Обичате ли стихове?

Всеки път като вляза виждам все по-хубави лични стихчета.Продължавайте така момичета,че ми е кеф да ги чета! Ето едно и от мен
Тя пак те поглежда с поглед безверен,
малко насмешлив,изстинал и пуст
и нейната женска коварна природа
те прави от близък забравен и чужд.
Ти сякаш не виждаш,че нейните думи
са мрежа от флиртове,чар,суета
и нейната женска наивна невинност
е просто играна умелo лъжа.
И сякаш забулен във някаква тайна
я гледаш омаян,тих,раздвоен,
а колко съдби разруши равнодушно
останал самотен във нейния плен

Пред мен е любимата ръка,
докосвам я и знам, че съществува.
Пияни са мойте сетива,
събрани в обща точка на желание.
Усните ти като тежко вино,
полека, бавно ме отпиват.
А любовта необуздана, силна,
от тялото в душата ми преливат.

                        * * *
Сложи ръка на мойте устни,
когато морна да блуждае,
крила душата ми отпусне
и безутешна възроптае,
сложи ръка и запази ме!
Да не надвие скръб безмерна,
и в гняв, и в горест,
твойто име с похулни думи да зачерни....

След толкова време и безмълвно възхищение от стиховете, които сте писали тук, реших и аз да се включа в темата! Има прекрасни творби, момичета, поздравявам ви! Невероятни таланти!!! 

Ето нещо и от мен:


И ще усещам вечно!

Като следобеден любовник
Вятърът се вмъкна под
                               полата ми,
погали ме със пръстите си бели...
Далеч във времето един свенлив
                                         часовник
спря, за да усещам вечно
прегръдката на Вятъра – и ето! –
                               подивели
от неочакваното сбъдване
на ласкави мечти, със него –
Въздушния ми рицар,
                               се оттегляме.
Далеч от хората и бурите
                               разсърдени...
Летя! И ще усещам вечно
Как с Вятъра убихме
                       Земното притегляне.


Пада ми се...!

Притиснах времето със длани,
пречупих лъскавите му крила –
размазах го! – за дните разпиляни,
които съм изгубила, да отмъстя...

И то се спря, напълно уморено
от моите бушуващи ръце...
Отиде си. Сега съм замразена,
самотна и със млъкнало сърце...


Влюбена

Из кръвта ми ще тичат 
                           пламнали мълнии
и потоци дъждовна вода
                               ще текат,
и ще бъда поройна, искряща,
                             изпълнена
със озонови пари и със
                             дъх непознат...

Ще валя неуморно, протягайки
                                         длани
към морето – ще пускам
                                      дъжда си,
ще летя, по-неземна от
                           цветя невидяни,
и от моята сладост над горите
                          ще ръся...

Ще съм дива, изпаряваща,
                                       влюбена -
по-безгрижна от капка
                                 роса...
Ще се крия зад облаци, и
                         там, изгубена,
по-щастлива ще бъда
                      и по-жена!

  Прекрасни стихове! Поздравления!!!

Срам - несрам
и мойте стихове
аз тука ще ви дам.

След залеза

Нощта съблече дългата си роба
И хукна сляпа, безнадеждна, гола.
На вятъра сълзите си остави,
В морето всички спомени  удави.

Забравила скръбта и тегобата
се втурвам да я гоня в тъмнината,
пристъпвам по вълните уморени,
събирам морски ласки разпилени.

А мракът стъпките ми спира-
не зная – може би разбира...
и правилото следва строго:
Две болки за едно море са много.

...Но аз я стигнах – в края на предела,
окъпана във пурпур – примирена,
бродираше усмивка на луната
от бисерите, скътани в душата.

Протегнах й ръка за среща,
За да усетя нейната  гореща,
но... нея вече нямаше я там...разбрах.
Събудих се. А  може би заспах...

Безсъници

Когато никой в този свят не те разбира
тъгата във душата ти горчи
и вместо радост, болки тя събира
-сърцето ти по малко се руши.

Поглеждаш се във мръсно огледало-
очите ти са в огън, а сълзят
усмивката отново е раздрана
сама си пак в нощта – за кой ли път...

За кой ли път си мидена черупка
изхвърлена от морският предел.
За кой ли път различна си от всички,
като че някой тайно те заклел.

Заклел те всяка болка да изстрадваш,
да израниш сърцето си докрай.
Любов и щастие да проповядваш,
без сам да си ги ти позна.

Дано не Ви досаждам, но ето и още едно

Душата ми е празна стая,
В която мъката кънти
И стене тишината бяла.

Залостена се лутам нощем
Между издраскани стени
И плача още, още, още...

До кръв ръцете си издрах,
Сърцето си в сълзи излях,
А ти мълчиш.

Навън бездомен дъжд вали
И тихо, тихо ми шепти
“ ах, колко много нощи
душа самотна ще боли...”

 
Дами, имам една идея. Какво ще кажете да напишем общо една поема - една ще започне и другите ще се навързваме лека полека.  или  ?

Лара, стиховете ти са много хубави- допада ми стилът ти и си представих в картини, това, което си написала.
Изобщо личните стихове дотук много ми харесват, кое от кое по- хубави!!!
Аз се осмелих да публикувам едно мое, сега се чудя, дали да пусна още едничко  Повечето ми стихове са писани м/у 17-20 годишна възраст, когато изживях една много силна, обсебваща и разтърсваща любов...Простете откровението...

А идеята ти за обща поема на мен ми допада- в училище се опитвахме да напишем разказ по този начин

И на мен ми допада 
Ама кой ще почне пръв
Лара - давай ти - идеята е твоя

Мили дами, Благодаря Ви за добрите думи.
Стройна фиданке, с треперещи от вълнение ръце ще започна с това, което написах за рожденния ден на една моя приятелка. Смятам, че ще е добро начало, защото, въпреки че не съм видяла очичките на никоя от Вас много, ама много се радвам, че вече съм във вашата компания. И така ...

Приятелко, ти знеш - празник днес е.
На тебе празнично ли ти е?
Почувства ли се хубава, желана...
или в душата ти е есен?

Ако и днес се чувстваш като вчера
и както утре вероятно
причината си е във тебе
Защо не пуснеш пролетта във теб да влезе?

Магьосница си. Още ли не знаеш,
че притежаваш сила необятна.
Във радост да обръщаш тегобата
светлик да си в тъмата всеобхватна.

Искра, която огъня разпалва
във нечия душа за сто години
пожар от страсти огнени, кипящи,
които не изгасват в яростните зими.

Ръка, която люлка е люляла
и е крепила първи плахи стъпки.
..........
..........

Продължавайте дами. Това сме ние! 

..................
....................

Ръка, която люлка е люляла
и е крепила първи плахи стъпки.
Плача да утешаваш със прегръдка
да бъдеш добрата мама за сина си.

Вълшебствай пред очите жадни
разкривай тайни и нетайни
Но не забравяй и да скриеш -
за утре остави си зрънце щастие

..................

Ти се стряскаш в съня си!- това е скъпата цена на твоите деяния.
Спокойна ли е съвестта ти?
Тя бе подложена на изпитание.

Събуждаш се внезапно.
Остава само биенето на твоето сърце.
Напрегнат слух.
Блуждаещ поглед.
Един човек под нощното небе.

Ти каза:- Ще прекося морето на отдавна отлетели спомени и чувства.
Скътаните страхове дълбоко ще те накарат да направиш краен избор ти.

Ще има мир.
Ще има и война.
Но всяко нещо някога ще стигне своя епилог.
Желязото ще стане на ръжда
и в прах ще се превърне Гордия Човешки Род...

И както всяко нещо времето ще отнесе...
Така и тази моя песен ще умре...


Сид Барет/Пинк Флойд

Лара, стиховете ти са страхотни, много, ама много си талантлива. малко ми напомняш за Петя Дубарова ( надявам се да я знаеш). Ако си спряла да пишеш, започвай пак ВЕДНАГА!!! И да пуснеш нещичко и на нас тука да си изплакнем душичките

Внезапните ми излияния
и всички мои мисли,
и безутешните мълчания,
и разпилени смисли,
и преценените двусмислици,
и тежестта в стомаха,
и френетичните измислици,
и радостта ми плаха,
и всичко трудно за изричане,
и нощните ми бдения,
изчерпват се с едно "обичам те".
А то е забранено.


Няма те.
И аз съм пак дете сред непозната улица.
Нещата са надвиснали, уголемени.
Чужди лица и погледи потулени.
Фигури бегли и отдалечени.

Няма те.
И се усилва нощно тишината.
Потръпвам, май ми е студено.
Уюта търся сред одеалата си…
Студът се ражда в мене.

Няма те.
Живея аз привидно лесно.
Ясен живот като в рекламите.
Но неразчупен хляб, непята песен
съм аз, защото няма те…