Бременни след аборт заради тежки малформации - елате да треперим поне заедно!

Благодаря на всички за изчерпателните отговори и съветите, но аз за съжаление вече съм сама.Бебчо почина и се наложи кюртаж.Опитвам да се възстановя но болката от загубата е голяма още повече, че тръгна и кърма

Много съжалявам....
Искам ми се много такива неща да не се случваха, но уви....
За кърмата трябва да ти изпишат хапчета за спирането, ако не са. Аз се разминах от тази екстра.

С времето болката намалява, но никога не изчезва. Тази сутрин със събуждането си пак се сетих за аборта и всичко и се почувствах адски зле, макар че съм бременна отново в 30 г.с. Гледам да не мисля, често за това, за да не вредя на новото си бебе.

Пожелавам ти да се възстановиш физически много бързо, а емоционално да преживееш шока и да започнеш да мислиш за едно щастливо бъдеще. 

kiki_monik , 
Наистина е безобразие проявата на немарливост и липсата на висок професионализъм, особено когато касае човешки живот! Трябва да споделиш в черен списък непременно този некадърен лекар, за да предпазиш други жени!

 

.zd.  bolkata  e  naistina  goliama  prejiviah  i az  tova  moeto  beb4e  si  zamina  edva  v  6  mesec  . nalojise  da  prekasnim  bremenosta  beshe  s  spina  bifida  znam  znam  4e  nikoga  nima  da  si  zabravim  rojbite  no  tribva  da  prodaljim  .

Потвърждавам казаното, аз съм от този 1% грешки. Положителна хорионна биопсия - синдром на Патау и отрицателна амниоцентеза. Казаха, че шансът резултатите от хорионната биопсия и амниоцентезата да се разминават е 1 на 3000. Моето бебче беше единичката, роди се напълно здраво и вече е почти на 3 години.
Само за месец бях в ада, но разбирам какво чувствате.
Успех и кураж, мили момичета!

Здравейте, момичета,

преживях своята драма преди 15 дни, когато прекъснах бременността си в 13 г.с. При рутинен ехографски преглед плодът имаше маркери за Даун - много увеличена нухална гънка и др. Направих бърз пренатест и той се оказа положителен за синдром на Даун. Последва аборт след 2 дни, а генетичната лаборатория потвърди лошата диагноза. Да уточня, че съм на 40 г.

Не знам как да го опиша, но се чувствам много объркана в момента. Вина, отчаяние, безнадеждност, разкаяние - това са малка част от бушуващите в мен чувства. От една страна - детенцето беше генетично увредено, но от друга страна - не прибързах ли да направя този аборт, защо поне не изчаках до 5 месец да видя как ще се развива? Възможно беше да няма тежки увреждания на органите, можеше да е в по-лека форма. Не му дадох никакъв шанс, не го видях по-отблизо. Постоянно ми се плаче и се чувствам като убийца на собственото си дете. Непрекъснато чета някакви форуми на родители с такива дечица и се упреквам, че нямах достатъчно смелост да родя своето дете със синдром на Даун. Уж с идеята, че детето ще е увредено и вероятно ще страда, но дали това щеше да е наистина така? Или заради собствения си комфорт? А и това беше моето дете... Понякога усещам, че полудявам, не ме хваща сън нощем, вие ми се свят... Изобщо усещам, че вървя към депресията и лудостта с бързи, бързи крачки...

Не знам и дали някога ще се осмеля да помисля за следващо дете. Толкова трудно се реших на тази бременност, на тази късна възраст. Може би това е знак, че не трябва да опитвам повече, че съм стара и негодна да родя здраво дете. Не знам и дали бих понесла следващ подобен неуспех, чувството за вина ще ме убие. Дори и да успея да зачена здраво дете, сигурно психически няма да издържа и ще се срина преди края. Да не говорим, че като прочетох Вашите истории, допълнително се наплаших и ужасих.

Искам да кажа на всички Ви, че много, много Ви обичам. Толкова се възхищавам на куража и смелостта Ви, както и на упорството да преследвате мечтите си. Искрено Ви пожелавам успех с бъдещите бебчета и кошмарите да останат зад гърба Ви. Тайно се надявам някой ден и моите кошмари да си отидат ...

Мила моя, IMK, прекрасно разбирам връхлетелите те емоции. Аз съм майка от тъжната статистика на изгубилите бебе със Синдром на Даун. Съдбите ни са сходни, преживяванията, както виждам, също. Няма смисъл да те убеждавам да гледаш напред, ти сама ще го направиш, когато си готова за това. Аз също преминах през ада на самообвиненията и безизходицата, кошмар! Така е, боли, знам, много боли! Понякога така те хваща за гърлото, че нямаш сили да дишаш, не да виеш от болка! Но...отминава. Не се забравя, това няма как да се случи, просто отминава. Не се отчайвай, загубила си рожба, но все съм казвала, че Бог поднася най-болезнените изпитания на тези, които могат да ги понесат. Защо да не опиташ пак? Направи постнатални генетични изследвания, както направих аз, за да се установи има ли причина да се тревожиш от евентуална мутация при следваща бременност. Повярвай, друга рожба няма да измести загубената, но ще запълни празнината в сърцето ти. Ако се чувстваш безсилна, потърси медицинска помощ за това - психиатър, психоаналитик. Аз не го направих и сега съжалявам за това, защото три години след загубата и с вече родено здраво дете, травмата остана. Сега реших, че имам нужда вече от тази помощ. А сега плачи, излей емоцията, не се прави на силна - няма такива жени в подобна ситуация! Но не се обвинявай за нищо, така е станало. Решението сме го взели и само ние си знаем какво ни е струвало това. Никой не може да ни съди, само Бог е съдник. Ако искаш да споделиш емоциите си, не се притеснявай, пиши ми на лични. Ще ти подам ръка така, както на мен ми беше подадена в онзи момент...

IMK,
Аз незнам как да започна,какво да ти кажа.Толкова много и различни чувства бушуват в мен,че незнам какво да кажа по-напред.Ще започна с това,че много съжалявам.И аз като kalimbi разбирам болката ти повече от всеки друг.И аз взех съдбовното,тежко решение да прекъсна бременноста си,защото бебето имаше Даун,след потвърждение от амниото,решението беше взето.Но не питай как,беше най-трудното нещо в нашия живот.Надям се и до ден днешен,че взехме правилното решени,но никога няма да сме сигурни,че е така.Чувството за вина е ужасяващо,то те убива всеки ден малко,по малко.Не се забравя,но както kalimbi каза то просто отминава,избледнява и сме принудени да продължим напред.След няколко дни трябваше да се роди бебо,но УВИ,не му беше писано да се появи на бял свят.Аз се чувствам ужасно,мъката изгаря всичко в мен.Но връщане назад няма,камъка е хвърлен вече.Днес една приятелка ми каза,-"браво,много лесно го превъзмогна,бързо се съвзе".Много е лесно отстрани,но само един Господ знае какво ми беше,всяка вечер заспивах с плач и огън изгаряше сърцето ми.Аз го видях нашето детенце,толкова малко и невинно,а аз толкова голяма и страхлива.Сега вече знам,че сме взели правилното решение,поне това не ми тежи чак толкова много.Често срещам дечица с Даун,Боже не е лесно.Но това е живота,смело напред и това е.Не се обвинявай няма да го върнеш детето.Успокой се и потърси помощ при специалист,това не е срамно.Не се предавай и не се отказвай,възръста ти не е проблем,аз съм на 30 и се случи,и на по-млади се случва.Бъди смела и ако имаш нужда от съвет пиши,винаги съм насреща.
Успех мила моя,бори се за мечтите си.

Здравейте момичета.Пиша,за да дам кураж и надежда.Преди 14 год.загубих бебето си в 28 г.с.Поставиха диагноза хипотрофия на плода.Когато забременях отидох на лекар 5-6г.с и се видя сакче.После се завъртяха събитията и не можах да отида повече(подготвяхме сватба).Около 12 г.с прокървих много силно и бях сигурна,че съм го загубила.Нямам спомен как ММ ме е облякъл и ме е завел в болницата.След прегледа се видя ,че има сърдечна дейност и аз малко се поуспокоих.Лежах един месец като ме тъпчеха с хапчета и ме наливаха със системи.Уж всичко се нареди.След 3 седмици обаче се върнах в болница с високо кръвно(190/160) и тук започна ужаса.До края бях по 8 ч на системи всеки ден тъй като установиха,че кръвта ми била много сгъстена.Разреждаха я ,но това доведе до повишаване на кр.захар и започнаха да ми инжектират и инсулин.Вливаха ми и лекарства за подхранване на бебо,но за съжаление това се оказа фатално.Тези ударни дози негото сърчице не е могло да понесе.А колко мнения чух,че дори и да родя детето ми бъде уродлуво(това е мнение на "лекар" ) просто нямам думи.Бях в шок,не можех да повярвам,че се случва на мен.А бях само на 21г и бях здрава.След като установиха,че няма сърдечна дейност детето веднага пристъпиха към раждане.И там ужаса ми беше огромен.6ч мъки  последвани от голям кръвоизлив,вследствие разреждането на кръвта.След 2 дни ме изписаха с кръвно 90/80 ,с припадъци и се наложи ММ да ме изнесе на ръце от отделението ,защото нямах сили да вървя.6 мес не можех да спра нито кръвотечението,нито кърмата въпреки всички лекарства,които изпих.
Но най-лошото беше за мен,че аз нямах право да плача.Свекъра и свекървата вместо да ни дадат кураж на нас,ние давахме на тях.Всеки ден и пред свички се оплакваха,че няма да имат внуче,че сме щели да ги уморим млади,заради нашите проблеми.Няколко пъти ги хванах да говорят на ММ ,че трябвало да си вземе здрава жена.
В епикризата пише само за хипотрофия и не се споменава,че всъшност са били близначи.И при първото прокървяване е паднал едини близнак(това е от разговор на 4 очи с единия лекар)Тогава ми казаха да не се притеснява и едва ли пак ще се случи и няма нужда от изследвания.
През следващите 3 г имах още 2 бременности,които загубих в 9 г.с. и ми казаха,че най-вероятно са били с увреждане и за това тялото ги изхвърля само.
След още 3 г и куп изследвания,които си назначих сама и са отрицателни се престаших отново.Имах безпроблемна бременност без нито едно хапче,и без никакви изследвания на плода.И сега имам прекрасна дъщеря,която е почти на 8г.Въпреки,че ми казваха,че няма да я има.
Към днешна дата съм бременна отново и за момента всичко е наред.През ноември се надям да гушна още едно бебче.Не съм правила БХС умишлено.Не исках да се вкарвам в някой филм.Бях сигурна,че резултатите няма да са добри след толкова спонтанни,вече съм на 35г ,а и майка ми е родена с лека генетична аномалия.
Искам да кажа на всички,че чудеса съществуват и да не се отказват от мечтите си за деца.Болката не минава,само се притъпява и е важно да не изпадаме в самосъжаление.Кураж и успех на всички.
П.П.Извинявам се за дългия пост

Ох всяка една от нас тук има своята страшна история. Някои са по-страшни от други. Болката не отминава, но се притъпява. Аз вчера бях на третата си фетална морфология и трябва да ви кажа, че стомаха ми беше свит и сърцето ми препускаше макар тази бременност да върви чудесно и да съм вече 30 г.с. Такъв страх ме гони. Не мога да забравя болката и да я преодолея.

И ние взехме решение да прекратим бременността, но при мен случая не беше Даун и така и не се разбра какъв е, но уврежданията бяха много и шанс за раждане не се даваше, така че поне ми се спестиха тежи терзания. И на мен всичко отстрани ми казваха "Браво, много добре го приемаш" Но само аз си знам какво ми е още, а като видях пак двете чертичка, как вместо да изпитам радост аз изпитах невероятен страх и се разплаках още повече, че времето на бременността ми съвпада точно с предишната, но това дете не замества другото. За мен вече това е второ дете, а първото съм загубила и ще тъгувам за него дълго.

Все пак искам да кажа, че не трябва да се отказваме да имаме деца. Страха и болката са големи, но трябва да си даваме кураж. Възрастта не е толкова сериозен фактор....на мен това се случи на 28 години и нямаше никаква логика, но уви трябвало е да мина и през това.

Обичам ви всички и се радвам за всички които са сбъднали мечтата си да станат майки.    За останалите, както и за себе си стискам палци да срещнем своя щастлив край. Аз се надявам, че съм много близко до него, но сърцето ми още не може да се отпусне. 

Благодаря на всички Ви за милите думи.

Знам предварително всичко, което ще ми кажете, знам, че времето ще позаличи болката, но имам нужда да чуя тези думи - точно сега. В момента раната е още много прясна и кърви.

Чудя се за генетичните изследвания, понеже на мен това щеше да ми е трето дете, от един и същи партньор. Имам двама бесни синове /ученици/, които са си здрави и не че с тях нямам проблеми, но поне не са от това естество. Горкото ми детенце с Даун щеше да е пак момченце. 

Изглежда, че при мен проблемът си е чисто възрастов.
Всъщност в това се състоят и притесненията ми - сигурна съм, че мога отново да забременея без особени затруднения, независимо от годините, но каквото и да се случи през следващата бременност, ще бъде обяснявано с възрастта ми /по-висок риск от спонтанен аборт, по-висок риск от ново дете с увреждане, вродени дефекти, преждевременно раждане и т.н./. Ако на по-млада жена й се случи неуспешна бременност, това ще бъде по-скоро случайност и лош късмет и всички ще я насърчават и успокояват, докато при мен ще бъде реализиране на осъзнат поет риск. Всеки ще ми каже "Защо ти трябваше...?" Като че ли и моята отговорност е по-голяма в този случай. Затова й ще са ми нужни повече сили, повече кураж, за да се престраша да опитам отново.

Ами ако се случи пак???

Не искам този пост да звучи пораженчески, аз съм много упорит и амбициозен човек и лесно не се предавам. Но сега се налага да почина няколко месеца и да премисля нещата.

На бременните от форума пожелавам много късмет и скоро да се похвалят с щастливо събитие - в което съм сигурна.
Целувам Ви всичките.

Решението дали да опиташ пак трябва да го вземеш след време. Сега няма смисъл, а  така или иначе организма ти трябва да се възстанови поне няколко месеца. Млада или не аз първите три месеца след аборта не бях и психически готова, освен физически. В момента в който разбрах, че трябва да прекъсна бременността си мислях, че ще умра на място и че никога повече няма да посмея да пробвам.
Едва ли е нужно да казвам, че и мъжа ти трябва да даде мнение по въпроса, все пак сте екип. Ти имаш по-голямата тежест, защото всичко пада много по-тежко на твоите плещи, но дали те подкрепя или не е много важно за вземане на решение. Много се радвам на хора готови да създават големи семейства и силно се надявам, че сега ще имам едно здраво и хубаво момченце, но че няма да ме дострашее още веднъж да мина през всичко за още едно детенце. Страха е голям, но ще му мислим като дойде време.

Аз ти желая първо физически да се възстановяваш идеално и после да спреш да се обвиняваш и да се почувстваш и психически по-добре 

Благодаря ти, Astined.

Разбира се, че съвсем скоро ще ни зарадваш с хубави новини. И за следващото ще имаш време... а третото искрено те съветвам да го направите до 35 години

Все се чудя, имахте ли някакво лошо предчувствие за бременността си /проблемната/?

Вярно е, че аз доста се чудих предварително дали ще се справим и с трето дете, но това едва ли може да обясни непрекъснатата ми несигурност с тази бременност, страховете ми, лошото ми настроение. Чувствах се буквално скапана и едвам се влачих на работа. Обикновено бременните жени разцъфтяват, а аз се чувствах като болна, уморена. Да не говорим, че на никой не се бях похвалила /само съпругът ми знаеше до последно/. Като дойде време за по-сериозните ехографии, пък непрекъснато четях форумите на родители със синдром на Даун и само за това мислех. Абе все едно че само чаках да чуя лошата диагноза...

Почти съм сигурна, че организмът ми е предчувствал проблема и ми е давал индикации за бъдещото нещастие.

При предните бременности и през ум не ми е минало... Е, верно, че бях по-млада, но вторият ми син е роден на 32 г., пак си бях застрашена.

Аз лично с неуспешната ми втора бременност имах странни предчувствия. Може да ме сметнете за луда, но не бях спокойна и все ме глождеше нещо, докато не прокървих накрая. Всъщност аз почти не се чувствах бременна - нямах гадене, не ми ставаше лошо, но чувствах, че нещо не е наред. Една вечер, както си стояхме със съпруга ми, не знам от къде ми дойдоха думите, но само промълвих: "Това дете няма да се роди..."! Съпругът ми изумя! Не мога и до ден днешен да обясня какво ме накара да изрека подобно нещо, но... Когато излязоха резултатите от хорионбиопсията, бях като стопена, смазана...няма определение такова състояние на духа, въпреки че усещах нещата. В Майчин дом, преди да ми я направят, се държаха грубо, защото само плачех по цял ден и повтарях, че нищо не е наред. Когато ме изписваха, едната от медицинските сестри точно това ми каза - ти усещаше края. Със следващата бременност, от самото начало чувствах, въпреки страховете, че бебето е добре и всичко ще си дойде на мястото. Сега вече знам, че майчиният инстинкт е много силен.