Страх ли ни е от децата ни?

Добре Може и аз да не съм разбрала и да съм се засегнала от нищото.Исках просто да приключим спора с люлките и кой кога какво,защото стана дълъг.
Съгласна съм,че темата се измести много-аз също допринесох значително.Това е ситуацията във всяко общуване-започваме от едно,стигаме до друго.
И за да съм по темата:
Момичета/всички сме момичета-до 90 години;-),не мислите ли,че точно този страх от децата започва с бебешкия плач?Ще поясня.Някои родители намират плача на детето си за толкова изнервящ/страшен/покъртителен,че започват да се страхуват от всяко свое действие.Започват да живея,за да НЕ разсърдят детето.А после е лесно-навик.Вероятно в повечето случаи това са несигурни в себе си хора.Разбира се,има и такива,на които това им изнася.На мен не ми пречи толква фактът,че някой е решил да не вдигне детето си от люлката,защото го е страх да не го разсърди.Ще ми пречи обаче,когато това дете стане тийнейджър,опитващ се да налага мнение и сила,защото мисли,че това е негово право-нещо като синдром на цар.Ще пречи и на родителите един ден,но това си е техен проблем.

Точно с такива впечатления съм.
Като стане тийн е тотално късно.

Джуди - Джуди... как бихме могли да обсъждаме на една маса с теб ТОЗИ проблем, след като, както стана ясно, много от нас изобщо не познават такива деца / семейства, а останалите със сигурност не се числят към тях, по- скоро може да са в позицията на техни жертви?
Какво - всички да кажем подред как това е лошо и... какво?

Зависи... от плача.
На плач от болка трябва да се откликва своевременно, надявам се, по този въпрос спор няма.
Също на плач от страх - макар и рядко срещано, има и такова явление.
Също и на плач на новородено - той пък винаги е от болка, така че... т. 1

На плач от инат, от безсилие да се получи / постигне нещо или от скука... ами, според ситуацията.

Примерно очевидно никой нормален човек не би почнал да разиграва бебе посред нощ, само понеже плаче.
От друга страна, никой не би го оставил жадно, надявам се.

Ъъъ,Кате,не съм се изразила правилно явно,защото не това имах предвид.Не говоря за малки бебета-мислех,че е ясно.Аз лично преживях голям стрес,когато се роди Елла.Бях сама и не знаех наистина какво да правя.Живеех през цялото време на тръни,че ще се разплаче.С времето чувството отмина-станахме и двете по-спокойни и вече не се притеснявах толкова.При някои родители този стрес остава-дълго след като бебето им съвсем не плаче от болка,страх,жажда.Но те не могат да си представят личицето на детето си в недоволно-да го кажем-изражение.И така едно нещо повлича след себе си друго.

Това пък защо?   Новородените плачат, щото друго не могат да правят - плачат от скука, от глад, от студ или жега, понякога плачат и просто така. На моите новородени не се е случвало да плачат от каквато и да е болка.

И да, съгласна съм с ira_d, че болшинството родители се паникьосват от плачещото дете, уверени, че това не бива да се допуска.

Катя АБВ, лично аз се надявам все пак да срещна хора, които не бистрят каквото им падне. Тук споделих и личен мой проблем. Не че съм задължена да пояснявам- но ако се намерят все пак хора, които пишат по зададената тема то за мен те биха били полезни. До момента съм намирала такива- рядко, но ги има. Жалко, че за обсъждане на съществените неща обикновено опираме до "лични", т.к. в поредната тема се бистри всичко- от минутите на люлката до опашката в магазина.

Judy,
Благодаря ти, че така добре успяваш да кажеш всичко, което имах по темата!
Нямам твоето търпение да бъда нито така изчерпателна, нито така премерана.
Моля, да се счита, че и аз съм казала същите неща като Джуди!

ira_d, уви, такива деца, по-късно и доста по-дълго възрастни, в дългосроен план изобщо не са проблем само на семейството си

KatiABV, неслуайно казах, че има значение от каква позиция опознаваш такива деца Различно е когато нямаш, когато имаш малко, което се "меша" предимно с малки и когато е големико и общува с всякакви. Изненадва ме, обаче, че не срещаш подобни продукти сред възрастните си познати. Или си изкл.позитивен човек, или аз много съм снижила прага си на търпимост...

Judy, аз наистина вече изказах мнение по въпроса, но ще доразвия малко тезата, та белким някой се закачи.
За мен, а и мисля че за всички е нормално всяко едно действие, всяка една дума да предизвиква реакция у съответния човек, към когото е насочено. Дали ще е реакция на гняв, на радост, на незаинтересованост, това зависи от конкретната ситуация. Така общуваме, така се разбираме - действие-реакция/противодействие-реакция/противодействие. В зависимост от възрастта, реакциите се изразяват различно - децата реват, тръшкат се, пищят, подскачат, крещят от възторг, не те изслушват, разсейват се......палитрата е достатъчно богата. С времето се научават да не бъдат толкова първосигнални. Другото, за мен също толкова човешко и просто нещо е, всеки да се опитва да си прокара идеята и да иска да стане така, както на него най му изнася. И тук начини бол, и пак варират в зависимост от възрастта, развитието, възпитанието. Един холерик би могъл да пристъпи директно към атака - скандал, заплахи.., един флегматик би прибягнал до други методи - тих плач, големи тъжни очи, обидено мълчание.....Освен всички полезни уроци в живота, човекът има и тази способност - да се нагажда и да си намира най-адекватният начин за манипулиране  - този, който е в унисон с неговата натура и на който му връзва най-често. Тези милите, добричките и хрисимите са също такива манипулатори, каквито са и онези устатите, отворените....Инструментариумът им е различен. Видът манипулация се отработва с годините, така че за мен са напълно нормални реакции от типа "Ще направя това и това", истеричен рев, огромни тъжни очи пълни с обида.....За мен е важно да си даваме сметка за тези неща / защото всички ги знаем и ги прилагаме/ и да ги предвиждаме донякъде т.е да правим нещата със съзнанието, че ще има реакция...
В този ред на мисли, аз наистина не разбирам т.нар. страх на родителите от децата си. Нали всички искаме да общуваме, да се разбираме с децата си. Противоречиво ми идва, хем да се стремим да общуваме, хем да се стряскаме от евентуален ответен отговор. Досега не съм видяла, никой да се страхува и да се притеснява от реакция на радост - напротив- Детето, голямото детете, дъртият скача, радва се пищи под благосклонните погледи на останалите, ами нормално е и да негодува, когато не е на неговата....

... Просто защото за новороденото и глада, и жаждата, че дори горещината и студа, са просто болка.
От скука не плачат - това се появява по- късно. Новородените не скучаят. За тях всичко, дори светлината и мрака са новост.

Ами... не... не срещам... е, разбира се, ако става дума за някого, с който любезно си кимваме без думи в коридора - ясно, не мога да имам каквото и да било мнение за него... От друга страна, с хората, които са ми близки - и поддържам контакти - в голямата си част се познаваме още от детството... т.е. познавала съм ги и като деца...

Смятам, че на бебешки плач трябва да се откликва и това е инстинктивна реакция на почти всяка майка, освен ако не е обременена с теории, че така разглезва детето или че така му се развиват дробовете. Моята компания майки с колички вечно ми се подиграваха, че на всеки плач гушках синът ми като беше бебе и бутах количката с едната ръка. Казваха ми "остави го да си реве, ще реве, реве, пък ще спре", както правеха те с техните. Или им бутаха биберон,  солети и пр. И изведнъж ревящото мое бебе, прегръщано без причина, се превърна в дете, което кротко се разхожда до мен за ръчичка и ми обяснява как хубаво пеят птичките. А останалите търчаха в непредвидими опасни посоки и не чуваха никакво обяснение. Не всички, има си едно кротко по рождение дете, което нито в бебешка възраст, нито по-късно някога е ревяло, тръшкало /с няколко изключения/ и пр. Но тези, които се тръшкаха като бебета, плачеха и не им беше отвръщано, продлжиха да се тръшкат и да не разбират от говорене и в една доста по-късна възраст. Но нищо чудно, защото и не им беше и обяснявано особено в по-ранна възраст. За мен теорията дете разбира откакто проговори, е неоправдана, защото така доста се измества хипотетичният ден на разбирането.

Съгласна съм заради някои разминавания детето ми много плачеше в болницата, педиатърката ми заяви да се подготвя психически, защото ми се е паднало мнооого ревливо бебе. Понеже и аз съм била такава като малка, помислих, че ми се връща тъпкано, обаче чудо - прибрахме се, видях кое поражда дискомфорт и повече бебето ми не плачеше въобще!

Няма нищо общо това с невъзпитаните. ira_d много бърка според мен. Проблемът не идва от откликването за преотвратяване дискомфорта на бебето, а с това като по-голямо да не можеш да му обясниш с думи разликата м/у правилно и неправилно, използвайки най-лесното - забрана. ОК, Не, но защо? Дъщеря ми един ден на 3,5 г. започна да реже книга. На момента я взех и казах Не, книга не се реже. На следващия ден, докато не я гледах започна да реже друга! Оказа се, че го прави, защото имитира госпожата в градината - защо учителката може да реже, а на нея й е забранено? Разликата беше, че едното е учедна тетрадка за изрязване, която прилича на книга, а другото обикновена книга за четене. Повече не е рязала. Същото наблюдавам при деца, които са строго ограничавани - не, не, не, за всичко. Ако гледаш отстрани ще кажеш, гледай колко строг родител, пък и детето слуша. Слуша, докато майката е там, защото знае, че ще последва шамар или наказание, като се изгуби от погледа вече прави, каквото си иска. Не знам дали е поради мързел за обясняване или незнание, но мисля, че от там идват проблемите.

Абсолютно съм съгласна. Най-дресираните до родителите деца стават чудо без присъствието на майката и бащата.

На бебешкия плач, особено на новородено, разбира че трябва да се обръща внимание винаги и веднага. Най- малкото защото бебето няма никакъв друг начин да "каже" или дори да покаже нещо, а и не се поддава на обяснения, не разбира почти нищо.
Родителят започва да разпознава, обаче, причините за бебешкия плач често преди детето му да навърши и година.
chevroleta, страхът на тези родители е реален. Казвам го от позицията на лично запозната с родители, които се боят да наложат норми заради откликът, за който споменахме няколко души тук. От тях знам за заплахите, отправени от децата /вече по- големки, от бебе и малко дете не можеш, разбира се, да очакваш такова нещо/. Дали го разбираш или не- той просто е налице. В случая на мой изключително близък човек страхът се изразява точно в това- да не ограничи детето по начин, по който да го накара да се отдалечи от него емоционално. Този страх си доведе до не много добри резултати, слава Богу в неговия случай не фатални. Точно това дете е заявявало: "Тогава ще избягам!". Страхът на този родител пък бе с първоизточник ограничения в неговото детство, т.е. реакцията му бе с наслоената грешка от типа: от едната крайност- в другата. Не че го оправдавам, ниго го виня. Въобще не ми е цел да правя оценки. Интересното в случая за мен е не само споделянето на опит, а и на причините, довели до това положение, както и начините за измъкване от него. Дали ще е строго ограничение или обсъждания проблем- все си говорим за крайности, понякога пагубни и с фатален /не непременно летален/ край.