Добър родител - добри деца. Лош родител-лоши деца. Да, бе, да!

Аз мисля ,4е всяко дете иска индивидуален подход но  не е лошо да знае 4е мама го оби4а.

Защо възпитанието непременно трябва да представлява тормоз за детето? Има и незатормозяващи начини да се стимулира едно дете да се развива и да работи. За съжаление, обаче в случая освен родителите голямо влияние оказват учителите и средата на детето.

Много ми беше интересно да прочета темата.

Да си призная честно - по-успешни и щастливи хора (според мен) виждам сред тези, чиито родители са били по-строги, по-взискателни и... по-безчувствени ли да кажа , във всеки случай такива, които не са залитали в крайността "единственото ми най-най дете".

Знам, че няма абсолютна рецепта за "добро дете"; вярвам, че всеки идва на този свят, за да извърви своя път и моята роля като родител е да давам насоки, обяснения, да налагам рестрикции или да "давам морковчета" спрямо собствените си виждания. Старая се да се образовам непрестанно, да премислям трезво други гледни точки, да наблюдавам детето си и да действам спрямо този набор от факти, но той винаги е ограничен все пак. Тоест не мога да съм сигурна, че ще съм взела непременно информирано и съответно добро решение (изключвам тук възможността за зла умисъл, въпреки че далеч не смятам, че само защото човек е родител, е склонен да прави само най-доброто за детето си - тъжно е, но съществува и точно обратното).

Опитвам се да показвам на дъщеря ми красивите неща в живота, различните усещания, миризми, цветове... давам й собствената си визия и оценка за всичко това, но дали тя ще ги оцени по същия начин - само мога да гадая. Не мога да знам какво става в душата й, в мислите й, може да имам някакъв поглед, но той ще е само на база на споделеното от нея, когато тя е пожелала да сподели - но дали това е достатъчно? Не е, естествено. Така че един скандал за нея може да се окаже решаващ и да обърне поведението й на 180 градуса, а може и да няма никакъв ефект - трябва ли тогава да не си позволявам да й "вдигам скандал". Не знам.

Водя се най-вече по инстинктите си, по емоциите на дъщеря ми, по мислите и изводите, до който аз съм стигнала на този етап, четейки, слушайки и гледайки какво се случва около мен с други родители и деца. Знам, че правя максималното според възможностите си и вътрешните ми потребности и убеденост и се надявам да бъда просто "достатъчно добра майка", която да отгледа един щастлив и успешно реализиран човек. Но няма как да съм сигурна, че именно това родителско поведение е било коренчето на депресивността в онази жена или инфантилността на онзи мъж... Значи няма как да разбера кое точно аз да не правя със собственото си дете.

Както се казва - каквото даде Господ.
Как ще се съчетаят характерите и душите на детето и родителите, е пълна мистерия.
На мен ми е дал супер готино дете, с което засега се разбираме прекрасно. Някой ден ще видим какъв е резултата.
Моите родители бяха ужасно взискателни и супер потискащи, аз мога да кажа съм приятен човек, но не особено успяла в кариерата.

Смятам, че няма такава зависимост. Всяко дете е отделен характер, който, както и да го формираш и обработваш, в крайна сметка развива своите собствени заложби /а не на родителите си/, задоволява своите собствени потребности и се движи през света, съобразявайки се със своята собствена представа за морал. Познавам всякакви хора, които произлизат от всякакви семейства. Обобщение не мога да направя.

Затруднявам се да взема отношение по темата. Много отскоро съм майка и много имам да се уча. Тук обаче във форума, научих много неща , най-вече че нещата не са черни или бели, разчупих мисленето си благодарение на критиката, която съм получавала и за което съм благодарна. Ще следя темата и давам възможност на по-знаещите от мен да изразят мнението си.

Аз пък си мисля, че зависимост има. Например, майка номер едно, абсолютно без да си дава сметка, е възпитала у децата си всички онези качества, които обществото изисква и на които гледа благосклонно. Със строгостта си и с категоричното си, на моменти инатливо, отношение към нуждите на децата, първата майка на практика им е помогнала да развият у себе си качества полезни за адаптирането им в средата. Конкретно: Обществото винаги поставя своите интереси на първо място. Никой  не обича да му говорят прекалено дълго за лични проблеми, за сметка на това пък оценява казаните на място приказки. Обществото се радва на сръчни и оправни хора. Хората, които не се натрапват и нямат големи изисквания към заобикалящите ги, провокират симпатия. Освен това при майка номер едно има 100% успеваемост - и двете деца са успешни млади хора с различни професии и характери.
И може би тук му е мястото да задам дефиниция на това, какво аз разбирам под "успешен човек". Това е този, който може да се интегрира във всяка среда, да провокира симпатия у непознати и да създаде у хората топли чувства, да предизвика уважения заради знанията и уменията си. "Успешен" е още, този който може да съгражда и от усилията му да се раждат добри дела.
Обратното се наблюдава при майка номер две - личните й качества вдигат летвата и завишават критериите на детето й. Оправността й и добрият контрол на всяка ситуация, го правят ленив откъм инициатива. Адекватните й съвети го правят несигурен в собстевната си преценка. Любовта й го кара да се чувства специален и да изисква такова отношение и у другите....
Съгласна съм, че за да покълне семенце, трябва подходяща почвата , както и с това, че отношенията майка-дете са много индивидуални и не могат да се правят изводи от един-два случая, но също така мисля, че отношението и подходът са предпоставка за развиването на едни добродетели  и приспиването на други, т.е. за изначалния пакет зания и умения, с които стратираш в самостоятелното си утвърждаване.

За мен зависимостта е само в обичта и подкрепата.
Но начинът по които те се дават са много индивидуални.
Смятам, че възпитанието е личен пример и до голяма степен формира ценносттната система.
Затова когато се грижиш перфектно за детето си - дом, трапеза, дрехи и т.н, ти го научаваш да бъде такова. Когато го обрижваш емоционално е същото и вдигаш летвата. Повечето други хора в живота на детето няма да могат да я достигнат. А ако това обгрижено дете е обсебено от майка си.. вероятно то няма да е емоционално и социално реализирано.

Не мислята, че първата майка е била Макренко. Ак осе съди по това, че децата и са вече родители - вероятно тя така е възпитана. Ако втората майка беше слънчева и обичлива личност, бих намерила противоречие. Но така описана тя е по-скоро обсебваща майка. А другата само показва обичта си по нетипичен за съвременните майки начин.

Съзнавам, че не е моя работа да ги характеризирам. И не това искам. Споделям друга гледна точка, показваща евентуалните причини за наблюдаваното. Отделно от фактора дете, който е неминуем.

Арт мама, уважавам мнението ти! Колкото повече гледни точки, толкова повече гледни точки....
Може би само да уточня, първата майка е разведена. Развела се е, когато децата са били на 12 и 8 години. Дали заради това или поради други причини, децата й наистина държат на браковете си, а също така имат много силна връзка помежду си. Втората майка има дълъг и успешен брак. Иначе, правилно си усетила - слънчева, тя наистина не е, но буди усещане за сигурност и спокойствие.

Колко майки днес могат да си позволят това:"Ако може обаче да не досаждат и да си решават проблемите сами. Децата нямат спомен да са играли някога на нещо с майка им, както и да им е чела книжки"?
Тези деца (децата и на двете майки) са отглеждани по "онова"време.Времето,за което днешните дечица споделят като"не знам какво е,ама всички големи казват,че е било хубаво" .Беше в пъти по-спокойно,всички деца в училище имаха почти еднакви чантички,книжчици и каквото се сетите още,в детските градини и в училище бяхме с еднакви дрешчици(униформички) .По улиците нямаше свободно шляещи се ученици с бира в ръка,или участващи в кражби,нямаше свободно разхождащи се наркдилъри.
Та.Ако преди 20-30 години(а щом са семейни и имат деца,значи е било горе-долу тогава) тази въпросна 1-ва майка си е позволила лукса така да се държи с децата си,днес НЯМАМЕ право да го правим,защото времената са други.Колкото и да ви звучи странно,до голяма степен за формирането на характера е играло и училището,в по-малка степен улицата.Днес,при такъв"интерес" от страна на родител децата по-скоро биха се учили от улицата.Защото не е достатъчно само да си нахранен,облечен,и изпратен(може би) с поглед до училище.Днес не само психиката на децата ни е друга, всичко е различно, и колкото повече говори и споделя детето,толкова по-добре.Така мисля аз.Не смятам,че проявявайки интерес към обкръжението им,ще ги обсебя или ще им отнема личното пространство.
Аз съм отглеждана от родители втори тип,но много лъчезарни и топли хора,и до ден днешен са ми опора за всичко,и треперят и милеят за децата си и не се боят да го покажат.и въпреки това не приличам на детето на 2-та майка По-скоро намирам сходство с децата на първи типаж  

Моето мнение е, че нещата са много по-сложни. Както стана дума - има баща, други близки, средата. Има и още нещо мн важно - самото дете.
Имам две деца и още когато бях в очакване на първото, имах някакви идеи на какво и как ще го уча, какво ще правими заедно и т.н. Но това се оказа двупосочен процес и детето в крайна сметка започна да ме води. Да не му е интересно, това което предлагам, да дърпа на друга страна... Опитвам се да го следвам. С две деца пък виждам, че още от няколко месечна възраст (период, през който се отнасям към тях аналогично), вече има две съвсем различни същества.
Какви ще станат като големи? Времето ще покаже. Аз се опитвам да ги възпитам да са добри хора и много желая да имам приятелска връзка с тях, така както имам с моите родители. Щастие, успех и т.н. - не мисля, че това са статични състояние. Минава се през всичко, въпроса е как се продължава 
Иначе, да - искам да съм добра майка. Но не перфектна. Това не е възможно. Правя грешки, говорим си за това с децата, така разбират, че съм човек 

Лю, много съм съгласна с теб. Нещата са комплексни, разбира се.
Умишлено не включвам бащите, защото се притеснявам, че картинките ще се поляризират още. Ако приемем, че тези две ситуации са пъзели, то парчето "баща" лепва идеално към картината и не променя нещата, дори напротив, засилва цветовете. Докато са известни  само майката и децата, могат да се правят повече изводи и навеждат на повече гледни точки. Примерите са живи, ако сложа и бащите обаче се опасявам, че ситуациите ще заприличат на образци, а на мен не ми се обяснява на следващите 10 страници, че "аниматорството" не е в кръвта ми и силно не страдам от желание да ви измислям теми за разнообразие. Както казах, аз самата съм приела нещата такива каквито са.  За себе си знам, че не мога да бъда като майка номер едно, защото натурата ми не е такава. Майка номер две харесвам много и повече сходни неща намирам с нея и като светоусещане и като поведение, но също "не е моята чаша чай". Просто понякога наистина се замислям, дали не се взимам прекалено на сериозно като майка и дали повечето жертви и компромиси в името на децата, които с удоволствие правя /или поне с пълното убеждение, че са правилни/ няма да им навредят след време. Кръстниктът ми навремето, вместо "довиждане" на раздяла винаги казваше:  "И не прекалявайте!". Умен човек!, но колкото и да се опитвам обективно да гледам на нещата, втората майка не залита в крайности и това ме озадачава чат-пат.

На мен и двете описани майки и техните деца ми изглеждат нереални. И двете са по свой начин деспотични и студени. Направо да си кажа, леко изкукали. И като капак се изключва детето като характер и заложби. Но написаното ми говори за това какви са днешните уклон във възпитанието. А именно - родителите са толкова заети със собствения си живот, че оставяйки децата си да се оправят сами, се успокояват, че ги учат на самостоятелност. Всичко това ми напомня на принципа кеш енд кери.
А и защо става въпрос само за майките? Къде са бащите? И защо ги изключваш, Шевролета? Децата, слава Богу, не са сираци, нито всички живеят без бащите си! Бащите са също толкова важни, колкото и майките. Това, което ти описваш са нещастни жени, които най-вероятно живеят без съпруг и баща на децата си. Затова първата майка се опитва да вменява на децата качества и очаквания като на възрастни, а втората компенсира всичките си нещастия в личния живот с прекалено фокусиране върху децата.

Все по-често си повтарям, че нещата са много прости - трябва да живеем С децата си. Не въпреки тях, не заради тях, а С тях.

Бащата номер едно - човек, който е на този свят да си угажда. Няма нищо по-ценно от личния му комфорт. Кариерист, много материален, егоист. Пример: Едното дете прави апендицит при баба и дядо и това изважда от равновесие бащата, защото вместо да отидат с майката на запланувано гости при приятели извън града, те трябва по спешност да заминат при детето. Втори пример, години след това: Вече разведени с майка номер едно, бащата отказва да даде колата си, за да може майката да отиде да прибере хлапето пак от бабата, защото този път си е счупило ръката. Избухлив и неврастеник.
Бащата номер две: кротък и леко завеян човек. Много добродушен, но избухлив. Избухливостта му се състои в това, да повиши тон да се скара, включително и на себе си, ако е направил беля  и толкова. Всички знаят за това и го приемат с любов. Може сам да се погрижи за себе си и за детето ако се наложи, но се чувства спокоен когато е във вкъщи. Домошар. Непретенциозен, ненатрапчив.
Andariel, ако майките са ти нереални, какво ще кажеш сега!  Разбираш ли, защо не ща да включвам бащите!?

Подозирам, че в описанието на двете майки липсва един важен детайл - склонността им да дават свобода на ума на детето и да го учат да мисли. За мен това е най-важното. Не плюнченето и гушкането правят родителя добър, не подредената стая или купищата играчки, а възможността му да остави съзнанието на детето си неосакатено и необременено от предразсъдъци.