Моите разкази

Иска ми се да продължа с едно от моите произведения...


.....В подножието на тази красота, сгушено като малко, уплашено животинче вече години наред съществуваше малкото селце.Тесен, коларски път водеше към него и къщичките, които бяха накацали по баирчетата и живееха своят скромен селски живот.
    В една от тези къщички, която беше строена преди може би повече от век и отгледала поколения тази сутринкъсното есенно слънце погали стопаните. Тук живееха мъж и жена на видима възраст около петдесетте. Къщичката се състоеше от голяма стая в която имаше старо огнище на което готвеха и се топлеха, една проста масичка, четири стола и голямо легло. От тук през коридор се влизаше в една малка стая, която някога беше служила за спане на децата. Но те отдавна излетяха от родният дом и поеха своят път.
Това бяха двете стаички от които всъщност беше изградена къщичката. Нямаше мазе, нито таван. Покривът беше направен от огромни плочи. Отпред, където се намираше входната врата имаше точно две стъпъла. Те също бяха направени от огромни камъни, смъкнати някъде от планината и вкопани в земята. Дворчето беше още по-малко и от къщичката. Нямаше градини и излишно оградена земя. Просто, защото самото място не позволяваше. Имаше кладенец, малка дворна чешма, място за простор, малка барачка и тоалетна. От всички страни стопаните на къщичката бяха заобиколени с много дръвчета. Те бяха почти в гората. Живееха тука отдавна. Сред тишината и великолепието на майката-природа.
  С изгряването на слънцето старата врата на къщата изскърца и на прага се появи стопанина. Беше висок, як българин, вече леко попрегърбен от годинките. Облечен скромно, както и цялата обстановка около него, човекът пристъпи към чешмата, наплиска лицето си със студената, планинска вода и видимо доволен се изправи и погледна с благодарност към слънцето. От малката барачка изскочи куче. То не беше вързано. Живееше свободно, за да ги пази. Все пак бяха само двамата, а най-близките съседи живееха далече. Животното отиде и покорно застана пред човека, който години наред го хранеше. Гледаше го право в очите. Беше голямо, красиво куче с черна, лъскава козина и горда осанка. Сякаш знаеше, че има много отговорна задача, която изпълняваше без никакъв протест и в замяна на това не искаше нищо. Този човек го беше отгледал от малко кученце и това беше достатъчно, за да му е вярно до гроб.
- Миленке, Милено! - провикна се стопанина на къщата. Дай храната на кучето!
-Идвам Велине. Постой само малко!- чу се женски глас от вътрешноста на къщата. Малко след това бързайки излезе дребна женичка с вече прошарени коси, но лицето и все още издаваше някогашна красота, поувяхнала от годините. Тя носеше голям съд с храна за най-добрият, най-верният им приятел - по-добър дори от някои хора.
-Хайде, миличък, хайде Шаро, яж!Трябват ти сили. Гладен си нали?
Кучето я погледна с благодарност, излая два пъти и започна да яде лакомо.
-Ще слизаш ли към центъра на селото? - попита Милена. Само, че не е лошо ако ходиш, преди това да дойдеш да закусим.
-Не знам. Не съм слизал повече от две седмици. Сега поприбрахме реколтата от нивата. Е, малко картофки, лук, тикви и боб, ама на нас друго не не и трябва. Може да отида да видя какво ново.
-Така е. За толкова години - привикнали сме да живеем скромно. Ами да бяха ни прекарали ток поне, че да можем като си купим месо за зимата да не го сушим отвън на вятъра, ами в хладилник да го приберем.
-Е, друго ще е, ама...на. Нали ти казах, че идвали да проучват терена. Може пък и да ни огрее. Да поживеем и ние като хората. - замечта се Велин.
-Хайде, ела. Направила съм попара. - Милена се усмихна. Пък като дойде тока и друго ще има.
Двамата влязоха. Огънят вече гореше и намасата имаше сложени две панички, надробени с хляб и сирене. Веднъж в седмицата през селото минаваше микробус и те купуваха продукти, които имаше как да съхранят. Това не беше проблем. Все намираха как и какво да хапнат. Свикнали бяха и без тока, въпреки, че не беше лесно, но с едно нещо Милена и Велин не можаха и сигурно никога нямаше да могат да привикнат. Липсата на децата...

Карма135, Това мноооого ми хареса. Натъжи ме, защото пък аз не мога да свикна с липсата на моето семейство, но е много хубаво! 

Ванилия75, благодаря ти   

Карма чудно е!
Аз много обичам да чета разкази за селцата ,страхотно е!

Благодаря ви.   Това е новелата, част от която бях написала преди време...

.....Имаха син и дъщеря. Отгледаха ги с много любов. Порастнаха. Бяха здрави и хубави. Синът им стана пилот. Дъщеря им беше служителка в строителна фирма. И двамата отдавна живееха в големият град. Имаха семейства, деца, проблеми... И както понякога става в живота постепенно започнаха да ги забравят. В първите две години от заминаването си намираха начин и се прибираха всяка събота с ощественият транспорт. След това разредиха на един път в месеца. Станаха семейни, сдобиха се с коли и това вместо да ги накара да идват по-често направи точно обратното. Само на големи празници. А от година-две нито се бяха обаждали, нито пък идвали... Забравиха ги. Първата година на всеки празник Милена приготвяше скромна трапеза, след това отиваше до портичкатана малката пейка, която Велин беше сковал от няколко дъски и дълго се взираше в пътя. А той се виеше между дръвчетата, слизаше нодолу по хълма, заобикаляше малкото езерце и се губеше зад скалите. Дълго, с часове, майката седеше и чакаше. Мислеше си - "Път е все пак. Затова закъсняват..."Но както и да ги оправдаваше майчиното сърце, часовете се нижеха, храната изстиваше, а пътят беше пуст. Така беше през топлите дни, а когато падна снегът двамата съпрузи разбраха, че те няма да дойдат...

С трепет очаквам продължението!

.....Искаха или не - посрещаха и изпращаха празниците самички. Мъчно им беше. На всеки празник Милена плачеше. Велин я утешаваше доколкото и на него му беше възможно да се държи. Но и неговото мъжко сърце не беше от камък. И често след като Милена се поуспокоеше, той навлизаше в гората, която беше до саматакъщичка и там даваше воля на мъката си.Сълзите се стичаха по суровото мъжко лице, а Велин вървеше и вървеше. Докато поне малко му олекне. И така...до следващият празник. Но въпреки, че бяха отминали две години в чакане без резултат, родителите не се отказаха. Те живееха с малката надежда, че някога нещо може да се промени.Винаги щяха да чакат. А може пък някой ден, когато намерят малко свободно време да дойдат? Поне за малко. За няколко часа може би...? Кой знае?
 И така тази сутрин Милена и Велин хапнаха, след това жената се зае с къщната работа, А Велин реши да слезе долу до центъра, да види какво има. Наметна една дрешка, че навън не беше като през лятото - та без дрешката не трябваше да ходи никъде и тръгна. Мина покрай езерцето и малко по-надолу стигна разклона. Единият път водеше към града, а другият към центъра. Повървя още десет - петнадесет минути и стигна пред селската кръчма. Тя беше голяма. Някога, когато селото беше пълно с хора там се помещаваше и магазин, но с годините всичко се промени. И сега в огромното помещение имаше две-три масички и няколко стола. Днес там на една от масичките седеше кмета Тинко и още двама от жителите на селото. Велин влезе и любезно поздрави:
-Ха, добър ден! Как сте съседи?
-Добър ден Велко! - отвърна кмета. Бива. Ами вие как я карате с Милена?
-Е, то няма нещо кой знае колко различно. Прибрахме нивицата и викам си"Да видя какво става в наше село..."
-Хубаво си направил, че си дошъл. Имам добра новина. Съвсем скоро и ние ще имаме ток. А? Какво ще кажеш?
-Истината ли говориш Тинко? Та до колко време казваш това?
-До два месеца ще светне и при нас. За Нова Година и телевизия ще можем да гледаме вече. Че то хората с какви технологии се занимават, а ние тука - още на газ и огнища. Айде стига вече!
Кмета се обърна към кръчмаря:
-Пешо, дай на всички по едно турско кафе на пясък! - аз черпя. Кафе де... Пък за Нова Година, като прекарат тока ще ти купиме и кафе-машина. Ама това, дето е на пясъка няма да го махаш!То ще остане, защото все него сме си пили.
 Единият от двамата събеседници - нисък, плешив и слабичък мъж около петдесетте се размърда на стола, прокашля се и попита:
-То за това кмете ясно. Ама пустеят къщите. Хора няма. Младите побегнаха по градовете. И ние като си заминем, ще опустее селото.
-Не е така, Боре! Не си прав! Започнаха да търсят да купуват къщи. Ей тая къща отсреща на билото... Вчера пак идваха да питат за нея. Тя нали няма наследници? И хората ме помолиха да задвижа нещата и да я купят. Спокойствие търсят. Може да не живеят постоянно, ама важното е, че няма да се руши.
-Коя бе, кмете? На Станко и Еленка ли? - дето починаха преди колко станаха...шест-седем години? Тяхната ли? - полюбопитствоа Велин.
-Тя. Същата.
-Ама ти познаваш ли ги?
-Не. - спокойно каза кметът. Не ги познавам. Ама ми се видяха свестни. Мъж и жена. Млади.
-И какво ще търсят тука млади? - учуди се Велин. Не ми харесва тая. Те са свикнали на друг живот. Защо повече не ги поразпиташ а?
-Ти какво? Да не мислиш, че са се запътили натука с лоши намерения? - надигна се Тинко. Казах ти. Хората са свестни. А ти си много мнителен ми се струва. Що не си гледаш твойта работа?
-Не се коси кмете! - Велин стана и се приготви да си ходи. Гледам си я аз. Ето. Тръгвам си. И кафето не ти искам. Аз за толкова имам. Просто исках да кажа, че времената са неверни. Трябва да внимаваш кого допускаш до селото ни. И без това останахме една шепа народ. Но тебе това май много не те вълнува? Особен човек си ти...
-Ей, ядосваш ме, Велине! - подскочи кмета. Казах ти - не споменаха да живеят тук постянно. Може би за вила ще я използват? Знам ли? Айде стига си се ровил! Остави хората на мира и си върви по пътя!
-Добре. - изненадващо бързо се съгласи Велин и си тръгна. Само че докато се прибираше към къщи мисълта за тези хора не спря да го гложди. Прибра се и седна на пейката пред къщата да си отпочине. Жена му беше излязла нанякъде. И той се размечта. Как като им прекарат тока ще си купят хладилник и телевизор. Хубаво ще бъде. Е, тогава децата може и да се излъжат да дойдат.

След разговора в кръчмата кмета видимо ядосан тръгна не към сградата на кметството, а към дома си, който се намираше съвсем наблизо. Вървейки той си мислеше:"Този откъде се намери точно днес да слезе в селото?Тъкмо беше убедил десетината селяни, че тези млади хора са дошли за добро, че така ще бъде хубаво за всички и те почти му бяха повярвали... И точно тогава се появи Велин. Не слизаше със седмици, а дойде в най-неподходящият момент, за да внесе смут. Колко малко им трябваше на тези хора да бъдат разубедени за нещо в което той ги беше убеждавал седмици наред. Този човек обърка всичко! Ще развали плановете, които той заедно с двамата непознати беше начертал..."
Всъщност те изобщо не бяха непознати......

И още по-интересно ми стана!
Карма не съм чела назад ,но какво е това.Книга ,разказ?

Ванилия , и аз не знам. Не мога да го определя като книга. Повест или новела... знам ли...

Радвам се, че ти харесва. Но сега не мога да продължа. В първият удобен момент ще пиша пак.

.....Той ги познаваше и то много добре. Те бяха деца на негов далечен братовчед. Никога преди не бяха идвали в селото. Преди известно време, когато ходи до града по работа, случайно се засече с този братовчед. Заговориха се и от дума на дума стана въпрос за това, че децата му се занимават с намиране на терени за застрояване, реставрация на къщи и развитие на селски туризъм. Каква всъщност била цялата работа? Обикалят те със скъпият джип, който са им дали по такива селца като тяхното - по-тихи, спокойни - е, ако има ток, по-добре и обясняват колко много искат да си купят къщичка. И нали малкото останали възрастни хора са наивни - продават им къща. Доволни и едните и другите. Да, обаче те не я купуват за себе си. Вече след като е закупена се настаняват истинските притежатели на имота и бавно, но упорито започват да заграбват още имоти на супер ниски цени. Избират такива, които нямат наследници, за да не си създават излишни проблеми.И започват създаването на така нареченият селски туризъм. Но във тяхна полза- Така както на тях им харесва. С хотели, ресторантчета, които не могат пък без музика, с разни атракции. Въобще все неща, които да привличат туристи. Наши и чужди, за да печелят колкото може повече. А спокойствието и тишината на селото умират завинаги... Но това за тях няма значение. Те са постигнали своето. През това време двамата млади, които обикалят като семейство под прикритие намират следващото тихо кътче на България. И помагат то да бъде унищожено.
Ето така му обясни нещата братовчеда. И тогава в главата на Тинко просветна/а това се случваше много рядко, защото той беше рядко ограничен човек/. Той попита дали не може да ги прати в тяхното село, при него. Там имало такава къщичка в момента за продаване. Точно седмица след разговора им, джипа се появи за първи път в забравеното селце, където цареше мир и тишина до този момент. Говориха дълго и постигнаха споразумение: ако всичко потръгне по план Тинко щеше да вземе определена сума, а тя беше доста тлъстичка и не за изпускане. Сега той повече отвсякога искаше тока да бъде прекаран по-бързо. Можеше много по-рано да задвижи въпроса за осветлението. Само, че до този момент той не виждаше смисъл в това да бърза да прокарва ток на десетина човека. Сега обаче положението беше много различно. И той беше най-щастливият човек на земята, когато му обещаха до зимата в селото да има ток.
Ето това бяха плановете и мръсните сделки в които се беше забъркал кметът. Ето защо беше и толкова ядосан на Велин. Защото той с неговите съмнения ще подкладе недоверието на съселяните му. Те щяха да се усетят, че става нещо нередно. Съответно никой нямаше да иска да продава нищо, а къщичките без наследници бяха само две и от това той определено губеше. Какъв човек! Какво го интересува кой и за какво купува? Защо започна да рови там, където не му е мястото? Сега трябва непрекъснато да го държи под око. Иначе, всичко замислено ще отиде на вятъра...
    

   Велин седеше на пейката и мечтаеше колко много ще се промени живота им, когато ги електрифицират. Няма да са вече на газ, както казахме ще имат телевизия и хладилник. Малко по-нататък ще си купят и печка, огнището ще остане в миналото. Тогава вече ще отиде до дъщерята до града и ще я помоли да им купи мобилен телефон. Преди време с Милена обмисляха такъв вариант, но без ток нищо не ставаше. Защото все някъде трябваше да го зарежда. Е, тогава щяха поне да се чуват с децата. И това е утеха. Да знаят, че са живи и здрави. А то сега какво? Пълно неведение. Тогава и Миленка малко ще се поуспокои. Пред очите му побеляха косите и. толкова години бяха заедно. Веднъж не я беше нагрубил, обичаха се по човешки наивно. Знаеха, че животът е един и не биваше да го пропиляват в излишни разправии. Тя усещаше неговата привързаност и по своему отговаряше на чувствата му. Беше малко особен човек. Затворена в себе си за болките, които изпитваше и отворена към всичко хубаво около нея. Обичаше дори най-дребните творения на природата и се радваше на малкото в живота. Такава си беше жена му. И такава той си я обичаше. Ако сега ги върнеха години назад - пак нея би избрал. Никога не беше и казвал директно в очите:"Обичам те", но го беше показвал толкова пъти по хиляди начини. Просто той беше такъв човек. Не на думите, а на действията. Останалото му се струваше някак смешно и глупаво. Да стои срещу нея, да и повтаря, че я обича, пък в същото това време...
Мисълта му беше прекъсната от нейната поява. Тя излезе от страничната пътечка откъм гората и се запъти към него. Носеше кошница пълна до горе с гъби. Беше набрала гъби. Докато той се разправяше със онзи - кмета - Велин пак се сети за разговора им и се ядоса, тя беше ходила най-вероятно до хижата и на връщане беше намерила гъбите. Като споменахме хижата, тук е мястото да поговорим малко повече за това.
Зад горичката, в ниското, където река Малка Арда се вливаше в река Голяма Арда на двайсетина метра от брега от годиникротичко си стоеше сграда на два етажа. Като казвам на два етажа - това не беше някаква огромна - такива каквито ги виждаме непрекъсното в градовете. По-скоро беше като една обикновена къща.На долният етаж имаше две стаи. Външна стълба водеше към горният етаж, където бяха спалните помещения. Те бяха три стаички със по две легла. Както знаем в района нямаше ток. И точно това беше необикновенното тук. Газените лампи властваха в спалните помещения, а тишината беше нарушавана само и единствено от близката тепавица, построена във водите на реката......

Ами каквото и да кажа ще се повторя.Едниствено ,да те помоля когато имаш време да пишеш тук.Много ще ми е интересно да го прочета цялото

Когато имам възможност ще пиша...

......Шума, който издаваше тя в тишината на нощният покой наподобяваше този на някакъв далечен водопад. Беше красиво, отпускащо и магично. Граничеше с някакъв магичен, нереален свят, а всъщност беше малка частица от българската природа. Тук в тези спални, в тези малки стаички с миндерчета, застлани с чисти чаршафи и покрити с красиви родопски одеала и халища - една нощ се равняваше на месец. Тук организма на човека можеше дасе отърси от всичко гнило в цивилизацията и да го забрави за дълго. Никой никога не би повярвал, че малката къща без ток, облечена в одеждите на Родопите, в комбинация с красивата Арда и чевермето отпред можеше да зареди човек с такава невероятна енергия. На петдесет метра от самата сграда в скалите природата беше създала свой собствен хладилник. С годините тя беше издълбала дълбока дупка и там на дъното имаше вода.Това беше естествен хладилник. Навеждайки се напред над него, човек не би могъл да издържи повече от няколко минути. Толкова студено беше във вътрешността. Там се изстудяваха напитки за много кратко време. това беше магията на природата. Само тя си знаеше как е създала това си свое творение.
 
Всичко, което описахме до тук Милена и Велин наричаха "Хижата". Това беше вторият им дом и основното препитание. Тъй като тук трудно се намираше работа, а все от нещо трябваше да се живее, те се бяха съгласили срещу някой лев заплащане да се грижат за това райско местенце. И го правеха от сърце. Навсякъде блестеше от чистота, всичко беше подредено в пълна изрядност. Бельото светеше и ухаеше като въздуха наоколо. Около самата хижа беше почистено и наредено. С една дума не можеше да се опише как тези двама души се грижеха за повереното им имущество. И го обичаха като свое. От тази хижа се прибираше Милена и минавайки напреко през гората на връщане беше набрала гъбите. Щяха да си направят манджичка. И двамата много обичаха гъби. Беше едно от основните ястия в менюто им. Затова като я видя с кошницата пълна до горе, Велин се усмихна широко.
-Ей, страшна жена си, да знаеш! Ама къде ги намери?Има ли все още? - попита Велин.
Милена се усмихна закачливо:
-Който търси - намира. нали знаеш?
-Ще ти кажа аз на тебе! И какво търси?
-Е, гъби де. Ти какво си помисли?
Велин прегърна нежно жена си и попита загрижено:
-Ти до хижата ли? Аз докато се шляех до селото, ти и работа си свършила и продукти за обяд носиш.
-Е, голяма работа сега! Няма нищо. Свикнала съм. Пък и сега само понагледах. Днес нямам да пера. По-страшно е, когато идват някои тук да преспят нали знаеш? Тогава се отваря голямата работа. Ама то не се случва толкова често.
-Да, ама сега струва ми се, че нещата може да се променят. - замислено каза Велин.
Тя приседна до него и попита загрижено:
-Какво искаш да кажеш?
-Като ходих до селото и в кръчмата видях кмета. Заговорихме се и той каза, че до Нова Година може вече и ток да имаме.
-Че какво по-хубаво от това? - зарадва се жена му.
-Да, ама сега аз се замислям. За едно хубаво, че в къщи ще имаме вече удобства, ама за хижата... Там какво ще стане? Ще се изгуби цялата магия, която я има в момента. Тока ще промени напълно нещата. Няма да е същото. Велин се замисли. После продължи:Ще дойде някой с много пари, ще я купи и всичкото това, което с тебе от години пазим ще умре Миленке... Заедно със светването на тока......

Я, какво сте се разписали! Miriel, страхотно е, и както винаги - аха да стане нещо, и ти затвориш страницата! Тай малко текст!

Карма135, много хубаво пишеш! Страшно сладко ги нижеш думите, такова съчувствие към тези хора породи умен! И много хубави диалози! Казваш, че нямаш представа какво е като форма това произведение! Ами така е, когато оставиш думите просто да се излеят! Не мисли за романа/новелата/повестта, нека тя самата се определи един ден!