Били ли са ви като деца?

Серви, ако някой ми каже, че е намерил перфектния вариант за възпитание, няма да му повярвам. За мен спокойното и уверено дете е добре гледано /неразглезено и немачкано/ дете, без излишни крайности, но за други може и да не е така.

Виж сега, принципно боят служи за утеха на биещия. Макар че унижението с думи или с упреци оставя по дълбоки следи, но това не е по темата.
Когато моето дете стане неконтролируемо, а това се случва неминуемо, при това на опасни места, просто го хващам и го издърпвам/извлачвам от там, накъдето се е устремил или заврял. Случвало се е така да му стисна или дръпна ръката, че да го уплаша. Моята реакция съответства на ситуацията. Определено не му липсва фантазия на моето, беше бутал стол повече от 10 метра, за да извади химикал, с който успял да извади протектор на контакта. Виждайки го как бърка вътре, бях толкова уплашена и така го дръпнах, че той падна. Аз почти прелетях стаята, не знам той дали се уплаши толкова, колкото мен.

Баща ми никога не ме е удрял, но майка ми да, и още как. Яки кютеци бяха. Защото отговарях и много ми знаеше устата. И сега ми знае. Не ми е оставило отпечатък, освен такъв, с комичен привкус. Защото колкото повече ме биеше, аз толкова повече продължавах да й меля. Сега се шегуваме на тази тема. Баба ми също имаше стотици опити за побой, но никога не успяваше да ги реализира, защото не можеше да ме стигне.

Рокси, аз също мисля, че действията трябва да са точно на мястото и в правилното време.
Просто попитах, защото тук оставам с впечатлението, че повечето от хората не смеят и с перце да пипнат децата си, нито пък да им кажат нещо на висок тон, осъждат строго дори леките плесници (по дупе, ръце) и едновременно с това децата им са най-кротките и послушните на света.
Някак - не се връзва.
И пак - не говоря за системен бой, шамари или всякакъв вид психически тормоз.

Спомням си едно наказание и един пердах.

Наказанието беше, защото обърнах масата, докато имахме гости, барабар с манджите (не знам защо е била толкова паянтова). Баща ми обикновенно в неделя сутрин ме водеше на кино или куклен театър, обаче въпросният уикенд ме заведе само до пред киното, да съм видела добрите деца как ги водят на кино. Но всъщност, не ми е останала някаква травма, даже ми е малко смешно от тази далечна случка.

Но пък си спомням с много болка как, на 8-9 (?) години, майка ми ме напердаши (за обидна дума) много жестоко (разби ми устата), и всъщност, аз не съм й простила за това, просто отдавна съм осъзнала, че майка ми всъщност имаше огромни пропуски като родител (макар и с извинението, че тя е израстнала без майка и е имала ужасно детство.)

Servallan, напълно съм съгласна с теб. Още нещо, тези действия трябва да се предприемат във възраст, когато детето лесно ще ги забрави, без да нанасят унижение.

Всъщност се съмнявам някой да има компас кое е вярно и кое не е. Изобщо залеят ли те чувствата не е много лесно да мислиш. Хеле ако свариш детето да бърка в контакта, или ако си го чакал на вратата/прозореца да се прибере с часове без изобщо да знаеш къде е, или ако ти каже обидна дума в лицето, или кой знае какво. Това са ситуации, в които действията изпреварват мислите.

Че има спокойни деца- има. Че има такива, на които няй голямата им беля е че са си изплюли супата или не са написали домашното- има. Но има и такива, които са опасни за себе си и околните в буквален смисъл.

Баща ми никога, ама то сигурно и сега, ако ме удари няма да остане човек от мене, пък камо ли като дете, но майка ми бая ме пошляпваше Ама аз бях голямо диване до към 5 - годишна възрастна.Имам ясен спомен как се търкалям по улиците, щото не е станало на моята Примерно: зимата, минусови температури, рано сутринта, аз съм се пременила в някоя лятна дантелена рокля и тропам с крака, че именно така трябва да отида на детска градина  Един път пък бях с нашите на някакви бунгала и късно вечерта татко излиза с мен да се изпишкам, само че аз реших, че сега пък точно няма да пикая и като се почнаха едни писъци, не спрях докато не дойдоха 2ма полицаи да питат татко кой е и му искаха паспорта да покаже, че съм му дете 

После обаче, спрях да правя глупости и станах примерна дъщеря и сега комшийките ме дават за пример 

Та така, не им се сърдя и не съм тежко обременена.По -лошо е когато видя как някой родител прави забележка на детето си, а то му се хили насреща и пак си прави каквото си иска.

Сори за дългия пост

Стана ми интересно в тази тема, как много хора казват "пошляпваха ме, ама аз си го заслужавах", оправдавайки нашамарването.
А не би трябвало да е така.

Тъжна тема.Върна ме в миналото.Почти всеки ден бях бита.Кога повече,кога не толкова.И то все за глупости.И не защото съм обиждала,отговаряла или за слаба оценка-не.Просто за не се самозабравя.Паднала съм и чорапките ми са се изцапали-бой,разболяла съм се-бой,не си ям храната-бой.И не шамарчета по дупето,не-яки юмруци по главата,любимите чехли с гьон през краката,дървеният линеал докато се счупи в ръцете ми.Не можех да допусна оценка под 5,дори за петици ми мърмореха.Двете четворки с живота ми ги помня добре,за едната мислех да се самоубивам.И всичко това с твърдението,че е от голяма любов и  за да стана човек.
 Майка много се радваше,че съм кротко дете,но не бях кротко,а смачкано дете.Без право на емоции различни от разрешените ми,нямащо право да покани деца дори и на рожден ден,защото ще вдигат прах.А дълбоко в себе си пазех собствената си реалност,която ме спаси от самоунищожение.Още щом се махнах от онази къща си открих същноста-весела,контактна.
 И е странно,че майка ми с пръст не е била докосвана от родителите си, а тя бе основният ми бияч.
 Зарекох се,че с пръст няма да си докосвам децата-не стана,както го мислех.Когато бе по-малка дъщеря ми бе плясвана по дупето и то за важни според мен неща.Разви отвратителен навик да се втурва към колите.Разяснявах,пених се,но докато не се стресна от необичайното,ново средство-пляс,не запомни.
 Наистина боят е средството на слабите,но понякога шамар на точното място,в точното време може да предотврати по-големи нещастия.Шамар,не бой.

Спомням си един единствен бой от баща ми. Напляска ме по дупето, но така, че чак се напишках. Повода беше, че го излъгах. Мама раздаваше по често шамарчета. Но аз съм била наистина палава и често неконтролируема. На всичкото отгоре съм и всезнайко и цапната в устата. Не им е било лесно, признавам. Нямам никакви лоши чувства към тях, нито сега, нито преди години. Винаги съм се чувствала обичана и закриляна. Винаги сме били в много топли и близки отношения.
Моите деца са много различни като темперамент. Голямата прилича на мен и е много своенравна. Като беше мъничка е отнасяла по някое потупване. Основно в случаите, когато след като 20 пъти съм обяснявала как не трябва да прави нещо, защото е опасно, тя си надделява на ината и си прави каквото знае. Много е наказвана с лишаване от любими неща. Даже веднъж, след поредната доза "конско" ми изтърси: "Наказвай ме и да приключваме!" Да не говорим, че имахме и случай, в който просто не намерих как да я накажа, бяхме и забранили всичко-:ТV, компютър, да излиза да играе пред блока, без десерт за вечеря и какво ли още не. Малката, за разлика от кака си е много по- чувствително и ранимо дете. За нея дори караницата е сериозна драма. Там действаме основно и само с разговори. За сега има ефект. Така че, не мисля че има универсален подход към всички деца.

Че какво му е странното?!
Ето ти пример. С мен.
Пишлеме на 9 год. съм.
Искам да ми купят дреха, която е пълна безвкусица и е за "големите момичета".
Аз - отварям гардероба, събарям всичко от него на земята, почвам да тъпча с крака отгоре и да хвърлям по цялата стая дрехи, придружено с рев, извиращ някъде дълбоко от диафрагмата.
Какво трябваше да направи майка ми - да ме гушка и да ми се усмихва ли?!
Мисля, че като дойде и ми зашлеви шамара, ме свали на земята много по-бързо от всякакви обяснения.
Иначе като по-малка съм била много кротко дете, но когато "откачах" (в повечето случаи между 9-14 години), си беше качествено.

Наистина ли не можеш да измислиш по-добър начин да покажеш на едно 9-годишно дете, че не трябва да се тръшка, от това, ти да го тръшнеш с удар на земята?

Много драматизъм вкарваш тук.
Нямало е тръшкане с удар на земята, а обикновен шамар.
Аз не мога да измисля друго за такова поведение, но ще се радвам на твоя съвет. 

Наистина има някои тъжни истории,незнам кой написа това,че са го били през ръцете,заради друго паднало дете.Много мъчно ми стана за това пораснало дете.Аз,като небито дете,изпадам в ужас от такива прояви.Не разбирам,как голям човек,ще пребие същество,което му стига до талията.Не съм докосвала с пръст децата си,стискам зъби и ги изпращам по стаите,а аз излизам да изпуша една цигара.Незнам, как ще ударя човече-мъничко и присвило раменца от уплаха.И на обществени места,въпреки,че не понасям чужди деца-врескала,като видя майка,да удря такова дете по главата...направо ми идва от вътре една вълна-да я заритам,да я вкарам под някое сепаре.много е страшно да се малтретира дете,но още по-страшно е, дете да оправдава побоя над себе си с думите:аз заслужавах.

ПП и в послепис,единственото дете,което щях да спуквам от бой сутрин,обед и вечер,(ако ,разбира се,бях го родила аз),щеше да бъде Емил от Льонеберя.