Били ли са ви като деца?

Казвам твърдо не.

Въпреки това имам 2 спомена.
Един единствен шамар от баща ми: двамата отиваме да зареди колата, той слиза аз пищя, че меме страх сама, той казва ела смен, аз не искам и така 10-тина пъти   накрая получих едно леко шамарче и млъкнах   втория (сега като се замисля паниката, която съм всяла, направо леко ми се е разминало ). 1 клас, водят ни от училище на театър на обяд. След това аз отивам в моя приятелка, без никой да знае къде съм. Не знам колко часа е било, но вече се стъмваше, по пътя за нас, виждам нашата кола, бяха ме тръсили в продължение на часове носех чадър, майка ми слезе и ме напердаши с него не беше силно и с наранявания, но още го помня  

Не бием детето си, но и аз съм имала такива моменти, в които от ужас за живота й ми се е случвало да я ... силно казано ударя, но да, плесвала съм я. Не се е случвало от няколко години, само през бебешкия пубертет, беше доста диво дете и на няколко пъти наистина ужасът си казваше думата  Не знам дали помни, но когато я питаш, винаги отговаря с - не.

Бих казала, че си ме малтретираха, дори не си спомням за какво са ме били, като по малко дете, но това беше 4ас от ежедневието да ми пляснат някой и друг шамар. Помня вече бях ученичка 1, 2 клас майка ми ме наложи с точилка и то така, че ми останаха следи, с времето и стана навик да ме гони с точилката с повод и без повод. Баща ми сащо ме е бил, достатъчно беше да каже майка ми, че не съм слушала докато е бил на работа и си изяждах якия бой. Като тинка също са ме били много, в периода докато ходех с екса ми си спомням, че бившата свеки ми изкара един жесток бой от страна на баща ми с колана на панталона му, тогава просто ме приби, защото видиш ли заради мен горкото момче не се е прибрало навреме, сега като се замисля ми е смешно, но мисля, че малко или много това домашно насилие ми се отразило на психиката. Мойте деца  не съм ги била, един единствен път съм зашлевила сина, когато место на занималня отишъл в приятеля си да играе, искарах си акъла тогава( търсили сме го повече от 3 часа), като го видях изпъснах парата и го ударих, още като си споня ми е криво, зашлевих го пред най добрият му приятел.

smehulka, преживяното от теб наистина е ужасно.  Съчувствам ти и ти желая и аз като rozi-maxi щастие и повече добри хора около теб.

Тези дни и аз се замислих по темата преди, сега...
Повечето от нашето поколение на 30-40 годишните са ни пошляпвали, но го имаше и чувството за семейност, обич, уважение и респект към родителите и по-възрастните. Не говоря за такива явни прояви на физическа и психическа агресия, а на няколко шамара или пошляпване по дупето. Поколенията се променят - преди нямахме достъп до толкова информация, креативни играчки и т.н. и пак станахме хора със семейни ценности...
Като дете съм пошляпвана рядко, имам спомени за няколко пъти. През пубертета съм отнесла 2 шамара. Но си обичам и уважавам родителите и не мисля, че съм ощетена, защото винаги са били зад мен и са показвали обичта си. И продължават да го правят.
Какво ме провокира да мисля за тези неща - все повече се тръби за позитивното възпитание (чийто поддръжник съм и аз), но все повече виждам деца, които нямат уважение и респект към родителите си... Отговарят, държат се безцеремонно, няма го родителския авторитет.
Моят син на 4 г. и 3 м. се опитва да ме провокира. Заобиколен е от много внимание - моето, на бабите, баща му, който пътува, също е много добър и търпелив. Аз се държа с него като с нормален човек- показвам му обичта си, отделям му много време, говорим, гласувам му доверие, обяснявам му, че има правила, които трябва да се спазват. Това, което най-много ме изнервя е проявата на неуважение. Днес напр. ми подава една кола и на въпроса ми за какво е -"Еееее, сто пъти ти казах (тонът е бррррр) " или пък казвам му нещо "Не съм те питал" и т.н. Това най-много ме тормози. И не знам къде е златната среда. Случва се да го плясна, винаги после изясняваме случката и се обясняваме в обич. Виждам, че само с добро не става. Като кажа 5-6 пъти с добро, с шега под формата на игра, предупреждавам и като не стане, повишавам яко тон. Сега излиза с лафа, че го е страх.     Казвам му да не правим така, че да се стига до там.
Случва се да говори на бабите си глупава, тъпа, грозна (лафове от градината), при условие, че са всеотдайни и ги върти на малкия си пръст. Говоря с тях, те го пускат край ушите си, аз се дразня. Не може да не се изисква елементарно уважение...
Имам чувството, че се е превърнал в малък глезльо с постоянни претенции...
Извинявайте, че стана доста дълго, но това наистина ме притеснява...
Моля, ако има родители да споделят - това израства ли се? Криза на възрастта ли е, какво е?
Не знам?!    Ще взема да прочета пак книгата за Дисциплината на Додсън.

Мисля, че обиждането на бабите е недопустимо. Аз не бих оставила това безнаказано.

smehulka, пожелавам ти много щастие.Много си силна

Да. Баща ми често ме биеше и аз още като малка се бях зарекла, че никога няма да бия децата си. Опитвам се да го спазвам и наистина рядко посягам да плесна детето, но то не може без хич... важното е да не е за щяло и нещяло и това да е метода за да го науча кое правилно и кое не.
Майка ми не ни е била, но пък и не се е хвърляла яростно да ни защити, когато татко го правеше и затова я обвинявам. Не бях близка с родителите си... и сега не съм, за което те имат вина.
Дано аз бъда по-добър родител и децата да имат респект към мен, не защото ги е страх, а защото съм си го извоювала по друг начин.

и аз ти желая същото и мисля, че си силна жена 

След смехулка не ми се иска да казвам, че съм имала разкошно и блестящо детество, в което съм получила 2-3 шамара от баща ми (по един за всеки от нас с брат ми, защото се караме или правим бели) и няколко издърпвания на ухо от майка ми.
Уви, с моите деца понякога си позволям мааааааалко повечко 

Не, Една единствена плесница в първи клас ако не се лъжа, задето излъгах учителката. Майка ми също не са я били като дете ( от нея получих плесницата), а баща ми е ял бой като за трима, в това число с точилка, наказания на колене и прочие. Може би точно заради това у него няма никаква агресия и ми е много трудно да си го предсатавя че би ударил някой, макар че сестра  ми ( която е доста проклета) май веднъж изяде шамар.
Аз също не съм агресивна, не мога да си представя как удрям злобно някой, когато съм много нервна крещя. Понякога ми иде да набия хлапето колкото ми държат ръцете, но това просто не е моят начин на изливане на агресия.

Бой не. Плясвания ( не шамари) да.

Пляскали са ме като малка сигурно, защото съм била доста буйна,но не помня, Със сигурност не става дума за шамари по лицето или бой. В по голяма възраст изобщо не. Един единствен шамар помня от баща ми в едно заведение, но лиготията ми взе връх и беше напълно заслужен, обаче на него и сега да се сети му става гузно.
Моето дете го пляскам по дупето в крайни случаи, макар, че с тези проблеми и труден характер, с  които е, ако е бил роден по мое време шамарената фабрика в много големи размери не му мърда. Това по думи на хора на възрастта на моите родители, станали свидетел на огромното ми търпение спрямо него. Не, че и на мен не ми е идвало до гуша и да ми се иска да го набия, но знам, че ще има много отрицателен ефект.

И мойта майка ми го пожела при един от поредните ми гафове.
А майчините клетви, както знам от собствен опит се сбъдват...мда...

Били са ме и са ме обиждали, не съм простила и нямам намерение да прощавам. Нито пък да удрям и крещя по децата си.

мда, моята ме "прокле" да имам трима сина, та все да съм свекърва, защото много съм мърморела. ето първият спинка в стаята до мен  
изненадвам се, че повечето от тези, които са удряни, оправдават постъпката 
удряна съм веднъж- в стомаха/ корема ( как е правилното?  ) от баща ми, защото си бях усилила музиката в стаята- той ми викнал да намаля, а аз не съм чула. бях 6ти клас. почувствах се толкова унизена  и ми стана адски тъпо, че за нещо, което може да се обясни с думи, трябва да те обиждат и удрят.

 Първо ме биеше майка ми, била съм около 2-3 г, после баща ми , той беше по изобретателен , избирахме си пръчки, стояхме с вдигнати ръце и  други възпитателни методи от неговите години. После сестра ми, смисъл не точно  след баща ми ,а между другото. И така до  като навърша 17 г. Последният ни бой със сестра ми беше  в 10 клас. В общи линии , не е имало празно, бях си постоянно бито дете. 
 Сега , след 12 години обещах на сестра ми и братовчедка ми , че ще ги съдя за нанесените ми щети-братовчедка ми ми счупи носа, а сестра ми ми изби предните два мле4ни зъба    и това не е шега. Естествено и двете не са го направили с цел,но така се получи. 
 Много  често съм питала родителите ми  защо. Вярно е ,че аз бях от най- своенравните детенца,но това ли е било начина, да се справят с мен . Агресията предизвиква агресия.Не съм им простила . И се надявам никога,ама никога да не карам дъщеря ми да се чувства унижена