Събирам забравени спомени 1

Весела си ти, айде да не са 100 годините, ама повече от 40 са. Какви косми, като един notar, аз ще попитам?

Помня в детската градина как напълних с вода чехлите на една лелка защото ме караше да ям насила.
Първите вносни шоколади по магазините през 80-те години, по 3 лева, никой шоколад няма такъв вкус.
Била съм около 3-4 клас, сестра ми ми подстрига косата на черта, исках само връхчетата, ревах като магаре, ще рече човек, че нямаше повече да ми порасне коса.
Най- помпозните ни, надути и проклети съседи хвърлиха едно кутре от 8 етаж, много го обичахме всички, все ме изпращаше до детската. Повече от 3 дни вкъщи почти не си говорехме, непрекъснато плачехме сякаш някой от семейството си е отишъл.
Първата ми кукла-Габи, имах чувството, че държа в ръцете си божество.
В 1-2 клас татко ме повиши в чин от " редник " в " Хайдут Велко " навръх рожденият ми ден, пред почти половината клас. Превиваха се от смях, а аз исках да потъна вдън земи.
Летата при баба, когато играехме на криеница до 11 вечерта на улицата и все не можеха да ме намерят, защото се втурваха да търсят по най-забутаните места, а аз заставах на най-откритите.
Как предприехме спасителна акция да спасим една пеперуда-царица, как си правехме парфюм от розова вода ( събирахме листата на прецъфтели рози, слагахме ги в затворена бутилка пълна с вода, на слънце и после си поливахме косите и дрехите ).
Една ваканция майка ми ме заведе в планината, на вилата на нейна приятелка. Имаха малко агънце-тичахме по цял ден по една поляна, досущ като мое другарче беше и сякаш разбираше всичко, което му казвам. Спираше да тича, когато аз спирах и тичаше, когато аз тичах. Имаше възрастна жена на легло, която каза, че смеха ми я е върнал към живота. Едно от най-топлите неща, които съм чувала през живота си.
Имам и други спомени, но да не дърдоря прекалено, че трудно спирам.

Аз не можах да позная, но като че ли предчувствах такъв обрат- с най-дяволитият поглед се оказа...Браво, Дедо!

Че защо, много хубави спомени сподели. През детски очи.

Понеже съдра да вали при мене, та се сетих за едни мои обуща - жълти мокасини. Да съм бил първи клас. Повели ме нанякъде, а то вали. Направил съм си козирка с дланите и така вървя, че да не ми се мокрят обущата.

По ливадите бях завъдил един навик: лягам по корем и гледам тревичките отблизо. Само да знаете колко много видове дребни растения имааа. Някои приличат на папрати, други - на миниатюрно дървета. Взирах се с часове и им измислях имена.

И до ден днешен го правя това. Да гледам тревичките, не да измислям имена. 

Дедо, ми това в средата на снимката не е ли космат Дядо Мраз?? него имах предвид 
катюнгелче , и на мен ми харесаха спомениъте ти...продължавай 
Куркума, мокасините бяха изтънчени обувки... 
Пумукъл, точно обрат се получи - всички го търсеха в горните редици...от дяволит, по-дяволит тоя Дедо 

Благодаря ви за милите думи. Куркума, като спомена дъжд ( и ти чудесно си го описал ) се сетих как скачахме боси в локвите с любима приятелка при един проливен валеж.
Продължавам...боли ме сърцето, ама буквално, че татко пак отива командировка. Казва ми: " Ще се върна в петък ", а аз: " Утре ли е петък ? ". Дава ми бойна задача като се върне да съм се научила да изговарям правилно " командировка " и аз решавам, че ако го кажа сега, на момента, няма да тръгне. И съм застанала на вратата с изражението на професор, който прави сериозен експеримент, и влагам толкова старание, и толкова почуда, че въпреки правилното звучене в главата ми вместо " командировка " все казвам: " комбиовка ".
Веднъж стоим със сестра ми сами, а вкъщи няма ток, и полузаспала, с огромни синтетични панделки на главата си, съзерцавам свещта и се навеждам все повече към пламъка. И изведнъж едната ми панделка буквално пламна, и сигурно нямаше да съм жива ако сестра ми не ме халоса няколко пъти по главата с един учебник по математика ( все имаше учебници по математика около мене, понеже много я обичах ).
Имаше едно дете-ромче, някои деца го избягваха, защото така им наредили, с голяма гордост му намерих златната обица, когато я загуби и лично му я закачих. Много горда се почувствах.
Много преди детската градина, с една приятелка събираме пера от гълъби за да летим. Чудим се с какво да ги залепим за да не провалим полета. И вече си представяме ахналите от почуда и възхищение хора, когато ни видят във въздуха. Добре, че бързо сме се осъзнали. Дълбоко в себе си като че знаех, че никога няма да стане, но аз обичам да съм на контра, дори със себе си ако се наложи
Скоро една приятелка ми припомни как като се скараме съм и хвърляла бележки със смешни послания през терасата за да се сдобрим.
Ще допълвам.

катюнгелче - много интересно разказваш.. И ми припомни един период - някой предложи да пуснем от прозорците на блока един кибрит /от първите големи/ завързан за конец и като мине някой да го дърпаме. Стана майтап, докато не ни го взеха някои по-чевръсти от нас! Мислехме портмоне да вържем, ама не се намери...

  Катюнгелче, ти също ми събуди спомен.. Как в режима на ток седяхме четиримата на голямата маса и аз със скицник в ръка рисувах татко А той ме бъзикаше, че точно като е тъмно съм решила да рисувам-сигурно за да не се виждат бръчките му.. Отговора ми беше, че е най-красивия. Защо не пазя рисунките си от тогава?  
Също в режима на ток играехме на домино, на карти, на филми и всякакъв тип отгатванки. Сега мразя да няма ток, но тогава някак не ме притесняваше особено.

Много сте мили. Сега се сетих пак от времето с режим на тока как едно семейство, ама точно както ги рисуват в читанките-баба и дядо ми махаха с ръка от отсрещния блок и ми се усмихваха.
Точно срещу нас живееше и гимнастичката Цветомира Филипова, молехме я да ни показва малките котета на котката си и я гледахме с обожание как си лакира ноктите. Ако не се лъжа и  Лили Игнатова ме е отглеждала за малко, бяха ме записали на художествена гимнастика, но като се разотидат децата много ревях за мама.
На едно републиканско състезание си забравих съчетанието и започнах да си измислям сама елементи с въжето. Така се разтреперих, че три пъти го изпуснах.
Имаше едни цветни бонбони " Оризон " и веднъж заявих в магазина: " Един хоризонт, моля ". Продавачката взе да се смее и да ръкомаха по посока на небето: " тЕ ти хоризонт, ей-там, в далечината ", чудех се какво ми сочи.
Елинор 777, нови ще нарисуваш 
notar , този номер и аз съм го правила, само че с 50 000 лева от старите пари.
 

 Аааа, Катюнгелче, ти не знаеш, но се оказа, че постоянните обитателки на темата всички са били гимнастички  Та добре дошла де   

Хо-хо, значи може и да ме познае някоя. Едно такова подсмърчащо, често с облечено наобратно трико, ще ви покажа и снимка Благодаря за топлото посрещане

notar, да не те е яд за портмонето. За смешно, смешно беше, ама какъв бой ядохме един път...

прекрасна тема 
разплаках се дори 

Eх, а моите спомени ми изневеряват. Това и Мормареви май бяха филмирали, но с часовника на едно от хлапетата. В кой от най-хубавите филми за децата беше?
А вчера сте разказали прекрасни неща, не спирайте никога! Катюнгелче!

Аз и сестрите ми на гости при братовчедите...гледа ни баба.Да, ама нито един от нас не я харесваше достатъчно, за да я слушаме.
И избягахме - петимата.Бившия квартал "Червена звзда", сега "Дианабад".Зад къщата имаше река.Тичаме ние, покрай нас бяга кучето на братчедите - черно, голямо - нарочихме го за фашиста, който ни гони.И сестра ми падна в реката.Аааааууу - няма такъв страх.Били сме на средна възраст 8 години.С общи усилия успяхме да я извадим, прибрахме се умърлушени, а баба побесня.Веднага ни заведе на реката да направи разследване.Показахме точно къде е паднала внучката, бабет добара един клон и измери дълбочината.И като ни погнааа.......някои от нас отнесоха по едно дърво, други минаха между капките, а вечерта давахме обяснения и не гледахме Сънчо цяла седмица.