Моите разкази

Много, много ти благодаря за топлите думи.
По прищявка на съдбата те идват точно на рождения ден на дъщеря ми. Днес става на 14 години. Излишно е да казвам, че и дадох да прочете мнението ти и двете се разтопихме от удоволствие. Тя продължава да пише, разбира се.
Благодаря ти още веднъж за куража, който и даваш.

Виждам, че отдавна никои не е писал и си позволявам да се включа в темата. Аз не съм писател а само консуматор. Някои от нещата написани тук са наистина много добри. Miriel, Валентина може ли още малко 

  Продължението на ,,Не оставяй следи'' :

 - Благодаря за страхотния комплимент. – каза тя с ирония-  Винаги си бил толкова ласкателен , никога няма да се научиш как да говориш на жените.  Жените са или кучки, които не можеш да имаш или курви, които имаш само за момента. Запомни го.
- Не разбрах, защо ме извика. – обърна се мъжа към Асиа.
- Аз дори, не разбрах защо дойде. – отговори тя.
- Може би, защото когато някой те покани, не е учтиво да отказваш, освен, ако нямаш сериозни аргументи за това. Тъй като аз нямам реших да дойда . . .
- . . . за да ме ядосаш или да се опиташ пак да се съберем?
 Алекс се засмя и удари по крака си леко:
 - Аз да се събера със теб? Ха-ха, ти добре ли си? Не, никога повече няма да го направя. Ти  си ненормална да си мислиш това, след всичко което се случи между нас.
- А какво се случи? Помниш ли, защото аз не помня! Бяхме заедно, но аз едва си го спомням. – извика тя, след което замълча.
- Какво се случи ли? – каза той, прегърна я и я притисна до себе си. – Не знам, не си спомням, но искам пак да срещна любовта и искам тази любов отново да си ти! – каза , след което я целуна по устните, едва неговите докосващи нейните.
- Не,недей- отговори тя, след като го отдръпна  от себе си. - Вече е друго, остави и мен и сърцето си да продължим напред! Защо ровиш в миналото, не осъзнаваш ли, че пречиш в бъдещето и на мен и на себе си?
-  Не си онова момиче, което познавах.  Онова дете , след което като го прегръщах виждах усмивката му. Станала си, по-студена и хладна, ако беше само към мен, щеше да е разбираемо имахме, сериозна връзка, но ти си към всички такава.
- Аз решавам. Не се меси в живота ми , отдавна си извън него. И вече не съм момичето което беше глупаво, а жена, когато бях дете ти дори не ме познаваше. Ще бъда студена към когото си искам. Не съм дете!
- Ако не беше вярно това което казах, нямаше да се ядосаш , признай си Асиа, признай си, слаба си!
- Какво да си призная Алекс? Казах ти: ,,Не съм онази Асиа, която познаваше . . . забрави за нея!’’ – отговори тя, стана и отиде до хладилника за сок, от онзи натуралния (поне така го водеха, а кой знае, колко химикали имаше вътре) и си сипа в червената чаша на сърца, тя й беше подарък или поне така казваше.
- Значи да те забравя? – каза той и отпи от чашата – Това ли се опитваш да ми кажеш, през цялото време! – продължи след като я остави на стъклената масичка.
-Аз не съм ти давала повод да се събираме отново! Сам се навиваш, просто дойдох за книга, а ти си мислиш, че те свалям и т.н.
- Да, права си! – отговори той.
- Винаги съм права! – отвърна тя, след като седна до госта си.- Съжалявам, но покрай проблемите с Игор съм много нервна. Какво стана със жена ти Алекс? Още ли сте заедно? – попита тя.
- Тя, почина преди една година.
- Съжалявам много, аз не знаех. – измънка Асиа.
- В крайна сметка, не разбрах какво стана с Игор, тогава. Каква е историята?
- Дълга.
- Аз имам време. – каза той.
- Запознах се с него, чрез Емилия , знаеш  я . – отбеляза тя след като видя изражението му. – Най-добрата ми приятелка по-онова време. Измисли й прякора Елмо, сети ли се?
- Да , ха-ха. Това момиче , просто толкова ме забавляваше.
-  Излизахме два-три пъти с него. Отначало не ми направи никакво впечатление, но това се промени бързо . . .
- След като разбра за парите му ли? – каза неочаквано Алекс.
–Да, но и заради характера.- отвърна тя.
- Ти си такава материалистка, Асиа. – установи той.
- Всеки си избира ценностите.
- Боже, за какви ценности говориш, ти нямаш такива.
- Имах, но след теб , нямам - да. – каза със сарказъм тя.
- Не започвай пак, просто продължи!
-  Покани ме на кафе,  излязох с мнението, че това ще бъде една от онези скучни вечери, но сбърках. Пихме, говорихме си и неусетно времето мина. Ходих с него два-три месеца след като разбрах от източници, че той е крадец, подправя чекови книжки, паспорти и документи. Отначало отричаше и ме убеждаваше, че работи в счетоводна фирма. След няколко седмици, по новините казаха, че антимафиотите направили акция ,,Сепиите’’ хванали много от главните им действащи лица, но Игор не е от тях, работил сам, това последното го научих от него. До последно не вярвах, че той може да убие човек, дори не знам, защо и как. След онази акция той изчезна от живота ми, в най-неподходящите моменти се връщаше, отново и отново и ми каза, че ме обича и някой ден ще се върне при мен. Още чакам.

Защо така напоследък никой не пише?!
Хайде, давайте, че на мен ми се чете! 

Аз също пописвам за собствено удоволствие, повече стихотворения, че разказите са по-дълги, а в свободното време ме размързява.  
Предпочитам фантастични, приказни сюжети. Ето един мой разказ:

Синът на самодивата
(фентъзи приказка)

1. Самодивската риза.

-Дай ми, бачо, ризата, моля те, дай ми я! – молеше голото момиче, а младият момък стискаше белия плат и гледаше с широко отворени занесени очи. По едно време се сепна, сякаш сега чул думите й и отговори:
-Няма да ти я дам, но на, наметни се с моя ямурлук и да вървим у дома. Искам да те заведа у нас и да те взема за жена. Такава хубава мома не съм виждал. Ела, мама и татко са добри, добре ще ти бъде.
-Не искай това, аз не съм като другите жени, аз съм самодива, не е за мен дом да въртя, деца да раждам.
-Че какво не ти е като другите, като гледам, точно такова си е – Горан се усмихна и продължи – Но много по-хубаво.
Тъй те се препираха дълго, по едно време небето от изток взе да светлее. Калина знаеше, не успее ли да убеди Горан да й върне ризата до изгрев, трябва да тръгне с него. Не можеше да се върне, без ризата езерото преставаше да е врата към нейния свят, а просто вода, а сама и гола в гората нямаше да оцелее, слънцето щеше да я изгори. Самодивата не можеше да живее на слънчева светлина, освен ако не се врече на мъж. Калина направи последен отчаян опит да изтръгне ризата си от Горан, но ръцете му бяха силни и непреклонни, а слънцето вече се показваше, нямаше време за размисъл и тя склони. Наметна ямурлука и тръгна след Горан.
Минаха по някаква тясна пътека, да не срещнат ранобудните стопани, тръгнали по нивите. Горан блъсна входната врата, вътре майка му вече шеташе, а баща му седеше до масата и режеше хляб. „Хляб, на добро е” – помисли си Горан и рече високо:
-Добро утро, няма ли да ни посрещнете. Майка му и баща му, едновременно обърнаха глави към вратата и на лицата им се изрази огромно очудване, виждайки сина си, стиснал женска риза, а зад него момиче в ямурлука му. Първа се усети майка му, Кита:
-Ха, добре сте ни дошли, какво има да ни кажете?
-Ами, татко, майко, това е моята невяста – набрал смелост, бързо изрече Горан.
Бащата, Станоя, завъртя малко насмешливо кръглите си зелени очи, измери от глава до пети, заруменялото момиче с прозрачно бяла кожа, после се усмихна широко, па рече приветливо:
-Като е тъй, целувайте ръка, пък дано всичко е за добро.
Тъй след седмица Горан, синът на Кита и Станоя се венча в селската църква от поп Иван. Сватбата беше весела, Станоя натръшка няколко шилета и проби няколко бъчви с вино, които се пазеха за такива случаи, зер женеше единтвения си син, единственото си дете. Невястата беше хубава и усмихната, отпърво селяните се очудиха, че от момина страна няма никой, ала мълвата, че Горан довел самодива за жена, бързо отговори на въпроса. И друго очуди сватбарите – булката игра хоро само веднъж, когато трябваше като млада невеста, да поведе ново хоро. Докато играеше, лицето някак и се изопна и промени, побеля още повече. Друго хоро Калина не игра, никой не я видя да танцува никога повече. Отначало я одумваха, после свикнаха с това и престанаха. Хората не знаеха, че самодива без вълшебната си риза не може да играе, краката я болят, като че стъпва върху ножове и жарава. Въпреки това, на сватбата си, Калина успя да изкара едно хоро.
Още същия ден, като доведе Калина и родителите му я приеха, Горан отиде на тавана и заключи самодивската риза в сандък с три железни катинара, ключовете скри зад камък с стената. В сандъка и с ключовете сложи билки, които майка му му даде и които държаха самодивите на страна. Такива билки разпръсна и около сандъка. Калина не можеше да припари до него и до ключовете.

2. Кита, китено момиче.

Кита странеше някак от другите девойки. Одумваха я, че го прави, защото баща й беше началникът на болярската стража и тя се надува, но не беше тъй. Бог не даде на баща й мъжка челяд и Кита, най-голямата от четирите му дъщери, се научи да върти меч и да стреля с лък като мъж. Беше едра, черноока, с тежки тъмни коси, носеше нож на пояса. Момците я харесваха, но не смееха много да я закачат, защото веднъж удари плесница на един по-дързък и му разкървави носа. Веднъж, като беше ходила да бере къпини в гората и се връщаше с пълна кошница и сини от сока на къпините пръсти, я срещна Станоя. Станоя беше три години по-млад от нея и не шушукаше зад гърба й като другите селски ергени, по-възрастни от нея или нейни връстници. Строен, но с широки плещи, Станоя се изпречи пред Кита и тя не можеше никак да мине и спря.
-Добра среща, Кито, китено момиче, имам нещо да ти кажа. Аз ще се оженя за теб – гласът му беше толкова спокоен и равен, че в първия момент Кита не разбра за какво иде реч. Само погледна към момъка с широко отворени очи.
-Ще те взема за жена – повтори все тъй спокойно и равно Станоя.
-Ти луд ли си, бре – окопити се Кита.
-Не, казвам ти само, да знаеш – отвърна кротко момъкът и й направи път да мине. Вечерта някой похлопа на портите на началника на стражата. Бяха Станоя и родителите му. Идваха да искат Кита.
След като поздравиха, без да чака възрастните да говорят, Станоя се обърна към Кита:
-Аз никога не говоря напразно.
Тогава тя видя, че очите му бяха зелени като водата на горско езеро, а косите му, които стигаха до раменете, бяха гъсти и червеникави, сякаш в тях постоянно грееше слънце.Това слънце я накара да се усмихне.
Кита обичаше да се отбива при Лалица, селската знахарка. Въртеше се там, беше понаучила това-онова. Лалица имаше една саката внучка – Мика, то не се знаеше внучка ли й беше, или подхвърлено дете, което беше прибрала по милост. Тази Мика понякога хващаше ръката на някого, взираше се в дланта му, с другата си ръка, на която имаше само два пръста, дебели и израстнали настрани, с дебели нокти като копито, чертаеше нещо ясно само за нея по дланта. После изведнъж вдигаше очи и започваше да говори. Каквото кажеше се сбъдваше. Та Мика беше казала на Кита, че ще вземе момък със слънчеви коси.
Сега слънчевите коси блестяха пред Кита и тя се усмихваше все повече и зяпаше занесено зелените очи.........
Кита роди няколко деца, но оцеля само Горан. Растеше висок и строен, с черните очи на Кита и слънчевата коса на баща си. Беше здрав, но като беше на 14 години, изведнъж зад ушите му се изду, до вечерта се замята в треска. Лалица и Мика носеха една през друга билки и правеха компреси на отоците и Горан оцеля. След три дни се свести и започна бавно да се поправя. Като закрепна, Кита се осмели да го остави сам в къщи и отиде при Мика. Не смееше да изрече въпроса, ала Мика вече я чакаше на прага и гледаше с оня поглед, когато предсказваше нещо лошо. Кита само я погледна и промълви:
-Не ми казвай, знам, Горан няма да може да има деца.
-Като дойде време, ще ти помогна, помни ми думата – каза Мика и си влезе в къщи.
Тайната, макар и ревниво пазена, изскочи от някъде като тъмна мълва и макар да беше красив и напет момък, момите малко страняха от Горан. Затова Станоя и Кита веднага приеха Калина. Тайно се надяваха този път Мика да не е познала.

3. Зелени очи

След сватбата на Горан и Калина животът си потече както винаги. Калина бе малко странна, понякога без причина весела, друг път сприхава, а трети път – тъжна. Ала бе готова винаги да помогне и да сдобри скарани. Лете се криеше от слънцето, зиме – от студа. Имаше достатъчно хора, които да работят нивите на Станоя и Кита, та не чакаха на Калина. Калина чудно везеше и плетеше, нямаше втора като нея. Цялото село се изреждаше да дава поръчки за ръкави, престилки и вълнени дрехи. Калина никой не връщаше, взимаше каквото дадат, работеше бързо и смогваше. Понякога не гледаше в ръцете си и си тананикаше странни мелодии. Тогава, това, което работеше, ставаше най-красиво. Тъй беше и с гозбите. Хубаво готвеше Калина, но затананикаше ли нещо над яденето, то ставаше да си оближеш пръстите.
Тъй минаха три години, Горан и Калина живееха в сговор, не можеха да се оплачат и Кита и Станоя. Едно липсваше – нямаше дете.
Една вечер в началото на есента, Кита се отби при Мика. Старата Лалица беше починала и Мика живееше сама. Още от вратата Мика рече:
-Както ти обещах, тъй ще бъде.
Сложи едно котле на огъня, хвърли вътре някакви билки и изчака да се поварят известно време. Изсипа част от течността в една паница, а останалото остави да се повари още малко, докато почти извря. След туй прецеди през кърпа и двете отвари. Първата наля в светла кратунка, а втората – в по-тъмна.
-Вземи, от светлата кратунка ще дадеш да пие Калина, а от тъмната – на Горан.
После Мика изсипа от една кесия някакъв прах в малка кърпа.
-А това ще сипеш във виното на Станоя.
Както беше седнала, Кита подскочи, но Мика сякаш не й обърна внимание и продължи:
-Може и на някой друг във виното.
-Дрънкаш глупости – изръмжа й Кита.
-Не са, все някой трябва да е бащата – отвърна й спокойно Мика.
Кита нещо не рече и си тръгна към къщи. Даде кратунките на Калина и Горан и им каза да ги изпият след вечеря. След това изсипа праха в чашата на Станоя и сипа малко вино, цвета не се промени. Тази вечер Кита бeше странно мълчалива на вечеря. След нея всеки се прибра в стаята си.
-Е, Калино - рече Горан – тез кратунки на леля ти Мика, какви ли ще да са?
Двамата се засмяха и едновременно изгълтаха съдържанието им. Легнаха си. По едно време Калина се събуди – главата й се въртеше и имаше страшна жажда. Излезе от стаята да потърси вода. Напи се, сега пък й стана весело, но пак й беше замаяно, а и как силно пожела изведнъж Горана. Обърна се да тръгне към стаята, но й се зави свят. Някой я хвана за ръката, беше Кита.
-Ела булка, ела да те заведа в стаята.
Всичко се въртеше пред очите на Калина. Влезнаха в стаята, но къде беше Горан. „Сигурно и той е отишъл да пие вода” – помисли си Калина. Кита я заведе до леглото, в стаята беше тъмно. Вратата се отвори и влезе Горан. Дойде до леглото и запреръща Калина. Стана й хубаво, прегърна го и тя. Странна мъгла я люлееше и засилваше желанието й. Сякаш я издигаше Гергьовска люлка. Беше й хубаво и я унасяше, мъглата ставаше все по-гъста. Преди да заспи, в просъница блеснаха в тъмнината зелени очи........

4. Йоан

Йоан се роди на връх Еньовден и затуй така го кръстиха, а не Станоя. Беше хубаво, едро бебе. Като поотрасна, видя се, че очите му са светли, ала не зелени, като на Станоя и не пъстро-сини, като на Калина. Очите на Йоан бяха млечно сини, като небе с леки бели облаци наесен. Кита си отдъхна. Беше добро дете, понякога ставаше малко занесен. Не беше буен, но не беше страхлив. Веднъж съседско дете го удари. Йоан никога не почваше пръв да се бие, то и рядко го закачаха. Този път, обаче се ядоса и отвърна. Уж не удари много силно, но устната на другото момче се цепна. Йоан разбра, че е много силен. Силата му идваше някак отвътре, външно не личеше, беше момче като другите.
Като стана на седем години, пратиха Йоан да учи четмо и писмо при отец Иван. Йоан бързо схващаше, но понякога изглежда не слушаше никой, а като го питаха да повтори урока – повтаряше всичко, сякаш от книга чете. Зададе и веднъж-дваж странни въпроси на Отец Иван – „Сам ли е Бог и няма ли и други богове освен християнския?”. Отец Иван сякаш направо се изплаши от тези въпроси, каза на момчето да не се поддава на дяволски изкушения и му прочете една молитва. Йоан повече не попита, ама тези и други въпроси не му излизаха от главата. Как, като седеше на пейката в стаята, дето ги учеше отец Иван и чакаше всички да се съберат, знаеше кой ще е следващият, който ще влезе през вратата.
Много обичаше Йоан да се върти около ковачницата на майстор Груд. Гледаше как ковачът удряше червеното желязо, хванал чука в яките си ръце и то добиваше форма, сякаш слушаше мислите на майстора. Искрите в огнището пръскаха, а Груд подвикваше на зяпналото момче да помогне като ще клечи тъдява. Йоан само това чакаше – веднага се залавяше да помага, ако ще да е само вода от кладенеца да носи. Добър майстор беше Груд ковача – от няколко села все при него ходеха. А и добър човек беше – не връщаше никой и приемаше да му плащат както могат - кой със златни и сребърни пари, кой с яйца и кошница плодове. Груд беше вдовец, жена му беше умряла при раждане на първото им дете – момиче. Оттогава много жени, пък и моми го заглеждаха с надежда, но Груд не повтори. Сякаш само желязото го интересуваше и там хвърляше мъжката си сила да го блъска от тъмно до тъмно. Сам отгледа и дъщеричката си. Щото растеше сама без женска грижа, стана малко своенравна.

5. Дядо Добродан

Селото се състоеше от две махали, почти свързани помежду си, но по средата пътя минаваше край рехава горичка и покрай нея се минаваше за църквата. Всеки ден Йоан минаваше от там да отиде при отец Иван на учение. Беше влизал в горичката понякога да почине на сянка и да поседи сам на един пън. Така направи и този път, но като стигна до пъна, видя, че на него седи един старец.
-Добра среща, дядо – поздрави Йоан.
-Добра да е, Йоане-Ярослав, тъкмо теб чакам – отвърна стареца.
Йоан се стъписа – от къде този старец знаеше името му, но все пак отвърна:
-Че съм Йоан, Йоан съм, но не и Ярослав и...ъъъъъ, от къде знаеш името ми.
-Знам аз и други неща знам, но да караме по ред. Аз съм дядо Добродан и съм знахар, живея навътре в гората, до блатата и Самодивското езеро, дето баща ти някога срещна майка ти.
-Чувал съм да разправят, че майка ми е самодива и наистина понякога пее едни странни песни, но иначе е добра и много ме обича.
-Обича те, нали ти е майка – усмихна се дядо Добродан. А ти си питал отец Иван има ли друго богове освен Христос. Имало е някога, а може още да има, кой знае. Още в прастари времена, когато тук живеели траките, разправят, че в тази горичка се явявала богинята на лова и плодородието – Бендида. Явявала се тя като едра жена, която върви, преде и пасе свине и който я видел имал щастие в любовта и много деца, родът му не се затривал. И други богове е имало - Перун, на дъжда и гръмотевиците, Велес – на мъдростта и добитъка, но са си отишли далече-далече. Май само старата Мокош остана в блатата, ала капризна е тя и помага само ако иска. Иска да й подарят червена кърпа за главата, да се гизди. За какво ли ще се гизди, за вълците и мечките, хахаха - и дядо Добродан смигна на Йоан. Йоан се засмя, представи си бабата с червена кърпа да се кипри на ергените на хорото.
А защо си Ярослав – родил си се на Еньовден, но някога бил той ден на Ярило, лятното, жарко слънце и то е в косите ти, а в очите небето. И само наполовина принадлежиш на този свят, защото майка ти е самодива, а те живеят другаде.
-Къде?
-През портата в езерото трябва да се мине – майка ти може и ти би могъл, но не е дошло времето. А сега си върви и не разказвай за мен. Като идваш тук и аз ще идвам понякога, а като дойде време ще ти кажа какво да правиш.

6. Бедата

От срещата на дядо добродан и Йоан-Ярослав, минаха няколко години. Йоан не каза за нея, после няколко пъти влиза в гората, но не много често. Понякога срещаше дядото и говореха това-онова. Йоан научи как майка му срещнала баща му и се оженили. Научи и за някои билки.
Животът на семейството му си вървеше спокойно докато царят не започна война и Станоя и Горан заминаха с войската. Тогава Йоан беше на 14 години.
Минаха дълги месеци на очакване, войната излезе победна, започнаха да се завръщат мъжете в село. Един ден си дойде и Горан – сам. Донесе меча и доспехите на Станоя, докара два вола и два коня, също чуждоземско оръжие и други по-дребни неща. Станоя беше загинал. Оплакаха го, както и други мъже от селото, отец Иван отслужи заупокойна литургия. На Йоан му беше мъчно за дядо му и отиде в горичката да търси Добродан, но него сякаш напук го нямаше.
И друго лошо имаше – Горан беше много променен, мълчалив и на моменти сприхав. Жените го питаха какво му е, той мълчеше и гледаше странно Йоана. Кита сякаш взе да се досеща. Горан не пиеше, но една вечер взе да си налива паница след паница вино. Кита тръгна да го спира, тогава той я блъсна, блъсна и масата и викна:
-Йоан син ли ми е или брат, а? Син или брат?
После скочи към Калина и я удари:
-Значи с баща ми, не намери поне друг да мърсуваш, а с баща ми!
-Стой, Горане, аз съм виновна – хвърли се да ги разтървава Кита.
-Ама разбира се и ти, то не е станало без теб и оная вещица Мика. Мръсни курви сте всички, всички! – Горан изскочи от кухнята, влезна в една от стаите и заключи вратата.
-Горане, Горане, отвори, всичко ще ти разкажа – завика Кита пред вратата, но Горан мълчеше и не отваряше.
Двете жени и Йоан чакаха доста време Горан да излезне, но като не стана, легнаха си. На сутринта Горан го нямаше в стаята. Започнаха да го викат и търсят. Калина влезна в обора и изпищя – на една греда Горан се беше обесил.
В сговорната до преди година къща се настани мъката. Двете жени ходеха ни живи, ни умрели. Йоан се скриваше някъде и плачеше за баща си и за дядо си, но пред жените гледаше да се сдържа, усетил, че сега той е опората и стопанина в къщи.
Кита не издържа и се поболя. Легна, отказваше да яде и за две седмици си отиде. Калина стана бяла-бяла, сякаш прозрачна, по цели дни не излизаше, везеше нещо си без да гледа и тананикаше странна песен. От тая песен Йоан сякаш щеше да полудее, а вече всичко чакаше него – имоти, ратаи и къща, а още нямаше 15 години.

7. Червена кърпа

Йоан съвсем беше забравил от грижи дядо Добродан, когато веднъж внезапно му текна да влезне в гората. Старецът го чакаше.
-Йоане, трябва да върнеш майка ти при нейните люде, иначе ще умре.
-Как?
-Има на тавана ви сандък, стар, а около него разхвърляно нещо като сено. Това са билки, които пазят от самодиви. Ти не може да ги пипаш също, но ще идем да помолим Мокош, Мокош от блатата. Вземи й подарък червена кърпа. Тя ще ти даде цвете блатниче, от дъното на блатата, само тя може да го бере. Само го доближи до сандъка, билките ще се дръпнат и ключа ще падне сам. После само сложи ключа в ключалката – сандъкът сам ще се отвори. Вътре е самодивската риза на майка ти. Да я облече, после елате при мен, аз ще дойда с вас до езерото, където е вратата към самодивския свят.
Йоан се върна в къщи и взе да търси червена кърпа. Толкова кърпи и покривки беше везала майка му, а червена нямаше. Зачуди се Йоан какво да прави и откъде да вземе червена кърпа. Реши да пита престарялата Мика. Тръгна към тях, но по пътя срещна ковача Груд. Груд видя, че момъкът е угрижен и взе да го разпитва. Поговориха това-онова и Йоан каза, че му трябва червена женска кърпа за главата.
-За майка ми е – излъга Йоан, иска да види роднините си, къде да ги търсим не знам, но ще вървим, обаче иска да си сложи червена кърпа. Много е съсипана, та реших да потърся, белки я поразсее.
-Ела, да видим да не е останала нещо от жена ми – рече майстор Груд.
В ковачницата дъщерята на Груд – Стойна, нещо разтребваше. Като ги видя, поздрави и ги покани в къщата.
-Червена кърпа търсим, Стойне – каза Груд – дали не е останала някоя от майка ти?
А като погледнаха младата мома, Груд и Йоан се засмяха, защото Стойна си беше сложила червена кърпа на главата. Като разбра, че е за Калина, Стойна направо я свали и я подаде на Йоан.
-Вземи я Йоане, пък ще ми купиш друга – засмя се тя.
-Ще ти купя – отвърна Йоан, пък се засрами и почервеня. Сведе поглед надолу, но се усмихна. Хубава беше Стойна – с топли кафяви очи и бяло лице, но най-хубава беше косата й – кестенява, буйна, гъста, сплетена на две дебели дълги плитки.

8. Вито

Когато Горан беше около 10-12 годишен, имаше война и Станоя ходи и се върна жив и здрав. Докара в къщи това-онова, чуждоземски мечове и щит, разни дрехи и дребни украшения, но най-хубава беше здравата голяма кола с два едри сиви вола, силни като змейове. Където минеше, хората им се радваха и го облажаваха за чудесния добитък, който си караше в къщи. По пътя към дома срещна всякакви люде, но най-странното се случи доста далече от мястото на бойните действия. Една ранна утрин Станоя се натъкна на паднал млад момък с чуждоземни дрехи, които бяха окъсани и в кръв. Оръжие почти нямаше, само един нож и пречупен меч, който се виждаше, че е забивал в земята, когато се е влачел с последни усилия. Младежът беше не повече от 5-7 години по-голям от Горан и на Станоя му дожаля; като разбра, че момъкът още диша, взе му ножа и счупения меч, върза му ръцете за всеки случай и го качи с доста зор в колата, защото макар и много млад, момъкът беше висок и снажен. Станоя метна върху него някаква дреха, да не привлича любопитните и си продължи пътя. На пладне се поотби от пътя до някакъв поток, уми лицето и превърза колкото можа раните на намерения и момъкът взе да идва в съзнание. Станоя не му отвърза ръцете, но му даде да пие вода и му предложи хляб. Чужденецът отказа да яде, но пи вода дълго и жадно и пак се унесе. Вечерта Станоя накладе огън и свари малко чорба от лапад, която явно се хареса на неочаквания му спътник и малко му върна силите, защото този взе да бърбори на странен напевен език. В крайна сметка Станоя докара младежа в селото си, Мика и Кита се заеха да го излекуват, а чужденецът се оказа схватлив – бързо взе да научава езика. Каза как се казва, но беше нещо завързано, от което разбраха Вит... и го кръстиха Вито, на което той явно нямаше нищо против. Като оздравя се оказа, че Вито е доста сръчен, а и не го мързеше – започна да помага в стопанството. Така преживя у семейството на Станоя няколко месеца, в които доста добре научи езика и вече можеше да обясни едно-друго.
-Искаш ли да си вървиш у вас, Вито - попита го веднъж Станоя.
-Къде ще вървя, у нас бяхме 18 деца, тръгнах с чуждата войска да си диря късмета.
Като чу това, Станоя реши да поговори с Кита, да поканят Вито да остане за постоянно и да помага в стопанството.
-Че е силен и работен, пък и не краде – вижда се – рече вечерта Кита - ама е езичник безбожен някакъв. Ходи в гората и мърмори разни нерабрани неща на неговия си език под големите дървета, кланя се на някакви камъни и им пее.
-Бабини деветини – отсече Станоя – мен ме интересува да е добър работник, пък под кои дървета си мрънка, хич не ща да знам. Ама да не дрънкат по село, ще доведа отец Иван да го покръсти.
Така и направиха. След това Вито остана в стопанството, но макар и по-рядко, пак ходеше понякога да пее на дърветата и камъните.

9. Към Самодивската земя

Като се върна с червената кърпа в къщи, Йоан отиде при Вито. Вито не се ожени, въпреки, че го навиваха и момите го харесваха като младеж, пък и сега жените го стрелкаха с очи. Накрая, Вито разказа някаква история, че имал годеница, но някакъв господарски син я изнасилил, тя се удавила, но оттогава Вито някак не можел да хареса друга жена. Дали беше истина, или го измисли да се оттърве, но след това го оставиха на мира и така Вито си остана ерген. Като Горан се ожени и се роди Йоан, Вито се привърза много към малкия и му беше като по-възрастен приятел. Освен това Станоя направи Вито управител на имотите си. Като Йоан и Калина останаха сами, Вито помагаше на младия Йоан да се оправя със стопанисването. Затова сега Йоан отиде при Вито и му каза, че ще вървят да търсят Самодивската земя. Разказа му за дядо Добродан и червената кърпа и добави:
-Ако не се върна до три години, всичко тук остава за теб.
-Какво ли ми трябва на мен – отвърна Вито.
-Знам, но все на някой трябва да го оставя. Ако не се върна, искам да подариш една нива на Стойна като се зажени и от мамините ръкоделия и тъкани черги. Най-хубавите да избереш, да си спомня за мен.
-Добре, но ти ще се върнеш – рече просто Вито.
На другия ден Йоан взе червената кърпа и отиде в къщата на дядо Добродан. Двамата със стареца тръгнаха към Черното блато, дето живееше Мокош. Като стигнаха там, дядо Добродан се провикна:
-Излез, Мокош, носим ти червена кърпа. Молим те да ни дадеш цвете блатниче!
Не чакаха дълго, нещо зашумя в тръстиките и се чу тих кикот. После пред тях се показа блатната господарка Мокош – стара баба с мокри дрехи и коса, а от тях течеше кал.
-Дай кърпата – заповяда Мокош и взе да мирише червения плат.
-Ммммм, на мома мирише. И Мокош е мома и си търси мъж, хехехехехе!
Йоан се стресна и отстъпи крачка назад. Стресна се и дядо Добродан.
-Хихихихихи – закиска се Мокош – мъж, не дете, и не старец.
Па подаде с костеливата си ръка някакво стръкче на Йоан.
-Ето ти блатничето.
-Сполай ти, Мокош! – рече Йоан.
Двамата с дядо Добродан се полониха на блатната господарка и бързо си тръгнаха, а тя още дълго продължи да се киска из тръстиките и да се радва на червената кърпа.
Йоан се върна в къщи и веднага се качи на тавана. Там видя стар съндък с разпиляно сухо сено около него. Само протегна стръкчето блатниче и наръсените пред сандъка билки сами се отдръпнаха, сякаш вятър ги смете на две страни. Над сандъка се заклати камък от стената и падна, а до него звънна стар ключ. Йоан грабна ключа да го пъхне в дупката на сандъка. По ключа имаше още прашец от билките, той започна да гори пръстите на Йоан като горещо железо, но момъкът не се отказа, стисна зъби и успя да напъха ключа в ключалката. Сандъкът с трясък се отвори и вътре се белна риза – чиста, сякаш вчера изпрана. Йоан я взе внимателно и с очудване видя, че мехурите по пръстите му се скриха, а болката премина. Занесе ризата на Калина и й рече:
-Утре тръгваме да търсим твойте роднини, нека се приготвим за път. Ето ти самодивската риза, облечи я и да вървим.
Очите на Калина светнаха, тя взе ризата и я прегърна. После рече на Йоан:
-Много те обичам, Йоане, но знай, че ти можеш да останеш в Самодивската земя до две години, после трябва да си вървиш, там не е за хора, а ти си наполовина човек и колкото растеш, човешкото ще надделява. Също трябва да знаеш, че в Самодивската земя има много богатства, но ти нищо не можеш да вземеш оттам, даже дрехите на гърба си, затова вземи един кат дрехи от тия останали от баща ти. За две години ти ще пораснеш, Йоане, вземи мъжки дрехи, да има с какво да се върнеш, че сегашните ще ти умалеят. От Самодивската земя може да донесеш само туй що не се носи с ръце.
Дали, защото мислеше за неизвестното пътуване, пък беше и малко уплашен, Йоан не попита какво е това нещо, дето не се носи с ръце и има ли такова нещо.

В късна доба същата вечер, Вито тихо излезе от неговата стаичка. Носеше две кратунки – едната с мед, другата с вода. Огледа се да не го види никой, па тръгна към гората. Там навлезе навътре, докато стигна до един голям дъб, изля в корените му двете кратунки, вдигна ръце и заговори на странния си напевен език. Гората страшно зашумя, замяркаха се неясни сенки и се чу глас:
-Защо ни викаш? Ти носиш кръст на гърдите си, не можеш да ни видиш, но още можеш да ни чуеш.
Вито се закланя доземи:
-Помогнете на Йоан-Ярослав да отведе майка си и да се върне от Самодивската земя.
-Ярослав е роден в деня на Ярило, лятното слънце и ни е обещан. Кой да вземем вместо него, като му дойде времето?
Вито нищо не рече, но дръпна силно връвта, на която беше окачен на гърдите му кръста, даден му от отец Иван, като го покръстваше. Връвта се скъса и Вито захвърли кръста далече, обърна се и закрачи с едри крачки към село. Чу или не чу тихия кикот „Мокош си намери мъж!”, но не трепна и продължи да върви. Край него дърветата се превиваха, сякаш му се покланяха.

На другата сутрин много рано, още преди разсъмване, Йоан качи майка си на приготвената за пътуване кола, сложи един малък вързоп до нея и подкара конете. На слугите казаха, че отиват до роднини в града и може доста да се забавят, да слушат Вито през това време. Затова и бяха наслагали някои неща за из път, въпреки, че знаеха, че не им трябват. Щяха да останат за дядо Добродан. Щом стигнаха до къщата на стареца, оставиха колата, Йоан взе само малкия вързоп, това бяха мъжките дрехи и си го върза около кръста. Тримата с дядо Добродан тръгнаха към езерото, където някога Горан срещна Калина. Калина беше със самодивската риза, щом пристъпи към водата, тя се развълнува, а в средата на езерото се образува кръгла вълна, която взе да се доближава към брега.
-Дръж ръката ми, Йоане, и се не бой. Ти си само наполовина човек, ще преминеш през портата в езерото.
Йоан хвана Калина за ръка, тя тръгна към кръглата вълна, която беше вече съвсем до брега. Водата плисна и се отвори тунел в езерото. Майката и синът тръгнаха като по сухо, а след тях водата се затваряше.

10. Селото край морето

Селото беше разположено близо до морския бряг и поминъкът на хората беше от морето. Мъжете ловяха риба, жените я чистеха и сушаха, а всички, даже дечурлигата, я продаваха на петъчния пазар. След буря жените обикаляха по брега, да видят дали морето е изхвърлило нещо ценно.
Бяха минали почти две години, откакто Йоан тръгна към самодивската земя с майка си. Предната вечер имаше буря и рано-рано сутринта две жени вървяха по брега и отглеждаха изхвърленото от морето.
-Добре сме подранили – рече по-старата – ще огледаме преди другите има ли нещо да върши работа.
По-младата вървеше няколко крачки напред и изведнъж се сепна:
-Мале, виж какво има тук!
На брега лежеше изхвърлен от вълните млад момък с изпокъсани дрехи и залепнали по лицето червеникави коси.
-Ще викам дядо Власи – хукна по-младата, а по-старата се наведе да чуе дали още бие сърцето на момъка. Макар и слаби, долови няколко удара и подвикна на младата да побърза.
Дядо Власи подтичваше колкото може с патерицата си, но пристигна доста бързо. Щом разбра, че момъкът е жив, почисти му устата от пясък и водорасли и го обърна по очи, да почне да изплюва нагълтаната вода. В това време дойдоха и други хора от селото, двама мъже хванаха удавника за краката и го пораздрусаха надолу с главата, докато започна да плюе вода и да кашля. После го занесоха и натовариха в една каруца до селото. Там дядо Власи го разтрива и му вари билки, докато момъкът укрепна и взе да става.
Това беше Йоан, завърнал са от Самодивската земя. Като наближи време да си върви, майка му отвори портата в езеро в самодивската земя и му каза да върви бързо, без да се озърта. Ала Йоан на два-три пъти се поколеба и водата взе да го обгражда, докато силно течение го понесе. Водата го заля и той загуби съзнание, как се беше озовал на морския бряг – така и не разбра.
На хората в селото обаче разказа, че пътувал на кораб, който се разбил далеч в морето, хванал се за една дъска, плувал докато имал сили и после нищо не помнел. Като укрепна достатъчно, Йоан започна да помага на хората в селото, каквото може, за да им се отблагодари, задето са му спасили живота. Така се случи, че помощникът на ковача си счупи ръката. Дядо Власи я намести, но ковашкият помощник трябваше да седи превързан поне два месеца, а после още толкова да раздвижва ръката, докато заякне като преди. Йоан предложи да помага в ковачницата. Той беше помагал на ковачите и в Самодивската земя и беше научил много неща. Още щом хвана чука и разбра какво е това, което не се носи с ръце, а можеше да донесе от земята на самодивите – знанията и научения занаят. Йоан се зарадва и се залови здраво да помага на ковача. Наближаваше зимата и така Йоан остана в приморското село около половин година. Ковашкият помощник оздравя под умелите грижи на дядо Власи и на другата година щом мина Великден, с кошница червени яйца и много подаръци, Йоан потегли към своето село.

11. Завръщане

Пристигайки си в селото, още отдалеч Йоан чу бодрите удари от чука на майстор Груд. Къщата на ковача беше първата на края на селото. Момъкът приближи оградата на ковашкия двор и се попровикна:
-Христос Воскресе, майсторе, търсиш ли чирак?
Майстор Груд се изправи, взе някаква кърпа да си бърше ръцете и тръгна да види кой го вика до оградата. Изпърво не позна високия момък с дълги до раменете коси. После цвета им на тъмна мед нещо му напомни и Груд попита:
-Йоане, ти ли си?
-Аз съм майсторе, върнах се – и Йоан подаде на ковача едно червено яйце.
В това време от къщата излезе Стойна. И тя първо се зачуди кой е тоя момък, с който говори баща й, но дочу името Йоан и се загледа в лицето на момъка. Йоан беше – но пораснал и възмъжал за почти трите години, откакто го нямаше. Беше хубав, хубав, като ...ами като син на самодива. Стойна се усмихна, в това време Йоан я видя и измъкна от торбата си нещо шарено.
-Здравей, Стойне, помниш ли какво ти обещаш? Купил съм ти не една, а три кърпи, все различни, даже една чуждоземска.
Стойна се засмя, засмяха се и Йоан, и Груд, а Груд рече на дъщеря си:
-А, покани гостенина у дома, уморен е, може и да е гладен.
Докато се хранеха, Груд разказа на Йоан, че Вито много добре гледа стопанството. Йоан се зарадва, той искаше да види Стойна, но искаше и да разбере нещо за дома си, за да се прибере като стопанин с по-спокойно сърце.
За прибирането на Йоан се беше разчуло набързо и пред дома му бяха излезли да го посрещнат много от ратаите начело с Вито. На Йоан му стана много драго и им раздаде като подаръци почти всичко, което беше донесъл. Получи се спонтанна веселба, някой извади кавал и засвири и се завъртя весело хоро. От някъде изникна и дядо Добродан, дойдоха и други хора от селото и Вито ги посрещаше както може. Йоан беше уморен от пътя и повече гледаше хорото, но най-вече виждаше едни кестеняви плитки - на Стойна. Тежките плитки подскачаха, а над тях се кипреше весело нова кърпа – една от подарените от Йоан.
След като прегледа как върви стопанството и уреди това-онова, една неделна утрин Йоан, като повика Вито за дружина, взе една бъклица със старо вино и китка пролетни цветя от градината, отиде да се поклони на майстор Груд и да поиска Стойна. Ковачът много не чака да го уговарят, особено като разбра, че Йоан е изучил вече добре ковашкия занаят.
Сватбата стана до две недели. Като свърши венчавката, сватбарите тръгнаха към къщата на младоженеца, където щеше да има гощавка и веселба. Напред вървяха музикантите и деверите играеха хоро. Йоан нямаше братя, та калеса за девери роднински и съседски момци. На тях им беше драго, скачаха, тропаха и се провикваха весело. След тях вървеше отец Иван и благославяше. После идеха майстор Груд и Вито, а след тях младоженците. Следваше пъстро множество, беше поканено цялото село, а имаше и хора от други села, защото майстор Груд беше прочут в цялата околност. Даже боляринът проводи дарове.
Йоан мерна сред хората дядо Добродан, подсети се за нещо и погледна към горичката свързваща двете махали на селото, край която сега минаваше сватбата. Из горичката вървеше едра жена, предеше и пасеше свине. Йоан се поозърна, но разбра, че май само той я е видял. Може би и дядо Добродан, но сега не беше време да го разпитва. Древните богове бяха дали на Йоан-Ярослав своята благословия.

12. Мъжът на Мокош

На сватбата Йоан и Стойна дариха гостите, получиха и те много дарове. Имаше доволно от всичко – ядене и пиене. Веселбата продължи до късно през нощта, след като младоженците си бяха отдавна легнали. Вито беше много весел, такъв рядко го бяха виждали. Не пропусна и хоро. Все го бяха виждали да играе, ама тази вечер той нямаше умора. Доста и пи. Случвало се беше понякога да се напива, но не беше пияница – затова като взе да обръща бокал подир бокал с вино, хората взеха да приказват, но го отдадоха на това, че много обича Йоана и му е весело.
По едно време на хорото до Вито се хвана жена, не я знаеше коя е, ала на сватбата имаше много непознати. После хората щяха да се питат коя е била тази жена, защото някои я бяха видели, други не, но всеки си беше помислил, че е някоя другоселка.
Жената носеше на главата си червена кърпа и повече гледаше към земята, а не към Вито. Но като вдигнеше глава, светваха очите й – жълто-зелени, като на котка и тя бързо навеждаше глава отново, сякаш да ги скрие. Но Вито не ги забелязваше, само усмивката й забелязваше, нещо познато и далечно-забравено имаше в нея. Нещо топло пълзеше из вените му и го караше да играе все по-буйно, сякаш беше онова момче, което някога намери Станоя в гората. По едно време хорото се разтури, жената тръгна навън от двора на къщата, но се обърна да види дали Вито я следва. Вито тръгна слез нея, а тя вървеше из селото и наближи горичката между двете махали. Тогава се спря и тихо като повей се чу гласа й:
-Витаутас, Витаутас, помниш ли ме, Витаутас?
„Витаутас” – откога не бяха го наричали така? Откъде знаеше истинското му име тази жена? А тя продължаваше и говореше ли му наистина или гласът й някак звучеше в главата му?
-Витаутас, ти ми рече да не те чакам, но не ми рече да не те търся и аз те намерих.
-Но ти си мъртва – трябваше да каже Витаутас, но не го каза, дори не го помисли, а продължи да върви след червената кърпа и гласа. А гласът продължаваше да го зове, на родния език, като в роден дом:
-Ела си у дома, Витаутас, време е вече, Витаутас, Витаутас...
Вече бяха навлезли дълбоко в гората и пред тях лъщеше Черното блато. Жената поспря да я настигне Витаутас. Хладни ръце го прегърнаха, хладни устни го целунаха, а по лицето му залепнаха кални коси. Но той не усещаше студа и не виждаше калта, само чуваше оня глас, дето го зовеше „Витаутас, Витаутас”...
Че е изчезнал откриха след един ден, когато животът се върна към обичайното си русло. Дълго го търсиха, накрая намериха кръста му, окачен на храст до блатото. „Удавил се е, беше пийнал, излезнал да се поразходи и объркал посоката – вместо в село, в блатото.” – така си помислиха селяните, па погребаха кръста и отец Иван го опя.
След няколко дни дядо Добродан срешна Йоан и му рече:
-Аз подхвърлих кръста на Вито, да не търсят напразно хората. Аз този кръст намерих още преди три години, когато ти замина. Вито те е измолил от древните богове и Мокош го е взела за мъж. Сега блатото ще пресъхне и тя ще си отиде завинаги.
Наистина блатото взе да намалява и след няколко години, когато беше почти пресъхнало, селяните намериха скелет на висок мъж с останки от някакъв червен парцал в ръцете. Предположиха, че е Вито, викнаха Йоан, а той позна червената кърпа, отнесена на Мокош, но нищо не рече за нея, само каза, че косите по черепа са като на Вито и най-добре да погребат скелета при кръста.

13. Ковачите

На Йоан и Стойна се роди син и защото не бивало да се кръщава първо дете на погинал без време и още по-малко но пасегнал на живота си, не кръстиха детето Горан, а Груд. Майсторът беше много доволен и цяла неделя черпи, де който минеше покрай ковачницата. В годината, когато намериха скелета на Вито, случи се Стойна да роди тризнаци, което беше взето като знак и момчетата кръстиха Горан, Витан и Добродан. Изтърсакът Добродан се ожени за една от внучките на отец Иван и стана свещеник – сякаш кръстеният на стария знахар да примири старите и новите богове. Трите други момчета станаха ковачи като дядо си, прочуха се като големи майстори и хората от благодарност нарекоха селото Ковачите.

http://www.youtube.com/watch?v=NazLPhZYqoA

HeathenHeart, изчетох го цялото. Доста ми дойде за "наведнъж", по принцип си е дълго за четене пред телевизора  , но мога смело да кажа, че не си спомням някога някой приказен сюжет да ми е харесвал толкова. Понеже трябваше да кажа мнението си, изчетох го внимателно. Така сладко го разказваш, а миг забравих, че не е писано някога в далечни дни. Сякаш някоя баба го разказва на внучето си. Толкова премерени думи, такъв хубав ритъм! Само последната част ми дойде малко кратичка, като претупана. Още 1-2 изречения ми липсват, като за баланс. Все пак, 3 деца родила таз мома, можеше да кажеш поотделно нещо за тях, нещо да ги персонализира лееееко повече, както всеки от героите в историята ти. Нищо, че няма кой знае какъв смисъл да се дипли за тях, просто за да не звучи така неуважително (сори, но поне на мен така ми се стори, че ги омаловажаваш), нищо че ще кръстят селото на тях.

Успех ти желая! Беше удоволствие да те чета. И си признавам, увличам се по съвременни романи, но с удоволствие бих чела тази приказка на децата си един ден (само не знам онова между бащата и снахата как ще го прочета - дали да не помислиш и за някоя цензурирана версия  , шегувам се, естествено)

И на мен много ми хареса сюжета. За мен това е приказка, а аз обичам приказки

Благодаря на Валентина и buttinsky.  
Накрая малко ми писна, вече се чудех как да го завърша. Мислила съм и за продължение, но не знам дали би излязло хубаво.
Пък за цензурираната версия - всъщност този елемент между снахата и бащата е да се подчертае, че Йоан е синът най-вече на самодивата, т.е. баща му е неясен. Но в същото време човешкото, независимо от кого е наследено, надделява - т.е. бъдещето е на хората, може да се каже на всички хора. Не съм я замисляля и като съвсем детска приказка.  

Ето две по-кратички приказки в рими:

Предание



В далечна земя на студ и на сняг
живяла прекрасна бяла мома.
Владеела тя целия леден бряг,
но тъжна била все сама.

Тя гледала двойките птици от юг
как вият по стръмния бряг гнезда.
Решила и тя да потърси съпруг
да не е сама на света.

Вълшебната лодка вървяла сама
през лед и студени вълни.
Накрая достигнала бряг напознат
по-топъл и под планини.

Играело слънце в онези води
до бряг цял в зелени листа,
не виждала чудо такова преди,
разглеждала таз красота.

Под пяната скрит зад крайбрежна скала
съгледал момата морският бог.
Такава красавица нямало там
в безбрежния му син чертог.

Запял странна песен за зов и за плам
а после й се той открил.
Говорили дълго и младият бог
накрая момата пленил.

Останала с него ледената мома,
тогава било пролетта
и лятото жарко я сварило там
тогава дошла и скръбта.

От слънцето ярко и знойтите дни
тя легнала болна в таз южна страна.
Жадувала лед, студ, сняг и мъгли,
умирала в таз топлина.

Във лодката сложил я морският бог
отплавал на север да търсят снега.
И заживели те в тези студени земи,
във леден дворец на брега.

Сега пък младият бог залинял,
за слънце жадувал пък той
и станал кат сянка, жив се топял
студът не му давал покой.

Разбрали, че нямало място в света
за тяхната невъзможна любов
и скръбни се разделили тогаз
на самотата със жребий суров.

В безкрайните северни нощи
тъжи вечно бяла мома в пустошта,
а нейде на юг възпява още
мъката си морският бог в песента.





Горският клан

Живял някога горски клан,
в горите им скрит бил техния стан.
Те пиели пиво от мрак до зори
и пеели песни с другари добри.
Живеели весело в горския клан,
но пазели в тайна те техния стан.
Попаднел ли пътник в тези гори,
намирал трапеза, другари добри,
но никога повече в този живот
той не напускал този народ.
Пропаднали тъй неколцина в леса
и търсели път сред тез дървеса.
Но връщал ги винаги горският род
и в клана останали те до живот.
Веднъж момък млад се загубил сам,
незнайно е как достигнал до там.
Посрещнали госта с пиво на пир -
останал и този навеки подир.
За да разтуши по близките жал,
разказвал понякога как е живял.
Там слушала го девойка една,
на вожда била тя дъщеря.
И закопняла за външния  свят -
нечуван, невиждан и уж по-богат
Сънувала сгради – стъкло и метал
и нощем градът светъл е цял,
и носят се бързи хвъркати коли...
Ах, приказка чудна, нали!
Една ранна утрин, след нощния пир,
заспал и баща й най-подир.
Повела младежа по тайния брод
да види и тя неговия живот.
Измамата вожда когато разбрал,
тоягата своя той развъртял
и мигом изчезнал горския клан
със пивото и с целия стан.
Проклел той своята дъщеря
вечно да скита из тази гора,
да търси родния горски клан
и нивга да не стигне техния стан.
В града поживяла девойката там
много или малко не знам,
но закопняла по горски простор
и тръгнала да дири своя двор.
Но никога не намерила там
народа свой в леса тъй голям.
Не й бил мил вече тоя живот
погубила била своя народ.
И още навярно се скита в леса -
дочуват и нощем понявга гласа...

Браво, и римите ти са също толкова сладкодумни. Безспорен талант

Благодаря!

Аз пък въобще не виждам смисъл в тази тема да се публикува не-лично творчество. Всеки си има любимите автори, книги и пр. Ако започнем да пускаме цитати...

HeathenHeart, извинявай за забавянето - и стиховете ти са прекрасни! На няколко места ти се губи ритъмът, но е рядкоявление! Продължавай все така!
 

Подкрепям! 

Мерси!   
Аз нямам никави претинции за професионализъм, нито се изживявам като някакъв писател или поет. Всичко пиша за собствено забавление, разтоварва ме от сивотата на ежедневието.
Тъй като не видях отделна тема за стихотворения лично творчество, ще продължа тук с две други стихотворни приказки.

Тайната

Нявга стар вещер казват живял,
много по белия свят той видял.
Като дошъл му последния час,
това написал тогаз"
"Аз, деца мои, много живях,
много страни и хора видях,
много спечелих и пропилях,
правих добро, влизах и в грях.
Ала научих тайна една,
вечна за всичките времена -
човек, дори да живее добре,
сам се ражда и сам ще умре."
После заключил листа в ковчег
и го заровил този човек.
Мислели всички, че има имане,
някъде в двора си закопано.
Но дали сторил черна магия,
ковчежето не могли да открият.
Време изминало много и малко,
тайната тъй си оставала, жалко.
Вещерите били вече измрели
и други хора в имота живели.
Веднъж дъждът много силен бил,
гнило ковчеже в двора отмил.
В него стояла жълта хартия
и се прочели думите тия,
дето разкриват тайна една,
вечна за всичките времена.
"Човек, дори да живее добре
сам се ражда и сам ще умре."



Господарят на тъмнината

Орисан от нечиста сила,
да служи той на Сатаната.
Не тъй го майка бе родила
ала продаде си душата.
В замяна дадоха му царство
мъглите с техните селения - 
на тъмнината господарство
и самота в среднощни бдения.
Прокоба - и слуга, и цар,
превърнала те в себе си самата,
проклятието да принасяш в дар.
Една жена и любовта й земна
в скръбта ти вечна станала другар
*******
Примами я в яркия мрак.
Отдаде се тя без да пита,
назад да се върне как -
отровата пи донасита.
Страданието ти тя прие,
обвърза го със свойте желания.
И жертвата нейна ти взе,
цена на мъгливи познания.
Отведе я в сумрачен свят,
де властва на полусенки измама.
На залеза мътен в призрачен град
се приюти любовта между двама.
Изплакахте море от сълзи
от кръв и от пот придойдоха водите.
Изплискаха хиляди тъжни съдби
със вас да оплакват те дните.
Душата до пламък от свещ
топеше се като от восък
и стенеше в порив горещ
да тръгне със отлива плосък.
Но стигаще само до златна среда,
заливаше прилива мрачния замък.
Илюзия ставаше всеки метал
докоснат от философския камък.
През новия бляскав кристал
светът изкривен наивно поглежда.
На тъмната нощ господар
кове за мечтите нова надежда.
*******
За нея зажали сломено сърце,
поиска за нея поне то спасение.
Потърси във книгите стари магии,
да призове тяхното вдъхновение.
Но нямаше в древните мъдри слова
за грешна душа лек за тежки терзания -
разбра, че едничка смъртта
способна ще е да изпълни желания.
По сребърен нож кръвта гъста изби
затресе се черния замък....
Освободиха се двете съдби,
изгаря прокобата в златния пламък.
Пречистена литна душата навън,
изкупила грях със надежда.
Жената пристъпи навън като в сън
и слънцето младо отново съглежда.

Очите му бяха в плен на едно видение, облечено в рокля с цвят на слонова кост. Девойката танцуваше заедно с един строен младеж. Той леко притискаше момичето към себе си и й прошепна нещо, на което тя се засмя. Брандън отбеляза как изви глава и смехът й полетя към него. Приятни тръпки полазиха по тялото му, а сърцето му запрепуска лудо и неудържимо. Какво му ставаше, за бога?!
Той съсредоточи цялото си внимание върху момичето. Ситуацията не му позволяваше да я види добре, но в няколкото му предоставени възможности забеляза нейната крехка фигура. Прекрасна, нежна, ефирна. Това бяха думите, които изникнаха в съзнанието му. Великолепната й коса, с цвят на тъмен шоколад, вдигната в красива прическа, разкриваше гледката на нейната нежна шия. Той си представи как ръцете му се леко я обхващат, палците му повдигат брадичката й за да може да срещне устните й, плътни и чувствени, който бяха създадени за целувки, за много целувки. Струваше му се, че никога няма да може да им се насити.
Погледът му продължи със своето пътешествие. Плъзна се по красивите й рамене, а въображението му продължаваше да го измъчва представяйки му картина, в която устните му оставят влажна пътечка от онова нежно място под ухото й, минава през шията и раменете й, по красивата й ръка за да спрат на върховете на пръстите й.
Партньорът й я завъртя и Брандън се наслади на нейния гол гръб. Кожата й проблесна за миг и той изпита неопреодолимо желание да прокара ръка от началото на тила до края на гръбнака й. Беше сигурен, че кожата й ще е мека като коприна.
Тялото му се напрегна и младият мъж леко потрепери. Желанието да види лицето й стана неудържимо. Хората около него изчезнаха, музиката заглъхна и остана само тя, превръщайки се в център на вселената му тук и сега.
Брандън направи една крачка и стъпи на дансинга. Още една и се сля с танцуващите. Ръката му все още държеше полупразната чаша с шампанско, но той като че ли не го осъзнаваше. Привлечен като пеперуда от пламък, крачка по крачка, той напредваше. Не се интересуваше, че изглежда странно или че пречи на останалите. Те го изглеждаха учудено и се питаха какво прави сред тях този маскиран мъж, който бавно, но твърдо си пробиваше път сред тях.
Колкото повече се приближаваше до момичето, толкова повече той попадаше под магията на непознатата, а тя дори не го беше погледнала. На няколко метра от нея спря и застина – самотна фигура сред забавляващи се хора. До него достигна отново смехът й и той затвори за миг очи докато тялото му откликваше.
Изведнъж музиката се смени с бесен рокендрол. Хората изпаднаха в еуфория и започнаха да изпълняват така познатите бързи стъпки. Настроението се покачи още повече. Всички се движеха и подскачаха освен един, който стоеше омагьосан приковал поглед в един ефирен силует, който макар и сравнително близо до него, всъщност беше много далечен и в момента недостижим.
Брандън копнееше да срещне погледа й и да се огледа в очите й. Искаше да разбере дали и тя би почувствала това привличане, което беше овладяло него самия.
- Погледни ме – прошепна тихо той. – Погледни ме.
В този момент хората се разделиха отваряйки пролука между него и момичето. Партньорът й я завъртя и ръката му я отпрати в негова посока. Тя се озова на метър от него и го погледна. Очите им се срещнаха за стотна преди отново да бъде издърпана обратно.

Здравейте! От 2 дни съм регистриран потребител в БГ мама и ми е още непознато. Виждам, че темата е малко позабравена,но ще се радвам да споделя с вас един мой разказ



Наскоро видях един човек. Мъж на около 25-30 години, висок, усмихнат и умислен. Запознахме се във влака. Бяхме сами в купе и за това реших да го заговоря. Чакаше ме дълъг път, а аз трудно мога да мълча. Попитах го как се казва. Отвърна ми, че имената нямат значение и се усмихна. Замислих се... След не повече от 20 секунди зададох следващ въпрос: „За къде пътувате?” ... Беше се загледал през мръсния прозорец и може би не ме чу, попитах го отново... след кратко мълчание запълнено с завидно удоволствие изписано върху безгрижното му лице той ми отговори „Не знам къде отивам....там някъде”. Заинтригувах се. А за къде е билета Ви попитах аз „Билета ми е за безкрая”. Незнаех какво да си мисля... луд ли беше? Или пък аз полудявах!? „ Какво има там в този безкрай към който сте се запътил”... Не получих отговор...и замълчах. След около 25 мъчителни минути тишина, безмилостното слънце напече, стана горещо и задушно. Мъжът сaблече ризата си и забелязах, че на целия му гръб имаше татуйровка... любопитството ми отново натделя и го попитах: „Какво е нарисувано на гърба Ви?” „Нарисувах си... вяра” . Потръпнах и потънах в мълчание. В главата ми като луди се лутаха мисли, въпроси... гледах го и му завиждах, а дори незнаех защо. Изглеждаше щастлив. След около час той стана. Само това и чаках. Исках да видя как изглежда вярата. Очаквах някоя митологична извадка от книга на красива богиня или... незнам, но определено знам, че не очаквах това което видях. Безкрайна пустиня и едно огромно слънце с дълги огряващи целият му гръб лъчи. Красиво, самотно, светло... Той излезе от купето със същата онази безгрижна усмивка. Не след дълго се върна. Чувствах го някак близък, добре познат...а себе си чувствах объркана, но бях подредила поне част от въпросите си и започнах. „Защо тази пустиня да е вяра. Не те разбирам.” Точно за това, защото днес все по-малко се разбираме ” отговори той със спокойния си плътен глас. Не очаквах да чуя повече, но след кратка пауза той продължи „Вярата е нещо, което никой не може да ти отнеме. Моята вяра е, че някъде там има място, където ще се чувствам разбран. Вярвам, че то съществува и съм тръгнал да го търся. Просто отивам някъде там... в безкрая”. Влакът внезапно спря в една пустoш с тръни, клони, планини и дървета. Мъжът скочи, погледна ме и с увереност каза „Това е моята спирка” и излезе. Не знаех дали ще го срещна отново,а исках да му задам толкова много въпроси. След още 10 мъчителни, но вече самотни минути аз забелязах, че той беше забравил ризата си. Взех я. Незнам дали беше редно, но видях, че от малкото джобче, горе в дясно се подава лист хартия... и го взех. Със зелено мастило върху него пишеше следното:
„Здравей приятелю. Наричам те така, защото нямам представа кой си, а и имената са без значение. Незнам по какво стечение на обстоятелствата, точно ти попадаш на предсмъртното ми писмо, но ето накратко моята история. Умирам! По-кратко от това няма на къде. Умирам, но съм щастлив.” -Ръцете ми трепереха и усещах как очите ми се пълнеха със сълзи, но продължих да чета „Не съжалявам за нищо. Освен за това, че постигнах щастието си, когато ми остават прекалено малко щастливи дни. Защо съм щастлив ли?!? Защото вярвам. Вярвам в любовта, в чистотата на мислите, в искреността. Защото не разчитам на тотеми и плюя на табута. Защото не ми пука за правилата и не вярвам, че нещо може да ти донесе късмет. Късмета ще те открие само, ако и ти го търсиш. Само, ако наистина вярваш. Сигурно се чудиш защо ти казвам всичко това. Казвам ти го, защото цял живот имах тотеми и разчитах на помоща им, без да давам нищо от себе си. Казвам ти го, защото преди да разбера за болестта си се подчинявах на всички писани и неписани забрани, които не ме предпазиха нито от грешки нито от бързо настъпваща смърт. Казвам ти го, защото днес живея истински. В дните, в които органите ми умират, душата ми изживява живота си. Защото загърбил всички правила, забрани и предмети, аз съм доволен, спокоен... сам в една безкрайна пустиня от вяра. И единственото, което ми остава да направя е да се опитам да помогна на някого да разбере всичко това и да живее живота си. За да може моята вяра да остарее с някого...”-Капки сълзи се стичаха по бузите ми и падаха върху белият лист. Сърцето ми биеше лудо. Ръцете ми все така ужасно трепереха и мислите ми се разбиваха една в друга с гръм и трясък.
В онази безгрижна усмивка се изгуби цялото ми разочарование от света. Там в тези умислени очи, захвърлих глупавите правила, това весело лице попи целия ми гняв към цялата помия в която тънем и вярата заседна в гърлото ми. Задавих се и се събудих. В моето малко, топло легло. Сън ли беше всичко това, съществуваше ли този мъж или беше плод на въображението ми?!? Нещо ми се губеше...станах и отидох в другата стая. Там седеше баща ми облечен в ризата, същата онази риза, попита с аромат на вяра, но малкото джобче беше празно...

Поли хареса ми