Здравейте момичета,
вчера научих за трагедията - след едномесечно лутане по болници, почина детенце на мои познати - от масивен мозъчен тумор....
Само преди месец беше абсолютно здраво дете....Лятото играеха заедно с моите синове.....
Изпитах огромно желание нещо да направя за тях, но....едва ли е много това, което бих могла да сторя....
Написах им стихотворение - искам да го прочетете преди да им го дам и да ме посъветвате бива или не бива да го давам, как ви звучи като текст....
Не съм писала стихове от години - лош повод да започна пак, но го направих с много обич и желание да внеса някаква, макар и дребна утеха в сърцата им.....
На Зори
Във нощното небе една звездичка
потрепва нежно с мека светлина-
звездичката нарича се Зорничка
и скоро от Земята отлетя....
Остави тихо дрешката си земна,
издигна се ефирна над света,
на снежно-бяло облаче приседна
с отпуснати криле от светлина...
Усмихна се и погледа зарея
в простора на вселенския безкрай,
вълшебен път отвори се пред нея,
но тя не тръгваше към своя рай....
Към земния си дом очи извърна,
поспря за миг сред пътя озарен,
с невдими ръчички ги прегърна:
-Живейте смело и заради мен...
Пуснах темата тук, защото, слава Богу, не съм родител преживял загуба - първо там я пуснах, но никой не ми писа....
Виж целия пост
вчера научих за трагедията - след едномесечно лутане по болници, почина детенце на мои познати - от масивен мозъчен тумор....
Само преди месец беше абсолютно здраво дете....Лятото играеха заедно с моите синове.....
Изпитах огромно желание нещо да направя за тях, но....едва ли е много това, което бих могла да сторя....
Написах им стихотворение - искам да го прочетете преди да им го дам и да ме посъветвате бива или не бива да го давам, как ви звучи като текст....
Не съм писала стихове от години - лош повод да започна пак, но го направих с много обич и желание да внеса някаква, макар и дребна утеха в сърцата им.....
На Зори
Във нощното небе една звездичка
потрепва нежно с мека светлина-
звездичката нарича се Зорничка
и скоро от Земята отлетя....
Остави тихо дрешката си земна,
издигна се ефирна над света,
на снежно-бяло облаче приседна
с отпуснати криле от светлина...
Усмихна се и погледа зарея
в простора на вселенския безкрай,
вълшебен път отвори се пред нея,
но тя не тръгваше към своя рай....
Към земния си дом очи извърна,
поспря за миг сред пътя озарен,
с невдими ръчички ги прегърна:
-Живейте смело и заради мен...
Пуснах темата тук, защото, слава Богу, не съм родител преживял загуба - първо там я пуснах, но никой не ми писа....
Аз самата почти бях загубила детенце по подобни причини.Стихотворението е мн хубаво, но мен лично би ме разстроили в такъв момент.Аз и така си поплаквам като се сетя.Обаче не ги познавам , за да ти дам съвет. 
