Моите разкази

Творби като тази, бликнали от душевните недра на незадоволен вечен тинейджър (или вечно незадоволен тийнейджър) с претенции за удивителна уникалност, предизвикват сълзи на умиление в зелените ми церберски очи. За някои хора светът се променя с осъзнаването, че третото им око не е между ушите. Авторовото излияние е абсолютно доказателство за това.
Виждането за свобода на словото пречупено през призмата на жалка коплексирана неудовлетвореност, води до хитроумни закачки, като авторовия послепис. Сърцето ми кърви от това, че ще и се наложи да избия няколко комплекса и да изпълня молбата, забранявайки нарочната и тенденциозна регистрация на потребителя.

Пътеписа разказ ли е) имам един пътепис за който мисля има надежда, но му трябва обработка. Съвети?

 Камен бряг

       Септемврийски звезди обсипват небето. Нощният влак София - Варна леко ни полюшва докато се опитвам да събера сили за предстоящия ден. Върховете на дърветата се обагрят в златисто предвещавайки топлия ден. Скоро ще бъдем във Варна. Пътуваме към Тюленово.
       Искаме да видим морето и скалите, прословутите места за Джулай морнинг.
       От Каварна хващаме автобус за Шабла, тъй като се оказва че автобус до Камен бряг и Тюленово директен няма. Пред нас се ширва дружелюбното Добруджанско поле, а вятърните мелници меланхолично отмерват поривите на вятъра.
       Митко като горд млад инженер обяснява как действат вятърните мелници и че държавата плаща допълнително пари, за да се изкупува токa, произведен от тях. Раздрънкато бусче ни оставя в началото на малко селце и оттук ни предстоят десетина километра пеша до морският бряг и Тюленово.
       Вървим си ние, аз си пея, той ме имитира и ни е весело на душите. Небето ни се въси с меки топли облаци и леко ръми. Мирише на мокра прах, пръст от полето и морска сол.
       Решаваме да си спрем някоя кола, защото скоро ще се смрачи. Единствената кола, която се задава, ни спира и се оказва пълна с румънци катерачи, вегетарианци и растафари. Качват ни в колата и на развален английски предлагат грозде и обясняват, че са чули за скалите на Тюленово и Камен бряг от техни приятели катерачи. Живеят в дупки в самата скала в спалните си чували и вечер се приспиват от прибоя.
Веселата групичка ни оставя досами брега, откъдето ни посочват тревистата пътечка по която да стигнем до Камен бряг. По-късно един пътешественик ни разказва как по тази пътечка е стигал неведнъж нос Калиакра и после минавал по Емине - Ком.
Стигам до ръба на скалата и дъхът ми спира. Далече долу вълните се разбиват в черноморската скала, и така докъдето погледът ти стигне. Няма как да слезеш до долу, толкова е могъщо и страховито.
       Тръгваме по пътеката, която се вие по линията на крайморската скала. На няколко места се виждат опънати палатки. Стигаме даже до най-голямото "находище" на петрол у нас - едно варелче от което едва прокапва черното злато. За да си го представите - вдясно - равно голо поле с треволяци тук-там и някое и друго оголено дръвче. Зад него - разкошен залез. Вляво - пропаст и кънтящо море някъде далече долу.
По средата  на пътеката точно между Тюленово и Камен бряг откриваме дупка в земята, от която се влиза в цял "апартамент" в скалата. И на други места срещаме такива скали, обитаеми от отшелници и авантюристи през лятото, но това тук си е цял уреден дом. Има си стълба, за да слезем до него, отделни дупки стигащи до няколко метра навътре в скалата и следи от огнища, остатъци от свещи по стените и чубрица и сол оставени за бъдещо ползване. И от четирите стени едната е морето. Гърмящо, упояващо, разкошно. Каква романтика и необичайно живеене предлага този скален дом!
Завидях на хората живели тук.
        Почти се е стъмнило и звездите са безброй пъти повече отколкото в града. Като че някой е разпръснал пудра захар върху боровинков сироп. Една бабка ни приютява за през ноща срещу 24 лева плюс мекици за закуска. Чиста стая, пълна със спомени от детството на деца и внуци, не идвали насам от месеци. Рано ни е още да спим обаче. Отиваме до "огънчето" - от естествения природен газ, извиращ от земята, са прекарали тръба и се получава естествено огнище, което гори постоянно.
        Там срещаме и Пътешественика. Съжителства си там с Философа с палатки на разстояние на 50 метра една от друга и си е там вече половин лято. В началото ни гледа неодобрително, но после се разприказва. Разказва как обича да пътува, ама хипарски, на стоп, и е обиколил Европа и половин Азия. Може и да не е вярно, но ми дава якето си и прави боб пред очите ни. Разказва ни за живота си и си и готви сръчно и старателно. Носи си и си ди плеър и си слуша една странна музика, малко като индийско кънтри. Хубаво е. Идва и Философа (студент по философия в Софийския) и разправя как не му се прибира в София сред хората. Но, трябвало да се връща. Бил 40 дни тук вече, къпе се в морето, купува си продукти от селяните. И двамата ловят риби и раци с харпуни. Шашнах се. Работя по 8 часа на компютър на ден, живея в друг свят. Като че ли...
         Огънчето било преместено от ръба на скалата, където било преди, защото имало немалко смъртни случаи на подпийнали мераклии за барбекю. Надгробни плочи отбелязват и местата откъдето нещастни влюбени са се хвърлили. На едно място момичето пада без да иска, момчето се хвърля след нея няколко дни по-късно. Хапнахме от боба (много вкусен).
          В Камен Бряг има две кръчми и нито едната не ми хареса, някак, не бяха вкусни. Кашкавал пане и подобни. Странно... по нататък ни казаха, че има ферма за миди, но гастрономическите изживявания не ни бяха и цел.
          Сутринта ме боли навсякъде от пружиненото легло което делим с Митко. Кога станах толкова изнежена? Като дете нямах проблем да спя на пружинено легло, беше си като в лодка.
          От сутринта се усеща, че денят ще е горещ. Закусваме мекиците, вкусни и мазни. Градината на бабата пращи от тежки домати, а асмата се е надвесила над масата и ни примамва със сянката и гроздовете си.
          По-късно тръгваме пеш към резервата Яйлата, на километър пеш от селото. Километър, но тежко се диша под горещото слънце, близо обяд е. Асфалта се е нажежил и с пустото поле което ни заобикаля се чувствам като накрай света. Спира, да ни вземе младеж, летуващ на Албена, скучно му било там и решил да се поразтъпче. В колата му се чувствам като в българските филми от осемдесетте - моряшката му шапка, дрънкулките по огедалото за обратно виждане. Радвам се че се намери кой да ни вземе.
          Яйлата е резерват. Има си входна такса и картички. Има си древна римска крепост и винарна. Но най-важното - има невероятни гледки и нудистки плаж, скътан между скалите. За да стигнем до долу, се пързаляме и катерим по скали и камънаци. Няколко, печащи се долу, ни правят компания. Хората лежат по големи каменни плочи. Събличам се и аз, да се къпя, но ми се вижда твърде страховито да вляза във водата. Просто си седим с Митко на две малки скали, стърчащи над водата, боли ме от ръбовете им и си ме залива детинско удоволствие като ме застигне някоя вълна. Голо момиче се бореше с вълните и най-накрая успя да се изкатери по хлъзгавите скали. Докато се чудя как не я страх, виждам гмуркачите в далечината. Скачат от 5 метрова скала и плуват навътре. Завиждам им за смелостта, но съм и доволна съм от малката си скала.
           След плажа с мъка се отделих от красотата на брега. Купих си буркан мед и хапвайки от него, размишлявах. Чакаше ни дълъг път назад. Усещането че съм се докоснала към нещо огромно и различно дълго не ме напусна. Животът на хората от Тюленово и Камен бряг изглежда така нормален, и все пак отблясъците на морето се усещат навсякъде - и в дворовете, и по улиците и в лицата на старите хора. И все пак, искаше ми се вече да си ида вкъщи. Страшно място като от легенда.

Здрасти, SharenaSol - голяма си сладкодумка! С удоволствие те изчетох до край! Само 2-3 минимални неща, на които да обърнеш внимание: 1. пунктуацията! (тя ти е най-големия проблем от всичките); 2. тук-таме някакво повторение (1ви абзац "ден" например); 3. имаш няколко смешки като това за единствената кола, която ви спира (сигурно вие нея сте спряли, а не тя вас), това за кръчмите дето не били вкусни (предполагам, че имаш предвид храната  )

Ми, това е! Хареса ми! Как ги нижеш думите само!   

мхм... препрочетох и е пълно с грешки. Тюх. А word не ми ги отчита...

както и да е, ще пооправя

Валентина Един коментар за разказа за двойката, мъжа и жената:
                 Последнот изречение направо ме "закова", за това което са имали и другите го нямат, но как са загубили доверие един в друг. Почувствах се все едно чета последната страница на "Сто години самота" или при първи прочит на финала на "Алхимикът". Страхотно.
     През цялото време думите, фразите, бяха като от реални ситуации, мн силмо. Прилича ми на сцена от филм (или пък "Края на аферата" на Греъм Грийн, където героите са в един постоянен такъв разговор за живота и взаимоотношенията)
     малко наблюдение...имах усещането сякаш си подават топката по време на разговора и цялото им действие.. тя прави той прави онова някак си ми дойде много, не знаех кое да следя - диалога ли, действията им ли. Много динамично и натрупано, сякаш искаш да кажеш твърде много неща в малък формат. А идеята е страхотна - проста, преживявана, от масата, и все пак поднесена силно.
    И като цяло.. трябва да те публикуват някъде, аз като голям любител читател ще ти изхрускам книга в подобна стилистика (само че по нашироко разпределени идеите) с голямо удоволствие 

SharenaSol, благодаря за коментара!    Най-накрая и мен да ме коментират!!!

Особено ти благодаря за обръщането на вниманието върху недостатъка, който виждаш! Бъди сигурна, че го приемам насериозно, и че няма да спра да си блъскам главата върху него, докато не реша дали просто това е моят стил, или наистина е нещо, от което трябва непременно да се отърва!

 

Здравейте. И аз пиша от скоро, може да се каже от година. Започна несериозно, продължи дълго време да е така, но когато идеите просто започнаха да ме заливат реших, че е време да започна да ги оформям и сега съм сред нищото - с доста завършени идеи и с по малко написано от всяка една от тях.


И за да не съм голословна ще се включа с малко от това, върху което работя сега (или поне се опитвам де )

...
Организирах всичко сякаш беше поредната бизнес сделка. Нищо не оставих на случайността. Изчаках да получа потвърждение на резервациите си и ги прибрах на едно място. Трябваше само да отида в агенцията и да подпиша документите за къщата и да оставя изискванията си към персонала кога да ме очакват. От фирмата ме увериха че всичко ще бъде наред, като бяха успели да ми намерят и спаринг партньор по тенис и баскетбол. Точност, яснота и изчистеност до най-малкия детайл. Още един навик.
И ето сега, на пук на всичката си дисциплина и праволинейност, правещ нещо което никой не е очаквал, че ще направя, дори и аз самия, две седмици по-късно се намирах в тази къща, на брега на Хавай, и се чудех какво, за Бога, правя тук.
Спрях водата, загърнах кръста си с хавлия и излязох от душкабината. Изправих се пред огромното огледало над мивката и се вгледах в себе си. Очите ми изглеждаха празни. Вдигнах ръце и прокарах пръсти през влажната си коса, а после разтърках очи. Постоях така известно време и после бавно ги свлякох от лицето си и отново се вгледах в него.
Това, което впечатляваше всички при първите си срещи с мен, беше красотата ми. Иронична усмивка се оформи върху отразеното в огледалото лице. Красота. Дори и нещо да не правех и да се опитвах да остана незабележим, аз отново привличах вниманието именно заради нея. Бях метър и деветдесет – висок ръст, които стряскаше понякога. Мускулите ми бяха добре оформени, което се дължеше на тренировките, и благодарение на добре балансирания ми режим на хранене, нямах нито един грам излишна мазнина.
Вдигнах отново ръка и дългите ми пръсти проследиха изваяните ми скули, плъзнаха се по правия, леко римски, но изящен нос, проследиха плътните ми устни, които така привличаха жените и се спряха на брадичката ми. С поглед очертах овала на лицето си, чак до влажната разбъркана коса, която сега изглеждаше по-тъмна заради водата. Един кичур падаше над челото ми, на което се беше отпечатала дълбока бръчка, която винаги беше там, когато бях замислен. Най-накрая се погледнах в очите – пъстри и леко присвити, обсипани с безброй златисти точици, които бях наследил от майка си. В зависимост от настроението, светлината и дрехите ми, един път изглеждаха зелени, друг път сини. Днес преобладаваше златистото. Сигурно заради острова и яркото слънце. Около тях имаше едва загатнати фини линии, придобити безспорно от непрестанното им присвиване. Веждите ми се повдигнаха подигравателно, а очите ми просветнаха насмешливо. И имаше защо. Все едно се виждах за първи път, а не го правех всеки ден.
Извърнах поглед от отражението и се насочих към гардеробната. Джордж беше донесъл багажа ми. Подредих го набързо по рафтовете. Изрично бях посочил, че искам сам да го направя. Не обичах да ми се рови в личните вещи. Избрах един светъл панталон и бяла риза и се облякох. Отново влязох в банята за да сложа в ред косата си. Беше малко по-дълга, крайчетата се допираха до яката на ризата, падаха над ушите ми прикривайки ги леко, а бритона постоянно го избутвах назад.
Обух кожени сандали и излязох от стаята. Насочих се към центъра на къщата за да изляза от другата част където сигурно вече ме очакваше закуската. Засякох Миранда, която беше понесла поднос с кана с плодов сок, в която подрънкваха кубчета лед и чаша.
- Изглеждате освежен, господин Дарк...

Валентина, хареса ми това, което си сложила тук и умирам от любопитство какво е станало преди описания ден.

Направо се размазах, Miriel! Омагьосващо описание на отражението в огледалото - просто никога не съм смятала, че нещо толкова самодоволно и самоуверено може да ме впечатли в такава степен! Направо виртуозно описание на всеки малък детайл, никаква досада от четенето на толкова подробности - поне за мен, беше размазващо приятно да го прочета!

И още, страхотно се "мажеш" - направо така сладкодумно ги нижеш, че звучи като казано на един дъх!

Имаш тук-таме пунктуационни пропуски - да не кажеш, че нищо негативно не съм забелязала  , но за какво са коректорите иначе!

Желая ти свободно време, за да напишеш, и добра възможност, за да издадеш, всичко онова, което те залива откъм морето с идеи!   

а какво се случва с Виктор предишния ден ли - ами сбива се на улицата с колега на съпругата си...

Валентина  

Да, интересното е, че го чета за енти път и все още откривам повторения и грешки. Все нещо пропускам


Това не го разбрах

А има ли шанс да прочетем сбиването

Исках да кажа, че ти се лее и мисълта, и писането. Маже се, тече гладко. 

Сбиването на героите ми е просто сцена, която предхожда тази, която постнах вече - върви добре, когато се чете наред с всичко, сама по себе си не е с особен заряд. Не бих я публикувала отделно. Сори!

Продължението на ,, Не оставяй следи'' !
 Радвам се, че Ви харесва, благодаря за милите думи!   


- Благодаря за страхотния комплимент. – каза тя с ирония-  Винаги си бил толкова ласкателен , никога няма да се научиш как да говориш на жените.  Жените са или кучки, които не можеш да имаш или курви, които имаш само за момента. Запомни го.
- Не разбрах, защо ме извика. – обърна се мъжа към Асиа.
- Аз дори, не разбрах защо дойде. – отговори тя.
- Може би, защото когато някой те покани, не е учтиво да отказваш, освен, ако нямаш сериозни аргументи за това. Тъй като аз нямам реших да дойда . . .
- . . . за да ме ядосаш или да се опиташ пак да се съберем?
 Алекс се засмя и удари по крака си леко:
 - Аз да се събера със теб? Ха-ха, ти добре ли си? Не, никога повече няма да го направя. Ти  си ненормална да си мислиш това, след всичко което се случи между нас.
- А какво се случи? Помниш ли, защото аз не помня! Бяхме заедно, но аз едва си го спомням. – извика тя, след което замълча.
- Какво се случи ли? – каза той, прегърна я и я притисна до себе си. – Не знам, не си спомням, но искам пак да срещна любовта и искам тази любов отново да си ти! – каза , след което я целуна по устните, едва неговите докосващи нейните.
- Не,недей- отговори тя, след като го отдръпна  от себе си. - Вече е друго, остави и мен и сърцето си да продължим напред! Защо ровиш в миналото, не осъзнаваш ли, че пречиш в бъдещето и на мен и на себе си?
-  Не си онова момиче, което познавах.  Онова дете , след което като го прегръщах виждах усмивката му. Станала си, по-студена и хладна, ако беше само към мен, щеше да е разбираемо имахме, сериозна връзка, но ти си към всички такава.
- Аз решавам. Не се меси в живота ми , отдавна си извън него. И вече не съм момичето което беше глупаво, а жена, когато бях дете ти дори не ме познаваше. Ще бъда студена към когото си искам. Не съм дете!
- Ако не беше вярно това което казах, нямаше да се ядосаш , признай си Асиа, признай си, слаба си!
- Какво да си призная Алекс? Казах ти: ,,Не съм онази Асиа, която познаваше . . . забрави за нея!’’ – отговори тя, стана и отиде до хладилника за сок, от онзи натуралния (поне така го водеха, а кой знае, колко химикали имаше вътре) и си сипа в червената чаша на сърца, тя й беше подарък или поне така казваше.
- Значи да те забравя? – каза той и отпи от чашата – Това ли се опитваш да ми кажеш, през цялото време! – продължи след като я остави на стъклената масичка.
-Аз не съм ти давала повод да се събираме отново! Сам се навиваш, просто дойдох за книга, а ти си мислиш, че те свалям и т.н.
- Да, права си! – отговори той.
- Винаги съм права! – отвърна тя, след като седна до госта си.- Съжалявам, но покрай проблемите с Игор съм много нервна. Какво стана със жена ти Алекс? Още ли сте заедно? – попита тя.
- Тя, почина преди една година.
- Съжалявам много, аз не знаех. – измънка Асиа.
- В крайна сметка, не разбрах какво стана с Игор, тогава. Каква е историята?
- Дълга.
- Аз имам време. – каза той.
- Запознах се с него, чрез Емилия , знаеш  я . – отбеляза тя след като видя изражението му. – Най-добрата ми приятелка по-онова време. Измисли й прякора Елмо, сети ли се?
- Да , ха-ха. Това момиче , просто толкова ме забавляваше.
-  Излизахме два-три пъти с него. Отначало не ми направи никакво впечатление, но това се промени бързо . . .
- След като разбра за парите му ли? – каза неочаквано Алекс.
–Да, но и заради характера.- отвърна тя.
- Ти си такава материалистка, Асиа. – установи той.
- Всеки си избира ценностите.
- Боже, за какви ценности говориш, ти нямаш такива.
- Имах, но след теб , нямам да. – каза със сарказъм тя.
- Не започвай пак, просто продължи!

Ето нещо и от мен.
Тежко е, предупреждавам.
Пускам го в стар вид. Смятам да го мина под редакция в скоро време.

Нестинарка

Единственото, което съм искала някога, е дете. Мъничко, мое. Моя плът и кръв, единственото същество, което би могло да ме обича безрезервно. Всеки мой спонтанен аборт беше трагедия. 3 пъти се раждах, виждайки 2те чертички на теста и 3 пъти умирах, разкъсвана от болка – физическа и душевна, губейки най-желаното от мен. Съпругът ми ме обожаваше, макар че от 4 години насам живеех в непрекъсната болка и депресия. Не знам как го постигаше. Помоли ме да престанем, да си осиновим дете, не искаше да ме гледа как се мъча. Толкова много плаках…Исках за последен път да пробваме да сътворим плът от плътта си.
Бях под постоянно лекарско наблюдение, минаха първите рискови месеци, детенцето ми се развиваше чудесно. Макар да не ми разрешаваха да ставам за дълго и да се движа активно, бях най-щастливата бъдеща майка на света. Съпругът ми място не можеше да си намери . Купуваше дрешки, играчки, обзавеждаше стаята на момченцето ни.
Роди се мъртво. Дори не успях да чуя обясненията на лекарите. В мига, в който акушерката ме погледна натъжено и ми го каза, исках да умра. Душевната болка бе по-силна от физическа. Толкова въпроси си задавах. Защо на мен, защо точно моето детенце не иска да се роди? Какви грехове бях натрупала за 25те си години, че да не заслужавам рожба, какво съм сторила, Господи?! Но Бог няма. Не може да има Бог, който да е толкова жесток и да причинява мъка на своя образ и подобие.
Прибрахме се, а аз сякаш бях сянка. Не приличах на онова момиче, в което той се влюби, на щастливата булка, която той пренесе на ръце през прага на апартамента. Едва хапвах, по цял ден стоях сгушена в леглото и плачех. Не допусках никого до себе си, освен него. Нощем ме прегръщаше и успокояваше, а аз едновременно го обичах и мразех, исках да съм с него и далеч от него. Изливах целия си гняв, цялата си натрупана болка върху него, удрях гърдите му с малките си юмручета, дерях го с ноктите си, плачех, плачех, а той търпеше. Макар и силен, много по-силен психически от мен, очите му се пълнеха със сълзи. Всяка нощ това се повтаряше, докато разсипана от плач и умора, се сгушвах в прегръдките му, а той нежно ме целуваше.
Случайно, може би месец след раждането на мъртвото ми момченце, се загледах в документален филм по телевизията. За нестинарите. Как огънят пречиства греховете им, как нестинар може да бъде само човек, преживял нечовешка мъка. Толкова силно впечетление ми направи,че не можех да намеря място. Станах от леглото, облякох дънки и блуза – нещо различно от халата, с който обикновено се движех из стаите. Звъннах на мобилния телефон на Митко да остави веднага офиса и да се прибере. Притеснен, след 15 минути той паркира форда пред входа. Чаках го секунди по-късно на вратата. Хвърлих му се на врата и започнах несвързано да му обяснявам. Той ме прегърна и каза да се успокоя. В хола, сгушени на мекия диван, му обясних какво имам предвид – искам да отида там. Искам да се науча да бъда нестинарка. Искам да се пречистя от греховете си…За първи път той ме погледна сякаш съм луда. Обеща ми да помисли, но трезвото му адвокатско съзнание сякаш трудно възприемаше думите ми.
Сама не можах да убедя Митко, но негов близък приятел от детските години, завършил психология, успя да му втълпи, че идеята не е чак толкова налудничава, че имам нужда от спокойствието на планинското село. Природата и заниманията ми на открито с танци щели да ми дадат успокоението, да ме върнат към живота, да ми дадат смисъл да продължа напред дори без собствено дете. И така 2 седмици по-късно вече бях стегнала куфарите …
Селото беше малко и безлюдно. Наистина както се казваше във филма – едно от местата, в които не тече време. Може би, защото нищо не се случва…А единственото нещата, които ни се случват и които оставяме зад себе си, ни помагат да разберем, когато се обърнем към тях, че е минало време от както са се случили…
Спряхме на това, което би трябвало да мегдан. Аз нетърпеливо изскочих от колата, но не се виждаше жива душа. Митко излезе след мен и дойде да ме прегърне. Направи последен опит да ме разубеди и да ме върне в култивираната София, но аз инатливо отказах. Не му се искаше да ме пуска толкова далеч от вкъщи, сама, в депресия, с налудничавта идея да танцувам по огън. Разбирах го, напълно, но той мен не. Той не бе усещал тялото му да се разкъсва от болка, не бе усещал топлата си кръв, изхвърляща детето му, да се стича по бедрата му, не бе дал живот, за да му го отнемат секунди по-късно...
Стояхме до колата и се оглеждахме. Най-накрая забелязах фигурката на попрегърбен старец да се приближава бавно. Не можех да се сдържам вече, бързо изтичах напред и го поздравих.
-Дал Бог добро,момиче...Какво дириш тука, май не си от нашите...
Най-накрая! Бързо, без много да мисля, казах:
-Искам да стана нестинарка!
Старецът ме погледна, по сбръчканото му лице си личеше учудването му, дори някакъв страх. Митко вече се бе приближил към нас. След няколко секунди възрастният човек каза:
-Ще ви заведа при една жена...Тя всичко ще ти обясни, момиче...
Така скоро се озовахме в къщата на Баба Кера. Старата жена ни посрещна, сякаш сме дългочакани гости, нещо, което буквално бе стряскащо за мен – свикналата със София, където топлотата на хората май се губи в безбройните улични дупки, сиви блокове и мръсотия. Когато чу обаче за какво става въпрос, думите и бяха:
-Върви си, момиче, не ти е тука мястото. Нестинарка се
раждаш, не ставаш...Нестинарки не са се раждали от години.
Аз обаче съм упорита.
-Знам, че всичко трябва...Но, аз...3 дечица съм изгубила, едва ли ще имам мога да имам друго...Нечовешката мъка...
Бабата протегна костеливата си ръка и я сложи на корема ми. Какво усети през блузата ми – не знам, но изражението на лицето и се промени.
-Ще станеш нестинарка. Но помни – влезеш ли в огъня, не
болката от изгарянето ще те боли, а пак ще преживяваш децата си, докато не пречистиш не своите грехове, момиче, а тези на семейството, рода си...
-Така да бъде.
Димитър ме погледна странно и направи знак да излезем.
Отново се опита да ме разубеди да си тръгнем, това било лудост, ще се нараня, щял да ме изгуби...Помолих го да остане тази нощ с мен, на другия ден да си върви. Аз оставах там.
Баба Кера ми отдели стаичката, в която спяха с нейния дядо. Там прекарахме единствената ни нощ с Димитър в това селце. Толкова спокойна не се бях чувствала никога – огромна ,бяла луна, щурци...Нямаше ги сълзите ми. Любихме се за първи път от както бях изгубила момченцето си.
Заминал бе за София в ранни зори, преди аз да се събудя. Този път, слава богу, не се опита да ме разубеждава да се върна с него.Явно бе проумял, че ще стана нестинарка.
Аз, едва ли не, очаквах някакви тренировки – да ме засипват с топла пепел, например.Но подобно нещо нямаше. Единственото, което може да се приеме като някаква подготовка, бяха разказите са обичаите на нестинарките, които слушах от Баба Кера и от епитропа.
Разхождах се сред природата, берях цветя...Започнах да се храня срванително нормално и скоро започнах наистина да се чувствам прекрасно. Мъката всеоще я имаше в сърцето ми, но някак...я приемах, като част от мен, като нещо, което ме прави по-добра и по-мъдра.
Денят на 3 юни дойде. От сутринта ме заподготвяха. Облякоха ме в носия – наистина никога не се бях чувствала толкова красива. Прилягаше ми ,сякаш за мене е шита. После обличахме иконата, после цялото село тръгна след мен и епитропът с иконата на св. Константин. Трябвало да танцувам с нея, щяла да ме пази.
Няколко часа по-късно,когато дойде нощта, жаравата бе готова. Чакаше ме. Мен – момичето,преживяло нечовешка мъка, нестинарката. Гледайки огъня, ме обзе някакво много странно чувство, изпаднах в нещо като транс. Не усещах нищо наоколо, чувствах само непреодолимото желание да танцувам в горещата жарава. С иконата в ръце, влязох във въглените.Не знам колко време съм играла, но тогава ме пронизваше болката – умирах и се раждах с всяко мое отишло си детенце, молех се на онзи Бог, в когото не вярвах, да опрости греховете ни, молех се на всички други богове да ме спасят от болката...
На другия ден червеният форд беше паркиран пред къщата на Баба Кера.Аз и Митко разговаряхме в двора.
-Видя какво е. Задоволи любопитството си, сега можеш да
събереш куфара и...да се върнеш с мен в София. Моля те, Ева.
Поклатих отрицателно глава.
-Те имат нужда от мен. Имат нужда от своята нестинарка.
-А аз нямам нужда от теб? Та аз съм ти съпруг!Обичам те!
-Остани тук с мен.
-Какво ще правя тук? Овце ли ще гледам! Имам кантора,имам
служители, не мога току-така да изчезна...
Усмихнах се.
-Отивай си. Моето щастие е тук, щом твоето не е тук, значи
просто пътищата ни вече не са в една посока.
Митко ме погледна странно, не знаеше какво да каже. После
ядосано се качи в колата и тръгна обратно. Не знаех дали го виждам за последен път, но му благодарих мислено за най-безценния последен подарък, който ми беше дал – бебчето, което щеше да се роди живо и здраво след няколко месеца, малката бъдеща нестинарка на селото.

Еовин, прекрасно е! Толкова чувство има вътре, толкова просто разказано, толкова въздействащо! И все пак, имам още чувството, че не всичко си казала, че ще изригнеш отвътре! Развий го, може да стане чудесен роман!

Само бих ти пипнала абзаците, направо бих ги направила десетки, в сравнение с това, което е сега! Ще стане по-въздействащо! Няма да е като текст от дневник. Преходите между различните по сила изречения ще стане по-логичен. Ти сама ще го почувстваш! Аз действам с абзаците по този начин - ново чувство, нов абзац! Нова сцена (нова картина) - нов абзац!

И поздравления за друго - пишеш много грамотно, дълбоко и интелигентно. Защото то писането не е само чувства, то е и изкуство, интелект.

Желая ти успех и много смелост!   

Реших да пусна малка част от творбата на нашия син. С негово позволение, разбира се...  

Когато Андрей отвори вратата, усмивката му помръкна. От другата страна наистина стоеше жена, но тя не беше Радостина. Срещу него стоеше слаба жена, с руса коса и зелени очи. Тя го бе дарила с две чудесни деца, които след това му бе отнела. И му беше причинила толкова много нещастия. Това бе бившата на Андрей.
- Добро утро, Андрей – каза спокойно жената като същевременно се усмихна. Тази усмивка, която караше кръвта на Андрей да замръзва. Именно в нея се бе влюбил, а след време бе намразил.
- Таня… - промълви мъжът и изпусна чашата с кафето, която се пръсна на парчета.
И както винаги става в живота, тъкмо когато човек си мисли, че всичко е наред, нещата се объркват. До един момент сме на седмото небе. Летим, окрилени от любовта. Но забравяме, че миналото ни може да се завърне. Хората, които сме забравили по една или друга причина, не са забравили нас. А може би просто живота си прави поредната лоша шега. И не е ли това самият живот? Една лоша шега, която всеки момент може да сполети всеки един от нас. Може би, ако се опитаме да не мислим за това ще успеем да избягаме от нея. А може би, не…

Колди,

Включвам се с малко закъснение, защото сега намерих темата. Когато прочетох разказа на дъщеря ти, ми се случи нещо твърде необичайно, а именно - преживях един от онези редки моменти, броящи се на пръстите на едната ръка, когато търся да намеря дума, за да опиша нещо и не откривам такава дума. Спокойно мога да кажа, че този разказ е изключителен, поезия в проза, на равна нога с най-доброто което съм чел (а имам предвид най-доброто от най-доброто, а не най-доброто от българските автори). Може би за пръв път ми се случва в литературата (а аз съм чел почти всичко) да намеря толкова много различни смислови препратки в 3-4 параграфа. Хареса ми на практика всичко, а най-вече:

- Алегорията между стаята и самия живот;
- Намекът за огледалата като отделни етапи в живота на човека;
- Идеята, че човек се променя, докато живее;
- Констатацията, че понякога човек заживява като някоя чужда представа за самия себе си;
- Изобразяването на шепотите като ехо на всички хора, които някога е познавала героинята;
- Представата за живота като път, по който се върви вечно;
- Внушението, че човек се разпада, че "губи" себе си, пречупен през стотици призми на различни хора и житейски ситуации, а най-накрая трябва да се изолира от тях, да се отдръпне, за да намери себе си, в своята цялост.

Не зная дали какъв е бил замисъла на авторката, но това не е от съществено значение, важно е да се даде свобода на читателя за полет на фантазията, което е реализирано блестящо в творбата. Наистина нямам думи. Не знам на колко години е момичето, но бих бил готов да се закълна, че е невъзможно този разказ да е писан от човек под 23-25 години. Тук се изобразява много дълбок смисъл в описание на емоция, на мисъл, без да се разгръща сюжетна линия, а това е литературно майсторство от най-висша класа.  Много малко хора са в състояние да правят това и обикновено годините им наброяват повече от половин век.

Виждам само един недостатък на разказа - късата форма, която пречи на творбата да се разгърне. Не зная дали момичето има необходимия житейски опит, необходимите болка, тъга и познание, за да "разгърне" произведението до роман, да пресъздаде трансформацията и пътя на героинята, взаимодействието й с други персонажи, изобщо целият "път", който тук само е загатнат, но ако тези 3-4 параграфа се разгърнат до 300-400 страници със същия стил и дълбочина, аз ще съм първия, който ще купи книгата и с чиста съвест ще я поставя на рафта между Маркес и Фокнър.

От мен да знаете, ако момичето спре да пише, това ще е престъпление. Напълно сериозно го казвам.