можеш от мен да си тръгнеш,

а и всъщност не мислиш да бягаш.

Мойте устни са тъмния извор,

в самодивски танц омагьосан.

И когато за теб се усмихвам,

ти и буден сънуваш магьосници.

Аз съм всичко, което си нямал,

а кръвта ти за него е викала...

Дай сега да поплача на рамото ти

от безбожното си всесилие! Извинявам се ако вече са публикувани

Яна Кременска