Със сърце натежало от скръб

  • 11 945
  • 105
# 15
Мисля, че "Гробище за домашни любимци" на С. Кинг създаде това чувство на отчаяние и безпомощност в мен. Thinking
Виж целия пост
# 16
О, да разбира се Ремарк и любимият ми Стефан Цвайг.
Да,точно на вълна Стефан Цвайг съм сега!Приключих с "Нетърпеливо сърце",а "Амок"ме чака на нощното шкафче.Увлякох се по него случайно-прочетох един негов разказ,за едно предсмъртно писмо на момиче,страдало дълги години от несподелена любов.Тооолкова ме беше завладяла тази история,че направо ходех като замаяна!
"Гроздовете на гнева" на Стайнбек също ми е тежка книга.
Емил Зола и неговата "Земя" ми оставя едно тегаво чувство,"Вертеп"-тоже.
Като бях малка,тази "Чичо Томовата колиба"много ме беше натъжила!
Ще допълвам
Виж целия пост
# 17
Последният ми спомен, съвсем скорошен, е от Кафка - Процесът.
Виж целия пост
# 18
Заглавие, което ми изниква в момента, е "Богът на дребните неща" на Арундати Рой. Усещането за безнадежност се носеше през цялата книга до предизвестения и смазващ край. 
Виж целия пост
# 19
"Със сърце натежало от скръб" останах от "Зеления път" на Стивън Кинг . Вярно е знаех от филма какво се случва, но ми беше много мъка. Толкова добрина, събрана в толкова огромен, черен негър ... И това, че тя му е толкова в повече, че предпочита смърта...  newsm78 , ох, пак се сетих...
За тази книга се сетих в момента, но има и други, част от които сте написали, като например "На изток от рая" - любимата ми книга.
Виж целия пост
# 20
Не се сещам за книга, която да ме е оставила със сърце, натежало от скръб, защото в повечето случаи скръбта играе ролята на катарзис. Но ако говорим за тягостно усещане след прочитане на книга, веднага ми идва наум за "Парфюмът" на Зюскинд. Толкова бездушна книга не бях срещала.
Виж целия пост
# 21
Арчибалд Кронин, Томас Харди (клета Тес Дърбървил- толкова несправедливост не беше нормална) и да, големият, най- голям Гарсия Маркес и онази пълнокръвна, всеобхватна и предречена самота.
Сбогом на оръжията.
Осъдени души, Татул и Снаха. Тютюн също.
Списъкът на Шиндлер.
Терез Ракен на Зола. Брулени хълмове.
Заеко, бягай- Ъпдайк, а също и Спасителят в ръжта, независимо от заглавието.
И Скарлет. И Ана (Каренина).
Боже, колко мъка наоколо.
Виж целия пост
# 22
Книгата на Анна Политковская ("Руски дневници"? - не мога да си спомня заглавието).
"Мрачният Джуд" на Харди.
"Гроздовете на гнева" на Стайнбек.
Виж целия пост
# 23
Само Достоевски може да ме втисне в дупката на скръбта. Особено "Братя Карамазови". Голяма отровна гъба ми е този автор.
Всъщност, една нощ грабнах всичките 12 тома и ... ги изхвърлих директно в контейнера за боклук. Е, сега леко съжалявам.
Виж целия пост
# 24
Ърскин Колдуел-няма по-тъжни и по-безнадеждни разкази от неговите.Просто чувстваш мръсотията и мизерията,в която живеят героите му.Лепне по теб тази мръсотия.И Зола е такъв,спомняте си Жервез и Нана...
Виж целия пост
# 25
 Улица Консервна също- и там лепнеше, но надежда имаше някаква.
Виж целия пост
# 26
"Улица Консервна" е много положителна книга според мен. Тъжна, но положителна. Хем те присвива отвътре, хем не те отчайва, дори напротив. Поне на мен така ми действа. Бтв, Стайнбек е Най-Великия в моята лична класация.

Ремарк - да, много тъжно, много черно и много красиво.

"Луси Краун" на Ъруин Шоу - за пръв я четох като дете и за пръв път плаках при мисълта, че ще порасна.

И Фитцджералд е тъжен, много. По един особен снобски начин. След него винаги минават няколко дни, в които наистина в нищичко и в никого не вярвам  Mr. Green Тъжно, но в унисон със саркастичната ми личност.

"Самотният бегач" на Силитоу.

А за руско/съветската литература да не говорим - толкова мъка по тяхната земя... Тука цяла тема няма да стигне да се изброят всички книги, които те хващат за гърлото... Най-много са за войната, разбира се, но не само...

И много други.
Виж целия пост
# 27
Чингиз Айтматов
Виж целия пост
# 28
Наскоро дето се вика от инат, изчетох до край "Дългата разходка" на Стивън Кинг и не само при затварянето й, а през цялото време от-до те хваща за гърлото една абсолютна безнадеждност, тегавост, безперспективност, много тежка е и въпреки това някак си не можеш да я оставиш. Краят вече е апогей на безнадеждността и мъката.
Много обичам тази книга, въпреки че Стивън кинг не е моят автор. Simple Smile


Не е книга, но когато прочетох първия постинг на Шанел, в мен изникна "Гарванът" на Едгар Алън По.
Аз лично харесвам превода на … 83;ов.
Виж целия пост
# 29
Със сърце натежало от скръб останах, когато прочетох повестта на Павел Вежинов - Езерното момче.

Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия