Обичате ли стихове? - 6

Удавени сънища

Удавили се. В снегове и пламъци.

Разбрах едва когато се събудих.

Останките им ги натъпках в раница.

Вървя и чакам да се случи чудо.

Уж мъртви, а тежат, тежат проклетите!

Прегърбвам се и все така ги нося.

Сънуваните песни - неизпетите.

Сънуваните бъдещи въпроси.

Сънуваните срички. И любовите,

с които неудачно се разминах.

И най-неподарената подкова,

с която се изтрива всяко минало.

Дърветата - разлистени сред стаи.

Обърканото ми от вчера здраве.

И още много неразумни тайни,

които съм сънувала.

            Наяве.

 Камелия Кондова

Как се прави ливада ?
Нима не знаеш ?
Трябва ти трева и... пчела.
Ако пчелата не пристига,
тревата стига.

Емили Дикинсън

Елиза... без дивите лебеди

автор: Amphibia

(редакция)

Просторът е обсипан с мъжки ризи.
Край печката животът свечерява.
Любов. Превърнала се в близост.
И истина. Не мога да спасявам.
Елиза е затворница... в хартия.
Разумна и без капка всеотдайност.
До мивката са струпани чинии.
Изстинала вечеря. Нямам тайни.
Отдавна те разказах в монолози.
В ръцете ми покълваше коприва.
Наместо приказка получих проза.
Не е достатъчна да съм щастлива.
Не е достатъчна да съм ти вечна.
(Загнездена в илюзии светица.)

От книгите отдавна е известно,
че всеки лебед е прелетна птица.




Пепеляшка на 21 век

автор: Amphibia

След токчетата ми отеква спомен.
Нощта протяга дланите си хищно.
Дванадесети път проклех тревогата,
че ще ме имаш, без да си ме искал.
Дванадесети път изтрих червилото
в ръба на чашата с искрящо шери.
Чаршафите са набраздени с минало.
Под пръстите изтръпват намерения.
Наясно съм - не ставам за принцеса.
(Косите ми не са безкрайно руси...)
Пантофката е тясна. Неуместно е
случайно от крака да се изхлузи.
Леглото по сценарий ще напусна,
щом полунощ в телата ни настъпи.

Ако желаеш още да ме вкусваш,
ще трябва,
принце,
да платиш по-скъпо.

Чудя се как досега не съм се сетила ... Ей това е едно невероятно произведение, което много харесвам. Не е стихотворение, но текстовете на песни също са стихове.

Deep Purple-Soldier of fortune

I have often told you stories
About the way
I lived the life of a drifter
Waiting for the day
When I'd take your hand
And sing you songs
Then maybe you would say
Come lay with me love me
And I would surely stay

But I feel I'm growing older
And the songs that I have sung
Echo in the distance
Like the sound
Of a windmill goin' 'round
I guess I'll always be
A soldier of fortune

Many times I've been a traveller
I looked for something new
In days of old
When nights were cold
I wandered without you
But those days I thougt my eyes
Had seen you standing near
Though blindness is confusing
It shows that you're not here

Now I feel I'm growing older
And the songs that I have sung
Echo in the distance
Like the sound
Of a windmill goin' 'round
I guess I'll always be
A soldier of fortune
Yes, I can hear the sound
Of a windmill goin' 'round
I guess I'll always be
A soldier of fortune

А ето и превода за хората, които не разбират езика.

Войник на съдбата

Често ти разказвах истории
за това
как живеех живота на скитник,
чакайки денят в който
ще взема ръката ти
и ще ти пея песни..
тогава ти може би ще кажеш
ела легни до мен..обичай ме
и аз със сигурност ще остана....

Но чувствам че остарявам
и песните които пеех
отекват в далечината
като звукът на вятърна мелница
която се върти..
Предполагам че винаги ще бъда
войник на съдбата...

Много пъти съм бил пътешественик
търсех нещо ново,
в дни на старост
когато нощите са ледени
аз скитах без теб
но в тези дни ми се стори
че очите ми те видяха да стоиш наблизо
обаче слепотата е объркваща
показва че не си тук....

Сега усещам че остарявам
и песните които пеех
отекват в далечината
като звукът на вятърна мелница
която се върти..
Предполагам че винаги ще бъда
войник на съдбата...
Да мога да чуя звука на вятърната мелница
която се върти..
Предполагам че винаги ще бъда
войник на съдбата...

КРАЙПЪТЕН НЕКРОЛОГ НА НЕЖНОСТТА

По пресните ти стъпки
                      пресни рани
издирват като хрътки нежността.
Катран вали със капки като врани.
Със враните катранено пищя.

Кръвта ми е поредният ти номер
концлагерен на бялата ми китка.
Контейнери! Контейнери с бар-кодове,
отпадъчни от правото да искат.

По прясната ти диря
                          пресни ръбове
са крепостните сфери на греха.
Безсмъртна е присъдата - Разсъдък!!!
Крайпътен некролог на нежността.
Елица Мавродинова

Забравих
На тръгване пропуснах да ти кажа
(прости ми, че съм толкова разсеяна)...
Пропуснах нещо важно, много важно...
Разстройвам се, когато се разделяме...
Изгубвам думите си някъде из гърлото,
заседнали като трохички...
И като тръгнеш, те изскачат пъргаво,
една след друга тичат, тичат...
Като че искат да те стигнат,
виновни за нелепото си закъснение.
Ала не могат...
Цяла нощ не мигнах
и търсих адекватно обяснение -
защо не ми се подчиняват думите,
защо засядат като сухи залъци...
Обичам те... Обичам те безумно.
Но никога не съм ти казвала.

Румяна Симова

ЖИГ ОТ НИКОТИН

Цигарите се сгушиха.
                Докоснаха се с пепел.
Изгаряха се,
                любеха се в пушека.
Преплетоха се,
                всмукаха пердетата.
Разсмяха се. Забулиха прозореца.
Отровиха гротеската на времето.
Завърнаха във устните ни Хората.
Захвърлиха часовника в безвремие.
Цигарите са неми
                                от говорене.
Цигарите са резки и себични,
избухват във метална пелена,
орисана да пази от безличие
угарките от нашите сърца.

Цигарите в ръцете ни зазидаха
съдба за утре. Жиг от никотин.
Помръкнаха. Проклеха ни обидени.
Те гаснат бързо. Ние ще горим. 
Елица Мавродинова

Това ли имаше предвид, мила? Благодаря :

Сърдечна недостатъчност


На Йордан Кръчмаров

Не го разбирах. Трябваше смъртта
да се намеси, за да обясни.
Той знаеше за нея. Затова
не влюбваше във себе си жени.

Приличаше докрая на дете.
И затова не правеше деца.
Уж все не му достигаше сърце,
а всичко във сърцето си побра.

Не правеше от всяка сламка дом.
И беше тъй оскъден на сълзи,
че стана еталон за болка - щом
заплаче – значи истински боли.

И си отнесе болката – ей там,
където вече може да прости.

Откакто си отиде, ме е срам
да плача, че животът ме боли.
Камелия Кондова

Д. Дамянов

На Вапцаров е

На Дамян Дамянов е това

Приказка
Заспиваш ли, аз май че те събудих,
прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на свойта самота.
Самичък съм, а тъй ми се говори,
устата ми залепва да мълчи ...
Не ме пъди, ще си отида скоро,
аз дойдох тук на бурята с плача.
Ще седна до главата ти, ей тука
и ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.
Един разбойник цял живот се скитал
и нивга не се връщал у дома,
вместо сърце, под ризата си скрита
той носел зла и кървава кама.
Преварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож,
а ножът му ръжда не хващал,
човекът като дявола бил лош.
Но кой знай, един път от умора
и той на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял,
а само малко дрипаво момиче
челото му покрило с листо.
Заплакал той за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът, защо ?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път !
Една ръка накарала тогава,
сълзи от поглед в кърви да текат.
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо
ни с обир скъп, ни с рязана глава.
Но ти заспа, а тъй ми е студено,
туй приказно момиче, где е то ?
То стоплило разбойникът, а мене
ти никога не стопли тъй, защо?

Да, права си. Грешката е моя, обърках се .

Признанието на Елиза
  Amphibia

Просторът е обсипан с мъжки ризи.
Край печката животът свечерява.
Любов. Превърнала се в близост.
И истина. Не мога да спасявам.
Елиза е затворница... в хартия.
Разумна и без капка всеотдайност.
До мивката натрупани чинии.
Изстинала вечеря. Няма тайни.
Столовете са празно истерични.
Диванът под крило се свива.

Отсъстваш. Толкова логично.
Използвах лен, а не коприва.

Нов жребий
автор: meiia


Усещаш ли, че ти разчупи жребия
като възтънка яйчена черупка?!
Ръцете ти-един неистов гребен,
сресват крехкостта ми, става хрупкава.
Защото ти си мое ново отстояние
и най-накрая аз съм равновесна.
Това е тъй непоетично състояние,
но е животът ми и е чудесно!
Не помня вече старите си стихове,
а новите не искам да ги пиша.
В случайния ни допир тихо е,
дочувам как мълчанието диша.
Защо ми са избягали метафори,
издайно да те правят мой и видим,
щом обичта ти ми е нафора
и честност, със която да си идем.
Когато в мене си се сбъднал точно,
защо ми е докрай да те отричам
и да отричам цялата порочност?!
И в нея чисто мога да обичам!
Ще си призная, че те има в мене
и този път съдбата ми е вярна.
И този път страхът е до колене.
И аз съм твоя, колкото те вярвам.
 

ДРУГ МИТ ЗА НАРЦИСА

Голямата любов се умори
на мене всеки път да ми се случва.
Изпепелих невинните звезди.
Овъглих се, а нищо не научих.

Като превръщах спалнята в олтар,
молитвите взривяваха небето.
Но утрото се давеше в кал,
изтекла със сълзите на прането.

И този мъж е Господ до мига,
във който безпощадно се разминем
във два квадратни метра тишина,
продънени от бившото му име.

Ще ме прекрачи с името си той,
изтръгнато от грешната ми пазва.
Ала от мен до първия завой
ще е забравил даже как се казва.

Защото в друга, чужда тишина,
със други имена ще го наричат.
След него ще съм толкова сама,
че себе си ще почна да обичам.

Камелия Кондова