Обичате ли стихове? - 6

Любов неотпита



Ти не знаеш колко тежки  следи
остави като от конски копита,
които времето в мен не изтри,
с магия в тях досега неотпита.
Но превърна се в малка сърна,
като в приказка моята обич.
Стича се като последна сълза
по душата ти и те тревожи.
Тя не говори на твоя език
и изглежда от мене различно.
Вятърът ти я удари  с плесник,
полудял  от гняв и себичност.
Мълчалива е тази няма сърна
но сърцето и,бояливо и нежно,
тръпне всеки път от страха
да те срещне,ловецо на нежност.
Не убивай,не е лов любовта.
Ни трофей,след поредно ловуване.
Ще побегне тази малка сърна.
вместо плач и молби на сбогуване.
Ако искаш,да я няма за теб,
прицели се в сърцето и диво.
Влачи трупа и от вертеп на вертеп
и гуляй с нея като със жива.
Ще се срещнем със теб,може би.
Ти-разгулен,а аз променена.
Със очите на убити  сърни
ще се взираме аз във теб,ти във мене.
Там ще има много стари следи
и вода, омагьосана,неотпита.
С неми устни любовта ще шепти
"да обичаш,ти,не опита,ти не опита."
И ще тръгнем на две различни страни,
натежали от празнота и от пресита.
Любовта за кой ли път ще ни прости,
без да каже и дума в своя защита.


Михаела Алексиева (мея)

Здрасти на всички мн хубави стихотворения
на мен любимите ми автори са много ще постна едно на Бодлер,което мисля че го няма


Невежество, заблуда, скъперничество, грях

духа ни завладяват и смучат от кръвта ни,

и свойта гузна съвест усърдно всеки храни,

тъй както просяците — гадините по тях.

 

В греха сме упорити, страхливи — пред разплата,

признаваме веднага, щом щедро ни платят,

и пак доволни крачим по калния си път

с надежда да измием с престорен плач петната.

 

Отдавна Сатаната — Магьосникът Велик —

връз ложето на злото духа ни с блян приспива,

метала благороден на волята ленива

до капка изпарява като зловещ химик.

 

С конците на съдбата ни тегли по наклона!

Сред мерзости се ровим да вкусим благодат

а всеки ден е крачка към зейналия Ад,

но пак вървим без ужас сред тъмнина зловонна.

 

И както груб развратник гризе със сластен стон

гърдите похабени на уличница стара,

така и ние — скрито терзани от поквара —

насладата докрая цедим като лимон.

 

Кълбо от глисти сякаш из мозъка ни чопли —

рой Демони вилнеят на пир в потаен час;

щом дробове разтворим, Смъртта се спуска в нас

река подземна — с жалби и дълги глухи вопли.

 

Щом ножът и метежът, отровата, грехът

не са покрили още с бродерия забавна

платното на съдбите, разнищени отдавна —

не е готов, за жалост, на крайности духът!

 

Но между всички твари — чакали, хрътки, смоци,

маймуни, скорпиони, пантери и орли,

пълзящи и ръмжащи, отблъскващи и зли,

сред скверния зверилник на нашите пороци

 

аз знам една ужасна, една безчестна гад!

Макар че тя не кряска, ни с подъл скок напада,

земята на парчета ще натроши с наслада,

с една прозявка само ще глътне този свят.

 

ДОСАДАТА! В окото хашишът гложди сладко

и през дима бесило стърчи като кошмар.

И ти си близък с нея — с изтънчената твар, —

читателю притворен, мой двойнико, мой братко!

Малко по различно е от обичайната лирическа поезия,но ми харесва дано има и други тук
 

още едно ,този път за любимия ми сезон ЕСЕНТА

 Толкова е тъжно да си есен -
  влажна диря в жълтата трева,
  лист, откъснат и без цел понесен,
  гола пустош, мрачна сивота.

  Толкова е тъжно да си есен -
  винаги с разплакани очи,
  най-пробождащата, тъжна песен
  постоянно в тебе да звучи.

  И убийствено да те измъчват
  носталгична хлад или тъга,
  споменът за лятото да тръпне
  като струна в твоята душа.

  Толкова е тъжно да си есен
  и да носиш само дъждове,
  самота и суха безнадеждност,
  мъртви, изсушени цветове.

  Много тъжно е да бъдеш есен.
  Знаете ли колко ме боли
  над трупа на лятото надвесена
  да обвивам спомена в мъгли ?!...

 Весела Чапанова

Стела 7 - на мен като словоред  и смисъл ми е близко и ми харесва ...
А тази Мея как умело облича думите в чувства  
Ето едно мое от преди много години,когато надъхана излязох от университета и се сблъсках с "неравнопоставеността  на половете" в професионалната сфера.Искам да споделя само ,че аз изпълних това свое стихотворени и докато ме държеше музата показах на доста мъже ,че не могат да се мерят с мен:)..Вече ми е почти все тая, но на моменти се налага  пак...

Защото съм жена!

Ще бъда пренебрегвана?Така ли?
Единствено защото съм жена?
Във мене злобата и яростта запали
да ти докажа ,че съвсем не е така!

Мислиш ли ,че аз съм крехка,слаба
физически и духом?Погледни!
Та аз съм млада,силна,здрава
и дваж по-упорита от преди!
И дваж по-смела,гоня кариера-
не ме интересува никой друг!
Мъжът за мене не е бариера-
за мене той е само "кратък звук"!
И стува ли си да се спирам,
за да го забележа?НЕ нали?
Ще бъда пренебрегвана ?Разбирам..
Но как?От кой?И въобще дали?
Защото вас мъжете ви е страх
от силни и безскруполни жени,
които днес вървят без капка страх
и чувстват се добре съвсем сами.
И с мъдрост,със инат и с проклетия,
със лакти и със хитрост аз сама,
пробивайки си път ще ви надвия-
ИМЕННО ЗАЩОТО СЪМ ЖЕНА!!!

Радвам се,че ти харесва
защото съм ЖЕНА е супер сетих се за ''Жена'' на  Блага Димитрова
а сега нещо от един от любимите ми поети Едгар Алън По
Не успях да го намеря на български,но ето го на английски

I

Hear the sledges with the bells -
Silver bells!
What a world of merriment their melody foretells!
How they tinkle, tinkle, tinkle,
In the icy air of night!
While the stars that oversprinkle
All the heavens seem to twinkle
With a crystalline delight;
Keeping time, time, time,
In a sort of Runic rhyme,
To the tintinnabulation that so musically wells
From the bells, bells, bells, bells,
Bells, bells, bells -
From the jingling and the tinkling of the bells.

II

Hear the mellow wedding bells -
Golden bells!
What a world of happiness their harmony foretells!
Through the balmy air of night
How they ring out their delight!
From the molten-golden notes,
And all in tune,
What a liquid ditty floats
To the turtle-dove that listens, while she gloats
On the moon!
Oh, from out the sounding cells
What a gush of euphony voluminously wells!
How it swells!
How it dwells
On the Future! -how it tells
Of the rapture that impels
To the swinging and the ringing
Of the bells, bells, bells,
Of the bells, bells, bells, bells,
Bells, bells, bells -
To the rhyming and the chiming of the bells!

III

Hear the loud alarum bells -
Brazen bells!
What a tale of terror, now, their turbulency tells!
In the startled ear of night
How they scream out their affright!
Too much horrified to speak,
They can only shriek, shriek,
Out of tune,
In a clamorous appealing to the mercy of the fire,
In a mad expostulation with the deaf and frantic fire,
Leaping higher, higher, higher,
With a desperate desire,
And a resolute endeavor
Now -now to sit or never,
By the side of the pale-faced moon.
Oh, the bells, bells, bells!
What a tale their terror tells
Of despair!
How they clang, and clash, and roar!
What a horror they outpour
On the bosom of the palpitating air!
Yet the ear it fully knows,
By the twanging
And the clanging,
How the danger ebbs and flows;
Yet the ear distinctly tells,
In the jangling
And the wrangling,
How the danger sinks and swells,
By the sinking or the swelling in the anger of the bells -
Of the bells,
Of the bells, bells, bells, bells,
Bells, bells, bells -
In the clamor and the clangor of the bells!

IV

Hear the tolling of the bells -
Iron bells!
What a world of solemn thought their monody compels!
In the silence of the night,
How we shiver with affright
At the melancholy menace of their tone!
For every sound that floats
From the rust within their throats
Is a groan.
And the people -ah, the people -
They that dwell up in the steeple,
All alone,
And who tolling, tolling, tolling,
In that muffled monotone,
Feel a glory in so rolling
On the human heart a stone -
They are neither man nor woman -
They are neither brute nor human -
They are Ghouls:
And their king it is who tolls;
And he rolls, rolls, rolls,
Rolls
A paean from the bells!
And his merry bosom swells
With the paean of the bells!
And he dances, and he yells;
Keeping time, time, time,
In a sort of Runic rhyme,
To the paean of the bells,
Of the bells -
Keeping time, time, time,
In a sort of Runic rhyme,
To the throbbing of the bells,
Of the bells, bells, bells -
To the sobbing of the bells;
Keeping time, time, time,
As he knells, knells, knells,
In a happy Runic rhyme,
To the rolling of the bells,
Of the bells, bells, bells -
To the tolling of the bells,
Of the bells, bells, bells, bells,
Bells, bells, bells -
To the moaning and the groaning of the bells.

Владимир Воронски

малко са мрачни,но дано има хора на които да им харесва и такъв стил поезия

Разпиляно от мъртви ухания
По листенца от мъртви лица,
Тяло от болна фантазия
Струи студени разля

Охладняла от мъртви стенания
От сълзите на мъртви лица
Във леглото ми бяла и мраморна
Тъга безнадеждна навя

С призрачни пръсти измачкана
От порочни печални петна
Антеена лента от устните
Нежностудена разтла

Над моето мъртво дихание
Над моята мъртва душа




В кипридени гънки изцапана
От изящни прозрачни ръце
Изстиват разложени капчици
От твоето нежно лице

Потопена във мрачна агония
С разранени до кръв колене
Обсипана с кървави белези
Със мраморно бледо лице

С деликатна усмивка във погледа
От изящна сатенена пръст
Просълзена постилаш в ковчега ми
Мракът на моята скръб

Кипридени гънки изцапани
С петна от засъхнала кръв



Мрачни гарвани в мрачни одежди
В съня ми размахват хладни криле,
В съня от фрагменти разложена прелест,
Който сън не е всъщност никакъв сън.

Мрачни гарвани в траурни одежди
Внасят в съня ми хладен ковчег –
В съня ми, от който в покварено цвете
Възпалено гореше отблясък от теб.

Мрачни гарвани с роби печални
Събуждат ме строго от страшния сън –
Отворих ковчега с премръзнали длани –
Хладна сянка размаха криле.

С леден вятър обгърна душата ми
Мракът, който остана след теб.

МАЛЪК ПРИНЦ

Румен Спасов

Аз бях един малък принц,
а тя беше цвете.
Не знаех как да я обичам,
тя бе суетна, суетна...
И понеже се чувствах сам,
реших да усетя
аромата на други цветя
от други планети.
Днес аз не съм малък принц
и тя не е цвете.
Днес (да кажем) знам как да я обичам,
но сме на различни планети.

Само като за мен  

Супеееееер   

а тези мисля,че са от Властелина


Огнището е пълно с жар,
леглото е под свода стар,
но крачим, има сили в нас,
че зад завоя в този час
дърво ни чака, камък бял,
които друг не е видял.
Дънер, цвете, лист, трева,
пак вървя! Пак вървя!
Край реката-хълм голям.
По-натам! По-натам!

Или прикрива онзи рът
вратичка тайна, дълъг път.
Сега остават на страни,
но пак ще минем, запомни,
по път прикрит и съкровен
към лунна нощ и слънчев ден.
Плод и орех, трън и плет,
по-напред! Все напред!
Вир, долчинка, камънак,
сбогом пак! Сбогом пак!

Зад нас-домът, светът-отпред,
пътеки мамят ни отвред,
сред мрака да ни поведат,
дорде звездите заблестят.
Зад нас -светът, домът- пред нас,
за мирни сънища е час.
Мрак, мъгли и нощен хлад,
по-назад! По-назад!
Лампа, огън и вечеря,
и-в постеля! И - в постеля!



Аз мисля, седнал край жарта,
за онзи бъден час,
когато дойде пролетта,
без да я видя аз.

Безброй неща стоят до днес
невиждани от мен!
Та всяка пролет всеки лес
различно е зелен.

Аз мисля, седнал край жарта,
за всеки стар познат,
за тез, които подир мен
ще видят този свят.

И уж си мисля и седя,
а все се вслушвам аз
за стъпки, що се връщат пак,
за тих другарски глас.

Истина
Каква философия имаш човеко?
Какъв си пред Господ и кръста свещен?
Защо не желаеш назад да погледнеш
от страх,че ще паднеш без дъх заслепен.
От страх, че след тебе искри светлината,
а ти предпочиташ да гледаш във мрак,
лъжата коварна е твоята сила,
а правдата винаги - лошият враг.
Отшелник самотен безцелно се скиташ
без дъх си останал, защо не поспреш?
И вярвам все някога ти си се питал -
кого гониш всъщност. Дано разбереш.
Дано се опомниш, все още е рано,
какъв си пред Господ и кръста, мисли!
Недей да живееш във кръг омагьосан
търси светлината и там се спаси.
Каква философия имаш човеко?
Обиден ще кажеш: "Не съм философ!"
Какво си тогава, призрачна сянка
от мрака родена без капка любов



 - Пишеш брилянтно, мойто дете,
И всичко написано до тук е добре,
Но трябва да пишеш за вярата,
която от душата извира,
за вярата, която отвътре напира
и която те кара без спир да летиш…

Напиши за вярата,
която те кара да галиш тревата,
напиши за небето,
за снега,
за цветята…

Напиши, че с вяра
различно слънцето грее,
и в различно синьо
морето синее…

Напиши и за другата вяра,
тази, която те кара,
с усмивка да започваш деня,
и тази, която те държи будна,
когато те надвива съня.

Напиши за тази,
с която децата растат,
и за тази, която им даваш,
когато тръгнат на път…

Напиши за вярата на малкия човек,
онзи, дето продава сладолед,
но не за да печели пари за храна,
а за да вижда усмивките на малките деца…

Напиши и за вярата на големия човек,
онзи, който управлява самолет,
но не защото е покорил цялото небе,
а защото само там е отново дете…”

- Да, отвърнах, на теб ти е лесно,
да кажеш „Браво, ти можеш, пиши”,
… но седнах да мисля…

Вярата, това е когато…
Вярата, тя е…
тогава…
и там…

А сълзите напират,
защото думите,
които излизат
не са тези,
които чакате вие сега.

Как описва се вяра?
С букви и думи?
Не става!
Вяра се рисува с дъга!

Скритата вяра умира,
превръща се в празна тъга.
Все едно да вземеш моливите на детето
и да искаш с черно
да оцвети в синьо небето.

Вяра се дава!
Но сега,
ще питаш пак,
как?

Просто така!
Само трябва да се научиш
да цениш
протегната ръка!

Вдигам очите нагоре,
и смутен погледът среща
върху корица стара
на Вапцаров лика,
който сякаш ми се смее отсреща
и ми казва „Момиче, пиши!
Вяра има у всеки,
ти само им го напомни!”

- Прав си, му казвам, прощавай!

Аз вяра имам!

А ти?

Специално за September по-мрачно не е Воронски,но и Алън По винаги си е доста мрачен.
Но за жалост не мога да намеря почти никакви негови творби из нета

АННАБЕЛ ЛИ



Отдавна, преди много, тъй много лета,
в едно царство в приморски земи,
девойка живя, нека знаете това,
тя казваше се Анабел Ли.
Живя там тази девойка с мисъл една -
с любов вечна мене да дари.

Дете бе още тя, дете също бях аз
в това царство в приморски земи,
но обичахме се с обич дивна тогаз -
аз и моята Анабел Ли.
Заради таз обич серафими над нас
пожелаха ни с чувства най-зли.

И стана така, че преди много лета,
в това царство, обвито в мъгли,
зад облак скрил се, вятър леден връхлетя;
той мойта Анабел Ли уби.
Дойдоха роднини знатни, чули вестта,
и отнеха я от мен, уви.
Те във гроба скриха навеки паметта
в това царство на морски мъгли.

Ангели в рая, не познали любовта,
да завиждат способни били.
Да, аз знам: затова - знаят всички сега
в това царство в приморски земи -
зад облак скрил се, вятър леден връхлетя;
уби той мойта Анабел Ли.

О, как силна беше обичта ни тогаз!
Нечувана по тези земи!
Така други не биха могли.
И нито ангелите райски в този час,
нито земните демони зли,
ще разделят нашите души.
Ах, моя свидна Анабел Ли!

Щом изгрее луна, все бленувам с тъга
за прекрасната Анабел Ли
и живея с мечта за таз нежна снага
на богинята Анабел Ли.
А щом падне нощта, лягам аз до гръдта
на моята любов, невеста и съдба,
и пак сме заедно както преди
там в гроба й до морските вълни.

Да, това съм го чела, страхотно е... Благодаря

МИГ
Дали се е случило нявга - не помна,
не знам - ще се случи ли... Тъжен и морен,
аз плувах самин из тълпата огромна
на някакъв град огрешен и позорен.
Над мене, замръзнало в мисъл безумна,
небето немееше странно далече,
а долу се носеше музика шумна
от стъпки, от смях и преплетени речи.
Но горди и сластни очи не зовяха
на уличен пир мойте жажди смирени -
мъжете там хилави воини бяха,
жените - отвъргнати, неми сирени...
В миг глуха вълна над града се пронесе,
в миг всичко в заглъхналост странна потъна,
аз сетих и страх и молитви в сърце си
и видех света като пропаст бездънна.
Незрими води, с глух и таинствен ромон,
заляха съня на безбрежия неми
и нямаше там ни надежда, ни спомен -
и нямаше там ни пространство, ни време...
И с поглед стъмен от предсмъртна замая
аз плахо превих колена прималняли,
помислих, че някакъв глас ще вещае
незнаен завет из незнайни скрижали,
че някакъм бог умилен ще разкрие,
след толкова дни на безумства метежни:
защо е тъй горд и надвластен, а ние -
тъй слаби, тъй горестни, тъй безнедеждни!
Напразно, уви! - Невъзпламнал угасна
великият миг на великото чудо,
нов суетен стрем из тълпата ме тласна,
мечтата смени безпощадна пробуда -
и ропот, и смях в тишината нахлуха...
"Пиян е, безумен е!" - някой прошушна...
Аз станах. - Небето бе празно и глухо...
Аз плачех. - Тълпата бе ледно-бездушна.

  Димчо Дебелянов
 

Най-много ми харесва:
Аз станах. - Небето бе празно и глухо...
Аз плачех. - Тълпата бе ледно-бездушна.
 

В цъфналата ръж
Робърт Бърнс

Идейки си запъхтяна
вечерта веднъж,
Джени вир-водица стана
в цъфналата ръж.

Джени зъзне цяла, Джени
пламва изведнъж.
Бърза, мокра да колени,
в цъфналата ръж.

Ако някой срещне някой
в цъфналата ръж
и целуне този някой
някого веднъж,

то нима ще знае всякой
де, кога веднъж
някога целувал някой
в цъфналата ръж?


и това е смешния вариант,надявам се някой да не го сметне за подигравка с творбата,просто е смешно и го поствам


Идейки си запъхтяна
вечерта от мъж
Цеца ръжен хлебец купи
в Билата веднъж.

Цеца хапва сладко, Цеца
лапа наведнъж.
Бърза, гладна като меца
тъпче топла ръж.

Ако някой купи някой
хлебец пълен с ръж
и го хапне този някой
вкусно отведнъж,

то тогава този някой
някак отведнъж
ще купува само наший
хлебец пълен с ръж.

Ето малко на Алън По (права си, няма много в нета от него):

НА ЕЛЕНА

Елена, за мене твойта красота
е като древните никейски платна,
носили върху уханното море
морния от път странник с лекота
към неговите родни брегове.

Морета бурни бродих аз невредим,
но върна ме ти, с лице на Наяда
и коси хиацинт, към дом обозрим,
към блясъка на антична Елада
и славното твое величие, Рим.

На прозореца светъл и далечен,
като статуя най-горда ти стоиш
и в ръка ахатова лампа държиш!
О, Психея, дух бленуван и вечен,
на земя свещена ти принадлежиш!

На Една В Рая

Ти бе радост за мене мечтана,
ти бе всичко за мене в скръбта -
като остров зелен в океана,
като ручей звънтящ в самота!
Ти бе храм сред цветя в ранна пролет-
и за мен бяха тези цветя!

То бе сън – и сънят бе тъй кратък-
и крила пак нощта разпростря…
„Забрави! Отмини по-нататък!“ -
всуе бъдния ден ме огря:
Над отминалий ден в спомен сладък
моят дух неподвижно замря.

А в душата – под скръб и умора -
сетни лъч догоря без следа! -
И солената морска вода
безутешно оглася простора:
„Навсегда – навсегда – навсегда -
на прострелян орел пък във взора
не запалва живота звезда!“

И нощите ми – призрак кошмарен -
и – без теб! – мойте тягостни дни
ме зоват в онзи край легендарен,
дето твойта походка звъни.
О, в какъв ли пак танц лъчезарен!
Над какви ли въздушни вълни!