Обичате ли стихове? - 6

       Дълго търсих любов

Дълго търсих любов безуспешно,
много пътища кални изминах,
а когато най-после те срещнах,
не познах любовта и отминах!

Щом в трънливите пропасти падах,
за утеха при тебе се връщах,
но когато от болка не страдах,
най-безмилостно гръб ти обръщах!

Откъде тази вяра си взимал,
всеки път по парче да ми даваш?!
Колко силно сърце ли си имал,
всяка моя вина да прощаваш?!

Вече знам - само тебе обичам
и не искам с нощта да те пусна,
но напразно молитви изричам...
Гасне слънцето в твоите устни!

                              Н. Цветанова

Да ти разкажа


Какво да ти разкажа!?
Не дораснахме
дотам да се споделяме със себе си.
Играхме на любов и на приятелство,
запълвахме самотните недели.
Не само тях.
Запълвахме пространството,
което се простира помежду ни
с пулсиращи, лудеещи дихания,
с несъществуващи по сила думи.
И всички те са още неизречени,
помисляхме ги като своя тайна.
Излъгахме ги, че ще са обречени,
ако други някои са ги узнали.
Какво да ти призная!?
Аз отдавна
живея във съгласие със себе си.
Знам, че си очаквал да те чакам.
Неочаквано си ме намерил.
После неразумно си се влюбил.
Аз пък по-разумно съм избягала.
Само че и двамата сме в кюпа
на онези, дето нямат мяра
като много силно искат нещо.
Извинявай, че така ти вярвах.
Струваше ми се съвсем естествено
да те искам, не защото трябва.
Нямах сили за недоверчивост.
Нито за предпазни мерки.
Затова признах, че те обичам.
И избягах, за да ме намериш.
Още ли ще питаш
за какво избягах!?
Някакво внезапно непокорство.
Знаеш, че си мойта дълга жажда.
И растеш от питанка до отговор.
Знаеш си, че някой ден ще стигнем
в точката, където няма мърдане.
Ще пораснем, докато обичаме
и тогава няма да си тръгна.

Бистра Малинова

merkator


Ако останеш тази нощ, прозореца ще е отворен
за да чуваме звездите и капчука от сълзите на Луната.
Ако заспиш до мен, тъмнината ще изпадне в истерия
и ужаса на грохналия град ще ни подмине.
Първите слънчеви лъчи ще се забавят зад планината,
защото утрото ще забрави за деня.
Музиката от радиото няма да допусне проклетите реклами,
а онемелите водещи няма да могат да прочетат новините.
Виното в отворената бутилка на нощното шкафче
ще е хладно и пивко, защото никой няма да го докосне.
Ще слушаме шума на последните трамваи
сякаш са ангелските струни на арфа.
Пердета ще танцуват с вятъра леко и плавно,
като вечерната рокля на Самотата.
Малката лампа с бледата си светлина
ще е фар на края на нощта.
Когато се събудиш няма да помниш името ми,
когато започнеш новия ден вече ще съм нощен дух.
Ако останеш тази нощ...

А Бог каза „НЕ”

Помолих Бог да вземе моята гордост,
а Той ми отговори: „Не”.
Каза ми, че гордостта не може да се отнеме,
от нея се отказват.
Помолих Бог да излекува дъщеря ми,
прикована в леглото от своя недъг,
а Той ми отговори „Не”.
Каза ми, че душата й е невредима,
а тялото й е само временно.
Помолих Бог да ми даде търпение,
а Той ми отговори: „Не”.
Каза ми, че търпението е резултат от изпитания
и не се дава, а трябва да се заслужи.
Помолих Бог да ми дари щастие,
а Той ми отговори „Не”
Каза, че ми дава благословение,
а дали ще бъда щастлив, зависи от мен.
Помолих Бог да ме предпази от болката,
а Той ми отговори: „Не”.
Каза ми, че страданието отделя човека
от житейските грижи и го приближава до Него.
Помолих Бог да ми даде духовен ръст,
а Той ми отговори: „Не”.
Каза ми, че духът трябва да израсне сам,
а Той само ще го подрязва,
за да го накара да даде плод.
Помолих Бог да ми даде всички неща,
за да мога да се радвам на живота,
а Той ми отговори: „Не”.
Каза, че ми дава живот,
за да се радвам на всички неща.
Помолих Бог да ми помогне да обичам другите,
така, както Той ме обича.
И Бог каза: „Ти най-накрая разбра
за какво трябва да се молиш...”

                                            Към нея

1.Намести се в живота ми нахално,         2.Крадец си ти,на чужди ласки
и с груби ласки искаш да го вземеш           на време и на нежност,неразбрала
положи го във скута си вулгарно,               че чрез лъжи и много маски
защо ти е?-да го отнемеш                          накрая се изгубваш в карнавала.

3.Недей го взима,ти ще го захвърлиш     4.Ти можеш,щом го искаш и го правиш
не се доказвай само че го можеш                но винаги тъй празна ще стоиш
и с два синджира да го вържеш                   и в самотата няма да забравиш
накрая да ги скъса ще се молиш.                 че нищо не градиш ,a ти рушиш

19.08.2009г

Обожавам и тази тема много ми харесва.

Първо бронята срастна с кожата.
Тази ..., дето ме прави рицар.
После конят ми с огнен косъм
оглупя, стана слаб и рижав.

Избледня и цветът на очите ми
- скърцащ пясък по плащ на призрак.
Всеки път, щом отпуснех мигли,
хищни мелници ми се привиждаха.

Пустошта под нагръдника вляво,
беше някога сенчест оазис.
Изгоря до тревичка, няма го.
И сега вътре пъплят миражи.

Уморих се от битки праведни.
Много грешни ми кърпиха раните.
Този свят бе от кал направен,
а пък аз все му търсех златното.

Щом и мечът в ръжда заяде
надписа му смених на "Умора".
Във сърцето ми плъзна жажда.
На лицето – печален образ.

Сто лета дишах прашни пътища.
Търсех стъпкани в ниското истини.
Крачех смело, не се обръщах,
а нощта ми ядеше петите.

А денят ми напукваше устните.
Бавно бронята срастна с мислите.
Вече нямам какво да губя.
Нито даже какво да събличам.

Последният мечтател

Последният мечтател е поет.
На тридесет и няколко. Красив е.
Женен за съдбата си. Бохем.
Разведен със понятието типичен.
Той няма брегове. И се пилее.
Любимата му песен е прибоя.
Воюва за красивата Елена.
И всяка нощ превзема Троя.
Не го винете. Не е горд ахеец
и никога не влиза с дървен кон.
Жените му са влюбени във него.
В мечтата за голямата любов.
Той всяка безгранично е обичал.
И после със тъга ги е напускал,
защото не разбирали... Артист е.
Животът му е жанр във изкуството:
Да имаш. И да бъдеш чужд на другите.
Каквото му е трябвало, е вземал.
И сам си знае колко му е струвало
из чуждите мечти да се живее.
Сега пътува - в търсене на име.
Само ви напомня Дон Кихот.
Забравил е къде се е разминал
със себе си и своята любов.
Артист,  бохем,  поет. Мечтател.
Сам си пише и играе ролите.
Не ви е лъгал! Моля ви, повярвайте!
Наистина не помни вече кой е...

п.п. Всяка прилика с действителни
лица е случайна!!!

Бисерче

Неведоми са пътищата божи.
Неведоми, а все към тебе водят.
Не ми пиши. Привикнах да говоря
по телепатия с голямата си обич.
Неведомо, невидимо, невинно
протягам над чертата своя поглед,
Неистово копнея да те видя,
да мога да надскоча хоризоннта.
Изгубила съм всички оправдания
защо си оцеляващ в мойте мисли.
Добих и дарба. Мога да гадая
по блясък от изтекла песъчинка,
по време за топене на снега,
обиден, че светът не го предвиди,
по хукнала усмивка сред студа,
по стъпки на врабец по керемиди.
Очите ми веднага те познават,
сред тъмното, когато ги затворя.
Прогонвам други сенки и те пазя,
плевя си мисълта от други спомени.
Понякога надничам по-дълбоко,
където думите изгубват своя смисъл.
Дочувам ехото от дългите си спорове
със себе си, когато си ми липсвал.
Рисувам хоризонти. Все във синьо
и после ги надскачам в тишината.
Измислям, че зад тях си много близо.
Усмивката ми хуква да надбяга,
невинното във слънчевите зайчета,
които си играят вън на двора.
Търкулвам  по снега едно "Обичам те",
докато с дъх го пиша по прозореца...

Бистра Малинова - Бисерче

closer to heaven

остави си  шапката където искаш
 
има толкова подходящи места за това
 
закачалката
 
кухненската маса
 
раменете на нощта
 
близо до небето стой
 
разкажи за всичките си звезди
 
които изгряват понякога
 
устните  по пръстите ти останали да горят
 
на най-далечното друго
 
нарисувай ми дама и камъче
 
ама синьо
 
ще мятам точно
 
преди да заговорят усмивките
 
и  да се разпаднат окончателно по задната седалка
 
ще ти спестя сърцераздирателните истории
 
дъжда
 
илюзиите
 
ще ти вярвам в събота повече
 
старателно подготвена за разриви
 
близо до небето стой
 
и дръж звездите будни
 
като забравиш къде точно се намира
 
шепота на онзи свят
 
пръстите ти ще си спомнят
 
остави си шапката където искаш
 
лятото още не си е отишло

dressy

ехо мами може ли някой да ми помогне търся стихотворението "България" на Христо Чернев синът ми го учи в градината и като запецне иска да му помагам а не мога да го открия това стихотворение ако на някого ще му помогне започва с "Аз казвам името ти кратко и зная колко си голяма като прегръдката на татко  като усмивката на мама"

~ Спомен ~
Една жена, едно дете.
Една любов, едно сърце!
Среща случайна,
дума нехайна...
Думи в чат разменени,
чувства в чат споделени.
Целувка първа, може би случайна,
целувка първа, сякаш нереална.
Думи, чути за първи път, кънтят в ушите,
думи... по-прекрасни от мечтите!
Удар силен, крясък тих,
във шоколад обвит.
Целувките не могат вече брой да имат,
в думите вече чувства има!
Детската любов е най-реална,
детската любов е най-нахална!
След щастие и радост,
след мъка и тъга,
пиша тези редове сега...
Радвам се, че случило се беше нещо,
радвам се, че има го сега човекът.
Един познат, а не приятел,
една съдба, а не мечта
беше онова...



IfeTyy

Калина Димитрова е аторката, а списанието е "Родна реч". Имам го това преписано и още едно, ето го:

Не се връщай никога по онези места,
забрави оня път, който води нататък.
Не си спомняй адреси, не изпращай писма
и не чакай да се върнат онези приятели.

Не се връщай! Не нагазвай отново в тревите,
не откъсвай отново презрелия залез.
Този път ще горчи. И в очите на птиците
вместо обич ще срещнеш стаена омраза.

Не търси повторение. Няма такова.
Прекалено сме слаби
пред безвъзвратното.
Дори тази илюзия, наречена спомен,
ще умре, щом решиш да се върнеш обратно.

Пак от същото списание и цитираният вече автор- Пламен Дойнов

Заклкинание

Не трябва да умираме, не трябва!
Днес живите са нужни на света.
И като мълния на луда брадва
животът ни да озари нощта.

Не трябва да умираме, когато
усещаме, че има някой друг,
със който ще пребродим пустотата,
за да изтръгнем от гръдта и звук.

И да живеем, дълго да живеем
в зората, в стъпките до тъжен дом,
във вятъра и във съня на кея,
във гънка нежен плат, в прощален стон.

В река, изскочила над мрака, в буква
не даваща покой, в сълза на враг,
в око на бял жребец към свода хукнал
и хвърлящ пламъци във своя бяг.

Да бъдем живи, днес да бъдем живи
втъкали в думите си мъчен път,
човек до нас, когато си отива-
да раберем, че няма тъжна смърт.

Не трябва да умираме, не трябва!
Дори над нас да пропълзи трева,
дори подлец на гроба да се радва.
Да бъдем живи... Като две слова.

Още едно негово- мисля, че се е мяркало преди в темата, но отдавна:

Не бийте никога децата!
Те ще запомнят този бой.
И паметта им за разплата
ще стряска вашия покой.

Ще станат някога големи.
Ще отмъстят. Но не на вас.
И в дланите им пак ще стене
ще плаче друг човешки глас.

Ще удрят ядно и ще шепнат:
"Така ни биеха преди!"
А всъщност ще са мимолетни
като обречени звезди.

Те ще пораснат. И когато
усетят в мишците си стръв,
ще очертаят по земята
следите си със чужда кръв.

А някои дори ще бъдат
и по-безмилостни от вас,
ще пишат смъртните присъди
на всеки хубав вечен час.

И пак негово:

Ще целуна ли стръкчето

Все по-бясна и все по-страстна
мисълта ми тече.
Истино, уж пораснах,
а съм още момче!

Кой ме върза за тоя бързей?
И не мога да спра!
Някой вика във мене: "Бързай,
ще разпукаш зора!"

И се мъча, и сякаш тъпча
закъснели треви.
Само някое светло стръкче
все след мене върви.

Мисълта ми с тревожни гами
то пришпорва в скъбта.
Аь, да хвана ключето само-
да отворя нощта!

И да пусна, че да препуснат
изгревните коне...
Стръкчето ще опаря с устни,
паднал на колене.

И нещо мое:

ВЛЮБЕНА
                                                               
В съня ми, моля те, не идвай вече.
Не ме целувай страстно мълчешком.
На яве си ми толкова далечен,
а толкова обичан си ми щом

нощта настъпи. Заспя ли ставам друга.
С очи те търся, искам да ме любиш.
Но направи ми, моля те, услуга-
тази нощ не идвай, че ще ме погубиш.

Мислих, че не мога повече да те обичам.
Любов ли са среднощните ни срещи?
Че няма да съм с тебе се заричам,
но пак сънувам устните горещи.

И знам, че няма връщане назад,
и знам, че връзката ни е погубена.
Животът ми е странен кръговрат-
не съм на 18, а съм влюбена.


Нещо малко шеговито, което синът ми помоли да напиша за приятелката му, когато се бяха скарали, за да я впечатли  :
***

Сърцето ми от мъка днес  се къса-
не си до мене тази нощ.
Идиот съм, затова ти с мене скъса.
Уби ме и не съм човек – от тази нощ.

И колкото да страдам аз, едва ли ще изкупя
болката ,обвзела  твоето сърце.
С любов леда едва ли ще разчупя.
Безсилни са сега и двете ми ръце.

Освен да моля всички богове,
в кратуната ми разум да налеят,
да бъда с тебе в този век поне.
А в следващия – сам ще те намеря.

Продължавам със сериозните:

Смрачава се навън и с бързи стъпки
сама вървя през тихия площад.
От спомена за теб ме лазят тръпки,
защото вече си далечен, странен, непознат.

В живота ми антени вече няма.
Какво от туй обаче – няма те и теб.
В сърцето ми остана черна яма.
В живота си така и не въведох ред.

Щастлива съм, макар че съм сама
и споменът за теб ми е утеха.
Дали и теб те топли любовта
като дебела, зимна дреха?

Какво остава ни във краткия живот?
Не съжалявам аз дори и за минута,
че срещнах те, че всичко взех от теб.
Но за това платих с най-скъпата валута.


ПРИСЪСТВИЕ
Липсва ми някой в тишината до мен,
но усещам аз нечие енергийно присъствие.
Ти ли идваш и нощен, и в мрачния ден
или споменът запълва твоето отсъствие.

Ти ли идваш и нощем в съня ми,
ти ли будиш ме сутрин с целувка
или ще ми се така да започва деня ми
и измислям си всяка милувка.

Не, не искам да вярвам, че блян си измислен,
че копнеж закъснял си, създаден от спомен
и образът твой до детайли премислен
се оказва мираж- нереален, огромен.

Не, не си ти и грешка системна,
нито вирус във моите мозъчни клетки.
Само мисъл съдбовна и грешна, неземна,
но крепяща ме в трудните битки.

Силно вярвам, че именно ти си до мене,
че и ти ме усещаш в тишината среднощна,
защото съм с теб,когато душата ти вика и стене,
и моли да бъдем с теб още.

                                                           АКО ОСТАНЕШ
                                                                                           На И.
Ако останеш, ако никога не тръгваш
и ако върнем времето назад
ще можеш пак да ме прегърнеш
и ще намери лодката ни бряг.

Ако реален си, ако те има
и ако някога останеш с мен
ще свърши ледената зима,
ще сгрееш смръщения ден.

Ако ме искаш,ако те искам
и ако някога се срещнем пак
ще бъдем неразделни двама
и срещата ще е съдбовен знак.

Ако се върнеш, ако се срещнем, ако останеш!