Истината за осиновените деца - характери, проблеми и още нещо.

Сега аз давам за пример това, защото изхождам от проблемите на авторката и конкретно поставената тема. Всичко останало е за друга тема. То даже я и има http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=373945.0

Аз авторката не я съдя... вече. Мисля че много добре я разбирам и искрено й съчувствам... пак вече... След някои събития, случили се в живота ми през последните месеци... не като майка... и не само като дъщеря.

Много ми е мъчно, обаче, и за детето, И за неговия объркан живот.

Спирам да пиша и се извинявам ако съм бръкнала много надълбоко в раната на някого.

само не отписвай детето 

Аз му пожелавам равновесие и любов 

абе то че я има, има я, ама аз не я харесвам 

Присъединявам се към Ганката с две ръце.

Знам, че трудно се споделя. Знам, че понякога сме доста дръпнати в реакциите, по ред причини....

Но също така смятам и си позволявам да мисля, че това споделяне е не само отдушник за нас. Можем да обменим опит, можем да подпомогнем тъй неподготвените (в това отношение институциите не знам дали правят нещо сега - по мое време - нищо) за реалното родителстване на осиновено дете.

Аз съм получавала подкрепа, методическа помощ, отрезвяване (при самотното ми задълбаване в проблемите) и много информация за размисъл от този форум. За което съм благодарна на всички споделящи мисли тук

Много се колебах дали да пиша, по няколко причини.
Първо, защото не съм от тези, които осъждат авторката, разбирам я, но категорично не приемам позицията й. Не мисля, че има някаква неизказана истина за осиновените деца ИЗОБЩО. Има огромни разлики между децата, родителите им и комбинацията между тях.
Второ, защото още помня как ме изядохте с парцалите, а и не само мене, когато споменах за специфични проблеми, произтичащи от осиновяването. Не става въпрос само за първичната рана, а за взаимоотношенията  майка-дете, които просто се градят по друг начин. Дзвер го е казала по-горе.
И трето, защото ми се струва, че това не е отделна тема, а смисълът на целия форум. Не би било той да се рои на тайни групички, които си говорят истината, докато тук се разпространяват само разни бодряшки призиви, че с обич и търпение всичко се оправя.
Та сега моето мнение, като човек, който има материал за сравнение:
- различно е отглеждането на осиновено дете и всеки, който се преструва, че е същото като родно, лъже себе си и в крайна сметка детето.
- различно не значи по-добро или по-лошо. Зависи от комбинацията между характера на детето и този на майката (и на бащата, да не забравяме!).
- има определен процент деца (не е много висок, но това не е успокоение за тези, които се сблъскват с него), които категорично не успяват да се възстановят от шока и травмите, свързани с изоставянето. При някои това дори не е свързано с престоя в институция, случва се наистина в първите месеци преди раждането. Иска ни се да сме всесилни като родители, когато това се случи, нормално е да се изживее като огромен житейски провал. Но се случва. Което не значи, че задължително ще се случи на всички или пък, че тези, които нямат проблеми, просто не искат да кажат истината.

Може да се направи много, особено с деца, осиновени в ранна възраст, за да се намали шанса за такъв сценарий.
Фуси, според мене това, което ти си правила, е единственото възможно решение и никак даже не е измислица. С най-малкия се държах точно така, за щастите той беше дребничък, та се носехме много време без последици за моя гръб  .
Като сравнявам, основната разлика между осиновени и неосиновени деца за мене се свежда до една думичка: СТРАХ. Тези душички са уплашени до смърт, съвсем буквално, така че всеки един проблем, от миенето на зъби и писането на домашни до лъгането и бягствата от къщи, трябва да мине през този страх. Ако не се признае съществуването му, ако не му се обърне внимание, всички други методи, усилия, терапии и какво ли още не, са обречени на провал. Винаги, в абсолютно всички ситуации досега съм виждала тази разлика, което ме е карало да реагирам по много различен начин. Това, което изглежда като глезене за 'обикновени' родители, е било необходимост за мене и децата ми. Засега се справяме, макар че страхът е многоглаво чудовище и все още не е убит, може би никога няма да бъде съвсем убит.
За мене ключът към осиновените деца е съчувствието.
Оттам нататък се иска едно безгранично търпение, за което мога само да се възхищавам у майки като Линдт и други, дето си сменят никовете и не знам как да ги нарека вече  .  
Но никога, в никакъв случай не очаквам дете да ми се отблагодари. За връщане и отказване - не бих го направила, но за съжаление мога да си представя ситуации, в които това би било решение за родителите....
Добре би било, ако повече хора пожелаят да говорят искрено тук.

Извинявам се предварително, че може би ще бъда малко груба, но ми писна да гледам в темите на авторката обяснение колко е лошо детето й, как я е разочаровало, как тя си мислела едно пък то станало друго и за всичко е виновен синът й и неговите мръсни гени.
Може да не искаш да изглеждаш и да звучиш така, но това е факт!Така звучиш!
И това, че ти си неудовлетворена от дето си и смяташ него за виновно, е твой проблем, а не негов. И това не е продиктувано от факта, че не ти си родила дето си, а от факта, че твоите очаквания се разминават с реалността. Но няма как става въпрос за човек, а не за програмирана кукла.
Изведнъж детето спряло да слуша и хоп причината за това е че е осиновено. Причина е в теб, не в него!И в пубертета може би!Ама пубертет има и при биологичните деца.
Може би свързваш характера на детето, което имаш, с детето, което си мечтала да имаш.
Колко жалко...жалко, че има такива хора. И после в темата за условната и безусловна родителкса любов има спорове.
Грозно е да се жалваш от детето си.
И аз съм имала проблеми с майка ми и винаги сме в някакви противоречия, но никога, ама никога не ми е намекнала даже, че проблемите идват от това, че съм осиновена. По-скоро аз й го казвам, че тя очаква едно, а аз искам друго и това разминаване идва от годините, от характерите и от гледната точка, а не от гените!
Върни го детето си, разсинови го, може пък да му е по-добре, вместо да живее с чувство за вина, че не е успяло да удовлетвори желанията на майка си.ЕДИНСТВЕНАТА, КОЯТО ИМА!

 Vagabond, право в десетката!
Но темата си струва заради другите, които не се смятат за толкова безгрешни....

мммдааааамммм

не го пиша лично към Корнишонко въобще!!!

Само кръстосвам пръсти и се моля да не се разминем и ние някъде по пътя с моето дитенци . Аз да казвам копче, той да чува кубче, той да иска прегръдка, а аз да тикам супа ... ей такива работи. Но каквото и да ни се случи - само да е жив и здрав, другото ... ще се науча все някак

Според мен, синът на корнишончо е мнгоо объркан, натрупал е много гняв, заради това, че са го изоставили и не може да намери начин да се изрази, а може би не осъзнава, че трябва да търси такъв. Сигурна съм, че след няколко години нещата ще са значително по-добре.
Освен това, в пубертета всяко дете казва, че не иска родителите си, че те няма да му казват какво да прави, че ще си прави каквото си иска, че ги мрази и т.н. всяко!Дори и биологичните.
Не знам в какво точно се изразява посягането върху теб, бие ли те?Шамари ти удря, блъска ли те?1Кво ти прави толкова едно тринадесет годишно дете?! И може би го прави, защото не може да намери себе си, да се оттърве от чувството за гняв. Сигурно се чувства слаб и затова посяга, ако не може да се изрази по друг начин. Не го оправдавам. Но в никакъв случай не смятам, че единствено гените му са виновни затова, защото и биологични деца тормозят родителите си, бия ги, блъскат ги и въобще не са БЛАГОДАРНИ, че тези хора са го създали и отгледали, ама хората си обичат децата, не се отказват от тях...Може би щото н емогат да се оправдаят с лоши гени..
Ох, не знам!Много се ядосах...
Прочетох някои от по-старите мнения на авторката пак, виждам, че се е опитвала да направи нещо и като не е успяла, започва да обвинява сина си. ..
Оправданието е като задника - всеки го има...

Ох, стига с тия гениииииииии
Взе да ми писва, то ясно, че корнишонко няма да пише повече. Ами аз що не си трая
Нещата не са толкова черно-бели, колкото си мислите , че тя ги изкарва.
Корнишонко, братко, ще ти пратя адвокатската си такса най-накрая
Нито тя си мисли , че е безгрешна, най-вероятно, нито синът й е толкова гневен. Който се интересува от диагнозите му, да чете нейни по-стари постове.
Тук чета ценни неща от съфорумци, но други са си сложили черно-белите очила и не виждат друго освен носа си.
Извинете ме за тона , отивам да си търся шоколадче

Аистенок, донеси и за мен ... Явно мен визираш за черно-белите краски..Вероятно си права, но само донякъде...

Време ми е за шоколад, шоколадова торта или нещо друго шоколадово 

На моите години нищо вече не ми изглежда черно-бяло. Някога бях много уверена и праволинейна.  В това число и по въпросите за възпитанието на племенницата .
Сега поостарях, и дори когато ми се струва всичко черно, светът и човешките взаимоотношения (особено родител-дете) възприемам много цветно.

Надявам се с остаряването да не избия в черната гама. Да се опитам като майка ми (бабата на Андрей) да съм в крак с моди, мисли, увлечения, въпроси на следващите поколения. То си е до характер и желание. Майка ми и сега успява най-пълноценно да разбере "иновациите" на моя пумпал и им се радва издъндуша, все едно е на 8 години (всъщност е на 19 - родена е на 29 февруари и има р.д. през 4 години - много показателно за характера й). Такава беше и с родените от нея деца, такава е и с осиновения от мен внук. Засега не успявам като нея, а тя ме успокоява: „трябва да имаш повече време, за да си спокойна с детето, а ти работиш по 10-12 часа, вие всички бързате… Имаме разкошно момче, всичко ще е наред…” И аз й вярвам, че всичко ще е наред, ще се постарая всичко да е наред, само да са ми здрави всички у дома…

Не мога да съдя никого. Но и не мога да не се противопоставя, когато се слагат клишета върху деца ни – етнос, гени, самозабравили се неблагодарници и т.н.

Важно е в същото време да сме наясно с какво сме се захванали. Спомням си как четях тук овациите за книгата на Верние, която не харесах навремето. Не бих казала, че съм си променила мнението. Но смятам, че животът на детето ми е започнал изключително трудно. Разкъсани са тъй нужните естествени връзки с всички последствия от това. Дойде си у дома на 1 и 2 м. (сравнително рано). Децата, преживели още по-дълго време в институция, носят в себе си още повече травми и липси – както винаги сбито, с разбиране към децата и точно са го описали и Линдт, и Маймуна.

Линд, няколко дни те мисля. Не съм забравила, но още не мога да намеря тази книга, за която ти писах, на руска психоложка, която работи с приемни деца с проблеми при адаптацията (пусто му не помня и името й). Изчезна в нета, а беше посната някъде цялата й студия.  Спомням си, че там имаше много конкретни практики за подпомагане на родители и деца (което ми липсваше при Верние). Ценното бе, че на основата и на чуждестранен опит тя бе разработила специални методи за работа в руска среда, за деца, пребивавали в институция. А тяхната институция, много прилича на нашата институция, тъй че ситуациите са сходни и до голяма степен непознати на запад. Ще продължа да търся, като имам време.

Но вече накратко – порастването на децата ни не е лесно нещо най-вече за тях. За тях, на основата на нашия опит, е малко по-трудно, отколкото за другите. Страхове ли носят в себе си, болка ли, неувереност ли, обострена чувствителност ли, но на различните етапи на израстване всичко това дава някаква окраска на естествените трудности на всяка възраст. Може да ви прозвучи странно, но моят син в такива „преломни” моменти (те траят засега от седмица до месец-два-три) сякаш дори „оглупява”, след което стремително догонва и понякога надминава връстниците си по някои показатели.

Дълго пиша. Ще продължа друг път, но нека да е в друга тема.
Всъщност, няма значение...

Така и така се измести темата...


За ключа към Тайната градина, където може да се осъществи срещата с децата ни съм съгласна.

Колкото до "безграничното търпение" - при мен то е функция от инфантилната ми дебилност, или дебилната инфантилност (съвсем лаишки си определям диагнозата, да ме простят специалистите ).

Мама Ира, по въпросите за възпитанието на племенниците и аз бях много компетентна.   Сега съм много доволна, че почти всички мои приятели и роднини са с деца по-големи от моите, т.е. имат полезен опит а не просто "компетентност".

съжалявам, не съм супер майка и търпението ми не е безгранично, човек съм, при това много, много уморен човек, това е положението  

ПП Чак комплекси получавам, като ви чета по някога