Престъпление ли е наказанието?

Аз пък мисля, че синът ти е заслужавал санкцията в този случай. И то не заради самото неприбиране, което само по себе си не е никаква драма, а защото е разсипвал нещата нарочно и предизвикателно, защото ти е казвал ТИ да ги прибереш, и то след като си му предложила да правите това заедно. Разбирам и съчувствам, че е бил обиден и наранен, но ако детето ми на 4 и половина прояви нахалство и неуважение към мен, и аз бих се обидила с не по-малко основание. На твое място не бих се обвинявала така. Това не бебе все пак, напротив. Щом е достатъчно голям да осъзнае причнно-следствената връзка между неговото поведение и твоето раздразнение (че и да използва това, за да те провокира), значи е достатъчно голям и да осмисли защо точно е наказан и да не се травмира толкова.

Ми, да бяха увеличили глобата!
Аз лично на моите никакви таймаути не съм им правила, не е имало някакви сериозни съпротиви, или пък на мен не са ми се виждали кой знае какво, но със сигурност не са се тръшкали. Достатъчно чувствителни бяха, че да усетят кога могат да минат метър и кога действително съм много сериозна или ядосана и няма да направя компромис със забраната. Когато се е случвало да правят напук, хем ми идеше да ги разцелувам, хемм да ги набия, защото напълно осъзнавах, че шмекеруването и правенето напук показва, че се развиват нормално, но от друга страна ми беше неприятно това, че не зачитат думата ми.
Да ви кажа, в момента, в който се отказах от заветната мечта на майката за това как детето ще си прибира играчките, много добре направих - в един момент така или иначе започнаха да си прибират и подреждат. Подозирам вече, че това с прибирането и подреждането е някаква идея-фикс на майките и бабите, и я смятам за напълно ненужна.

Аз също не съм правила таймаути, защото когато е имало проблем, знам че такова нещо по никакъв начин нямаше да помогне. Синът ми имаше няколко много емоционални кризи около двегодишен, при които степента на превъзбуждане беше толкова голяма, че при опит да го отстраня от мястото на поява на въпросното настроение, със сигурност го вкарвах в ново още по-страшно. Помагаше моментално гушкане, първо успокояване и после време за разговори и размисъл.
За прибирането на играчки -ами леко съм се провалила. Синът ми ми разказва, че в детската ги карали да събират и другите събирали, а той се правел, че подрежда като разнася една напред-назад Но аз самата не съм никак подредена, няма как  и децата ми да са супер чистници.

Според мен и няколко специалиста си права.
Наказанието е начин детето да преосмисли поведението си, да разбере ,че постъпките имат последствия и да се успокои.
Има няколко начина за "тайм аут" и са доста ефективни.

Gita мисля че добре си постъпила. И ние се стараем при лошо поведение да приложим подобно наказание и да обясним защо го правим. Също така не обичам чужди хора да се месят, както е направила бабата в магазина.

Да де, но съотнесено към телесни наказания, това би трябвало да означава пребиване от бой вместо шамар по дупето 


Абсолютно съм съгласна. Много често родителите се заинатяват и просто си поставят за цел да надделеят на всяка цена, дори каузата да не е толкова важна. Ако детето има достатъчно свобода да взима свои решения, много по-леко би приело смислени ограничения, особено ако бъдат обяснени. Против самоцелното дисциплиниране съм, защото го оприличавам на усмирителна риза - когато детето порасне и стане що годе самостоятелно (т.е., около пубертета), желязната дисциплина гърми като бомба със закъснител. Много по-добре би било ако то самото има принципи, в които е убедено и вярва.

Спомням си преди няколко месеца хвърли два пъти трактора на земята и го заплаших, че ако го направи още веднъж ще го изхвърля. Хвърли го пак, гледайки ме предизвикателно в очите. Докато се чудех какво да направя (тежка гемия съм  ) детето взе играчката и отиде в кухнята. Чувах някакво шумолене, като отидох беше набутал трактора в кофата и с пъшане упорито се опитваше да набута и ремаркето 

Наказвала съм понякога, по-скоро показвам последиците от дадено действие. Не наказвам с нелогични наказания, които нямат връзка с действителността. Не виждам смисъл да накажа детето си като не му купя шоколад, защото не си е прибрало играчката. Двете неща нямат нищо общо и децата със сигурност не откриват грешката си, а си подреждат играчките само, за да получат шоколада. Тогава няма никакъв смисъл от това наказание. Много често чувам и чета - "Наказвам го, ама на, след 1-2 дни, пак същото". Е, как няма да е същото, като детето не е разбрало връзката между неговото действие и реалните последствия? Освен това то е било изнудено да свърши нещо и да се извини, рядко децата наистина се разкайват и разбират, по-скоро правят всичко възможно да отпадне наказанието и да им се купи шоколад, да им се пусне ТВ, компютър, да им се върне играчката. Затова минават 1-2 дни и детето пак повтаря същата грешка. То просто не я е разбрало, макар да се е съгласило и извинило. Аз просто показвам връзката между нещата. Не си прибираш играчките - аз, ти или някой друг, ги настъпва без да иска и те се чупят, следователно нямаш играчки. Не си събираш играчките - не може да стоим в стаята, просто няма къде да се стъпи, а не можем да летим все още, следователно има пръснати играчки по целия под - не можем да сме в стаята, значи няма как да играем, да гледаме филмче и т.н. Това са реалните последствия от техните действия, които те трябва да разберат, за да осъзнаят защо не се прави това, има си причина, а не защото просто мама казва така. Прилагала съм и други наказания, ако могат да се нарекат така. Късаш и рисуваш по учебниците на сестра си - тя вече няма листи в блокчето за рисуване, взема твоето, следователно ти няма къде да рисуваш. Разбираш защо не бива, освен, че сестра ти се сърди и не и е приятно, разбираш защо не е приятно, когато го изпиташ на собствения си гръб, заради своя личен избор. Старая се много да им обяснявам, че техният избор носи ползи и негативи почти само за тях. Да осъзнаят, че техните действия носят последствията за тях, не за мен или съседката. Плачеш от инат - добре, теб ще те боли глава след това и очите ще са ти подпухнали, аз ще съм добре. Следователно ако плачеш това няма да ме накара да изпълня прищявката ти, която по една или друга причина не мога да изпълня, това ще донесе негативи само за теб - т.е. хем няма да получиш каквото искаш, хем ще те боли глава, ще ти се разтече носа, ще ти подпухнат очите, няма да се чувстваш добре. Дано успяват наистина да го разберат .

Не си спомням да съм наказвала децата си. Не е и имало кой знае каква причина, за да го правя.
За мен да, наказанието е вид престъпление. Не го приемам и толерирам.

Аз мисля, че при недопустимо и неприемливо поведение наказанията си имат своето място във възпитателната сфера. Според мен по-зле би постъпила, ако независимо от поведението му, му угаждаш за всичко. Така по-скоро би поощрила лошите постъпки и той би продължил в същия дух - щом няма наказание, значи всичко му е позволено. А това, че на момчетата щяло да им стане нещо - бабини деветини. А аз като по-устата бих отговорила на бабата, че аз не съм й се месила във възпитаването на децата й, да не се меси и тя в моето.

Подобно е при нас като помоля да си прибере играчките , поглед в земята вижда се усмивка обаче и жална жално "Разберете ,че не мога ,вие не ме разбирате"
Мда 5 годишно дете не може да си прибере моливите 
А как да надделея ,защото вече искам на всяка цена да се храни сам ?
Той си се занимава с каквото му е интересно ,а аз хода и му давам в устата.

 Е как на 5 години не яде сам??? На тази възраст трябва вече сам да се храни, а не ти да го гониш и да му даваш в устата. Остави го да огладнее хубаво, не го гони, да яде когато иска, и ще видиш как много бързо ще си спомни как да яде сам. Понякога грешката на родителите е, че твърде покровителски и лишавайки от самостоятелност се отнасят с децата си, освен че ги глезят и лигавят.

На колко години е детето, че да не се храни само? Децата още от бебешка възраст проявяват естествено влечение да се хранят сами - от момента, в който може да седи, му се дава една лъжица в една полупразна паница, а майката до него пъха с другата лъжица. А детето къде си е улучило устата, къде не, си тренира движенията. Единственото, което се иска от родителите е, да не прекършват този естествен стремеж. Ако е по-голямо детето, имам предвид вече в градинска възраст, просто бих го оставила с чинията пред него като седнем всички на масата, пък то ако иска да яде, ако иска да гледа! Със сигурност няма да остане гладно повече от веднъж. ще стане като в приказката за мързеливата жена, дето чакала някой друг да й даде за ядене, и като останала два дни гладна, взела че сготвила.

мда при нас това с яденето и гоненето започва да се проявява като поседи повече време в къщи с баба си. бабата за съжаление не търпи превъзпитание, всъщност все още се опитва и мен да гони с лъжицата   аз му казвам, че ако не е гладен вдигам чинията и да ми каже като е гладен. и ако каже после - вдигам я. при мен яде сам, при баба си играе и тя му дава в устата. та проблема по-скоро го прави възрастния ми се струва, с притеснението си да не остане гладно детето.

Да, престъпление е. Това ми е първата мисъл, щом прочета въпроса. Знам, че не е правилно така лесно да се дават отговори на тъй важен въпрос. Отговорът ще дойде едва при излизане от пубертета.

За всяко отделно дете действат различни подходи. Смело е да се твърди, че всички нямат нужда от наказания. Но всички имат нужда от нашата реакция. Колкото по-добре е подбрана тя, толкова по-добре за всички, включително и за детето. Ясна, последователна, непротиворечива с всичко, което казваме или правим. Имам наблюдения как децата предпочитат строгия и спокоен възрастен пред онзи, който е с големи протуберанси в поведението.