Здравейте,
Не исках да пиша, но... трябва да споделя някак болката си, защото в живота си все стискам зъби, опитвам се да съм силна, но от половин година стана прекалено тежко за да издържам...
Преди половин година, след проблеми в семейството ми, посъветвах мама да напусне баща ми, защото не се разбираха... домашното насилие беше на лице.
Татко не беше лош човек, но слабата му психика го превръщаше в жесток насилник вечер, а денем беше добър и приятен човек. Спря да работи и положението се усложни повече. И все пак прекарваше с мен цял ден... обичаше ме много и всичко даваше за мен. Аз също много си го обичам 
Преди половин година... мама напусна татко, отидохме с нея при сестра и. Аз ходех да виждам баща ми, но той все ме ядосваше и все се карах с него, защото не искаше да проумее, че мама няма да се върне. Започна да боледува, припадаше и му ставаше лошо.
Мама се прибра с уговорката, че ако пак започне да прави проблеми ще замине завинаги... но положението не се промени. Тя пак го напусна, седмица след като се прибра.
Татко остана сам, стоя 2-3 месеца в къщи, идвах да го виждам... но не можех да остана, той постоянно ме караше да връщам майка си... така и не се смири. Започна да отслабва, преди 2 месеца, замина за село при майка си и баща си, за да не е сам.
Чувах го честичко по телефона, баба казваше, че е зле, че има силен диабет, че отслабва, но той не искаше и да чува за лекар. Единствено позволи да му се вземе кръв за изследвания... които още повече го уплашиха защото излезнаха - диабет, анемия, хепатит и .... рак.
След 2 месеца на 7ми март се върна в София. С мама дойдохме да го видим. Помня, че тя беше дошла преди мен, аз малко по късно отидох... тъкмо го беше къпала - гледам и не вярвам на очите си - скелет. Нямаше никакво месо по тялото, само кокали... не можете да си представите колко се беше променил. Стана ми много лошо Прегърнах го и решихме с мама да си останем с него, защото той дори не можеше да ходи добре. Всичко го болеше.
И... все казваше, че щом мама си дойде ще му мине, ще се оправи
Започна да яде добре, дори му намерихме инсулин, защото диабетът му беше скочил на 22. За доктор не желаеше и да чува, но поне му се живееше.
Но вече количката беше тръгнала по нанадолнището. Започнаха да му отичат краката от черния дроб. Нямахме диагноза, нямахме и лечение. Той се мажеше с "кремчета"
Някак си го накарахме да иде при близък лекар, който каза, че е много зле, че ракът е пуснал разсейки из черния дроб, дебелото черво...
Коремът му започна да се пълни с вода. И пак лекарят не предписа нищо за водата, искаше да го вземат в болница спешно, но татко не искаше и дума да става.
Прибра си се в къщи. Аз си го глезех, купувах му каквото му се дояде, имаше апетит, говорех с него, той ходеше леко-леко, но се запъхтяваше много. Започна да поляга повече и да спи.
Последните дни, водата в корема стана много. Започна да не може да диша добре.
Аз 2-3 дни отидох при приятелят ми, върнах се онзи ден. Видях го че лежи и дишаше много тежко. Пак започнах да го моля да отидем да му изкарат водата от корема, защото му притиска дробовете, но не искаше и ме молеше да не го карам. Баба стоеше над него и му галеше косата.
И все пак, не знам защо, но си помислих, че е пристъп, че като заспи ще се оправи. Аз трябваше още една вечер да спя при приятеля си и трябваше да тръгваме. Отидох в стаята си да се облека и понечих да се обадя за чао, но имаше хора покрай него, нещо се отнесох и забравих да кажа чао
На сутринта мама ми се обади в 7... тъкмо тръгвах за лекции да ми каже, че татко не е преживял нощта и в 12 часа е издъхнал.
Не можех да повярвам, дори преди не можех да повярвам, че е болен... Затворих телефона и се зачудих какво да правя. Не исках да го виждам, не исках да се прибирам. Тръгнах на лекция, но не спирах да мисля и да плача... реших, че е добре да се прибера, за да помогна и да подкрепя мама...
Вече бяха отнесли тялото, мама се държеше, баба плаче насам натам, леля... и тя. Идваха хора и само ми изказваха съболезнования, а аз дори сега не мога да повярвам че е станало. Некролога го гледам през 2 минути и пак не мога да повярвам. Дори когато нещо липсва и не мога да го намеря тъеся да питам тате, дали го е премествал
Почина в 12 вечерта в понеделник, отчетоха смъртта му че е във вторник, все казваше, че не му върви във вторник... Погребението е утре, аз не съм била на погребение, не съм виждала мъртъв човек, дори близък не ми е умирал още. Не знам какво да правя, как ще го понеса, не знам...
Не знам дали мога да се къпя и мама не знае, не знаем обичаите, не знаем какво да правим с личната му карта, абсолютно нищо не знаем.
Моля ви... колкото и невежа да съм, обяснете ми какво трябва да се направи, след смъртта му е викнат лекар да я отчете, но друго нищо. За погребението направихме храна и му подготвихме торбичка с нужни вещи... исках нещо от мен да му сложа, но не знам какво. Исках снимка на семейството да сложа, но не може сигурно , нищо не знам и не ми се говори с никой. Държа се, не плача много, но мъката ми е голяма, а дори не съм проумяла че го няма, остана на 49 години. Помогнете ми.
Виж целия пост
Не исках да пиша, но... трябва да споделя някак болката си, защото в живота си все стискам зъби, опитвам се да съм силна, но от половин година стана прекалено тежко за да издържам...
Преди половин година, след проблеми в семейството ми, посъветвах мама да напусне баща ми, защото не се разбираха... домашното насилие беше на лице.
Татко не беше лош човек, но слабата му психика го превръщаше в жесток насилник вечер, а денем беше добър и приятен човек. Спря да работи и положението се усложни повече. И все пак прекарваше с мен цял ден... обичаше ме много и всичко даваше за мен. Аз също много си го обичам Преди половин година... мама напусна татко, отидохме с нея при сестра и. Аз ходех да виждам баща ми, но той все ме ядосваше и все се карах с него, защото не искаше да проумее, че мама няма да се върне. Започна да боледува, припадаше и му ставаше лошо.
Мама се прибра с уговорката, че ако пак започне да прави проблеми ще замине завинаги... но положението не се промени. Тя пак го напусна, седмица след като се прибра.
Татко остана сам, стоя 2-3 месеца в къщи, идвах да го виждам... но не можех да остана, той постоянно ме караше да връщам майка си... така и не се смири. Започна да отслабва, преди 2 месеца, замина за село при майка си и баща си, за да не е сам.
Чувах го честичко по телефона, баба казваше, че е зле, че има силен диабет, че отслабва, но той не искаше и да чува за лекар. Единствено позволи да му се вземе кръв за изследвания... които още повече го уплашиха защото излезнаха - диабет, анемия, хепатит и .... рак.
След 2 месеца на 7ми март се върна в София. С мама дойдохме да го видим. Помня, че тя беше дошла преди мен, аз малко по късно отидох... тъкмо го беше къпала - гледам и не вярвам на очите си - скелет. Нямаше никакво месо по тялото, само кокали... не можете да си представите колко се беше променил. Стана ми много лошо
Прегърнах го и решихме с мама да си останем с него, защото той дори не можеше да ходи добре. Всичко го болеше.И... все казваше, че щом мама си дойде ще му мине, ще се оправи
Започна да яде добре, дори му намерихме инсулин, защото диабетът му беше скочил на 22. За доктор не желаеше и да чува, но поне му се живееше.
Но вече количката беше тръгнала по нанадолнището. Започнаха да му отичат краката от черния дроб. Нямахме диагноза, нямахме и лечение. Той се мажеше с "кремчета"
Някак си го накарахме да иде при близък лекар, който каза, че е много зле, че ракът е пуснал разсейки из черния дроб, дебелото черво...
Коремът му започна да се пълни с вода. И пак лекарят не предписа нищо за водата, искаше да го вземат в болница спешно, но татко не искаше и дума да става.
Прибра си се в къщи. Аз си го глезех, купувах му каквото му се дояде, имаше апетит, говорех с него, той ходеше леко-леко, но се запъхтяваше много. Започна да поляга повече и да спи.
Последните дни, водата в корема стана много. Започна да не може да диша добре.
Аз 2-3 дни отидох при приятелят ми, върнах се онзи ден. Видях го че лежи и дишаше много тежко. Пак започнах да го моля да отидем да му изкарат водата от корема, защото му притиска дробовете, но не искаше и ме молеше да не го карам. Баба стоеше над него и му галеше косата.
И все пак, не знам защо, но си помислих, че е пристъп, че като заспи ще се оправи. Аз трябваше още една вечер да спя при приятеля си и трябваше да тръгваме. Отидох в стаята си да се облека и понечих да се обадя за чао, но имаше хора покрай него, нещо се отнесох и забравих да кажа чао
На сутринта мама ми се обади в 7... тъкмо тръгвах за лекции да ми каже, че татко не е преживял нощта и в 12 часа е издъхнал.
Не можех да повярвам, дори преди не можех да повярвам, че е болен... Затворих телефона и се зачудих какво да правя. Не исках да го виждам, не исках да се прибирам. Тръгнах на лекция, но не спирах да мисля и да плача... реших, че е добре да се прибера, за да помогна и да подкрепя мама...
Вече бяха отнесли тялото, мама се държеше, баба плаче насам натам, леля... и тя. Идваха хора и само ми изказваха съболезнования, а аз дори сега не мога да повярвам че е станало. Некролога го гледам през 2 минути и пак не мога да повярвам. Дори когато нещо липсва и не мога да го намеря тъеся да питам тате, дали го е премествал
Почина в 12 вечерта в понеделник, отчетоха смъртта му че е във вторник, все казваше, че не му върви във вторник... Погребението е утре, аз не съм била на погребение, не съм виждала мъртъв човек, дори близък не ми е умирал още. Не знам какво да правя, как ще го понеса, не знам...
Не знам дали мога да се къпя и мама не знае, не знаем обичаите, не знаем какво да правим с личната му карта, абсолютно нищо не знаем.
Моля ви... колкото и невежа да съм, обяснете ми какво трябва да се направи, след смъртта му е викнат лекар да я отчете, но друго нищо. За погребението направихме храна и му подготвихме торбичка с нужни вещи... исках нещо от мен да му сложа, но не знам какво. Исках снимка на семейството да сложа, но не може сигурно
, нищо не знам и не ми се говори с никой. Държа се, не плача много, но мъката ми е голяма, а дори не съм проумяла че го няма, остана на 49 години. Помогнете ми. 
.
