Обичате ли стихове?

И аз не знам кой е авторът, но към този текст има и песен. Татко ми ми я пееше с китарата - колк съм плакала, само аз си знам.

                                    Страх

Изгаснаха звездите и луната.
А слънцето във своя огън изгоря.
Дърветата противно голи
протягат гниещи ръце към пропастта.
Земята - съхнеща стафида
се моли жално на дъжда.
Вятърът, затворен в черна мида,
пее песен за смъртта.
Морето яростно бичува
с вълни отровни пепелния бряг.
Болен въздух в нищото нахлува.
Умира птица...
Пада сняг...
Замръзва огънят безпомощно.
Проплаква клонче от върба.
Умира детското безропотно,
в юмруче стиснало страха...



                               .....

Фалшива наивност и мисли греховни
се смесват в живота ни пълен с лъжи.
Измислено щастие, вопли духовни...
Мечта поругана на пътя лежи.

Светът ме покрива с ръжда от комини,
прорязали покрива на младостта,
Димът ме обгръща и чувствам пустини,
в парливите пясъци скривам скръбтта.

Политат минутите в тихо очакване,
а добротата- реликва в музей.
Зад стъклени мисли ний тихо заплакваме,
в огледалото зърнали страшния край.



                           .....

Планетите следват отредната им орбита,
тихо, без да възразяват.
Такава ли е съдбата ни?!
Тихо! Мълчете!
Така са ни учили!
      Безмислицата продължава.
          И така, докато дишаме.
А после?
                   Пустота....
А сред нея- планети...
              Но те не светят!!!

П.П. Защото им е забранено...

Stihotvorenieto 'Pismo do tatko' e mnogo hubavo! Napomni mi na edno drugo, pak na avtor, koito sum 4ela v Internet pod nick Silver Wolfess, psevdonim na Lilqna Kachova...re6ih da go pusna tuk:

На баща ми

... И все така до днес ме теглят гарите –
пространства изградени от очакване,
чувството, че тръгваш, чe се връщаш
към някого, към нещо, просто някъде…
Пероните с нестихващото бързане,
със сълзи, думи, погледи, вълнение,
хора вечно суетящи се с багажите,
чувството за път и за движение…

До днес се виждам да стоя на гарата,
завръщаш се от поредното пътуване,
слагам шапката с крилата на кокардата,
мирише ми на влак и недоспиване…
А очите ти червени са от взиране,
в лудия, неистов бяг на коловозите,
във вятър пошурял в насрещно тичане,
с ръце ме слагаш ти на раменете си…

Как различен е светът от раменете бащини!

По-късно ти ме чакаше на изхода,
и както мене влакове посрещаше,
“Как си моето, момиче?” - нежно питаше,
“Добре съм, татко!” – връщах ти усмивката.
Тръгвахме към в къщи двама заедно,
наравно вече допрели раменете си -
аз, бащиното безпогрешно копие,
ти горд, че дъщеря ти се е върнала…

Навярно днес в небето караш влакове,
взираш се в звездичките – семафори,
сред тези галактични разклонения,
не е лесно да намериш своите…
Знам, че пак ще чакаш там на гарата,
за мен оттук за тръгване щом дойде час
“Как си, моето момиче?” - да попиташ,
“Дойдох си, татко!” - да ти отвърна аз...

15.06.2003


P.S. Izvinete za kirilicata:)

Много е хубаво, ester!

Прекрасно стихотворение... И толкова тъжно...

Преди около 9 месеца, когато се включих във форума на Бг-Мамма, в един от първите ми постове поздравих всички мами с две много мили стихчета (не мои авторски) - съответно първото е за мамите на момиченца, а другото на момченца. Но тъй като мина доста време от тогава, незнам кои от вас си ги спомнят и кои не, има много нови мами, ще си позволя да се повотря и ще ви ги подаря отново - тук в тази прекрасна темичка !
Специално за всички мами - и бъдещи, и настоящи 


Ранно
           
Малката ми,
как ти расте човчицата и жълтото й се размива
в цвят извън моята цветова гама.
Как ти отесняват сандалките
и порасналият ти палец
скоро ще сочи посока, която аз не съм ти избрала.
Куклите ще забравяш да целуваш -
пластмасовите им устни няма вече да са ти достатъчни.
Палавите ти опити да ме разсмееш
вече никога няма да са така естествени.

От носталгичното ми пране
вятърът отвява бебешкия ти аромат,
но гънките му се подават
лицата ни, моментите, гримасите,
подобно листи от семейния албум,
забравен върху масата на двора,
когато приближава буря.


На моя син

Мъничък мой,
аз виждам твойта свобода в очите ти,
и твоя неизминат път и твоята съдба,
разстелени пред теб.
И ти си толкова различен и голям,
там някъде напред във времето,
а твойте първи стъпки, бяха в моето сърце,
и твоя дълъг път започна в мен.
Сега върви, бъди свободен, силен и добър
Мъничък мой, мое обичано дете.

Разбира се....чета,пиша,но напоследък по-малко пиша
Ето нещо,коео насричам Семейна история:


Ода ласки(Ода на любовта)

За твоето тихо идване,
което като гръм отеква в мен
бих написала един незабравим рефрен.

Но сабята, с която ме прониза ти
в сърцето тихо ми шепти
да напиша не един рефрен,
а ода- за теб и мен.

Още:

Ние вече по навик се любим
и по навик мълчим.
Впили устни във устни
слели тела във едно
само нашите мисли
се търкалят в кълбо.
А душите ни жадни
пият миг подир миг
една престорена нежност
на пртитихнал камшик.

Вълните на морето са жени,
избягали от къщите-окови.
Ела, една вълна сама стани,
сестра на вятъра бъди отново.

Ела, сред най-дълбокото иди,
сред царството на тъмните стихии,
била ли си обичана преди,
едва сега ще можеш да откриеш.

Страхливият ще седне на брега,
ще шепне колко много ти е верен,
безсилният ще плаче от тъга,
а истинският сам ще те намери.

Ще иска той с прегръдка да те спре,
но ти не се завръщай, нито спирай.
Вълната е вълна насред море,
а тръгне ли към плиткото - умира...

Дим


По хребета на есента

следа от мълния открихме...

 

Обикнахме се в самота.

В общуване се отчуждихме.

 

Сега мълчим. И хладен дим

пълзи по чувствата ни днешни...

 

Едва ли ще се разделим.

Но знам, че няма да се срещнем.


Лоша черта


Лоша черта от рождение.

Как да се боря със нея? -

Нямам за нищо търпение.

Искам в аванс да живея.

Пътя си губя от бързане.

Ябълки късам зелени.

Моите бъдещи възрасти

тичат след мен уморени.

Харча за утре. И книгите

бързо чета от средата.

Даже щастливите мигове

идват със минала дата.

В някаква синя виелица

чезнат и хора, и вещи...

Моят живот е поредица

от недочакани срещи.

Лоша черта. Това си е.

Ала тъй какво живея,

няма да срещна смъртта си.

Ще се размина

и с нея.


Георги Константинов

 

Обичам те!
Боян Цанев

Обичам те!
Харесваш да го чуваш.
"Обичам те!" докосва твоето сърце.
"Обичам те!" разнежва и вълнува,
когато срещне биещо сърце.

Обичам те!
Ти ме погледна,
в очите прочете любовта
и в мисъл някаква
безредна усети гъдел - суета.

Обичам те!
- Е, няма лошо........
И аз те любя както ти -
тъй рече ми и каза още:
- От днес сме сбъднати мечти.

Обичам те!
Аз бях понесен
от собствената си мечта
по път мечтан,
но път нелесен -
да преоткривам любовта.

Обичам те!
Какво ли стана?
Къде загуби се, Любов?
По път ли нейде изостана или
стопи се в миг суров?

Обичам те!
Сърцето спира.
Сърцето търси Любовта.
Сърцето без любов умира.
Какво е без любов света?

от цикъла "Подредени думи"

Много хубава тема. Едно стихче и от мен /не мое, както предполагам сте се сетили:)/, дано ви хареса ....

Не казвай в тишината

Не казвай в тишината,
(тъй рядка вече за двама под небето)
не казвай в тишината -
че ме обичаш,
че ме обичаш.
Задръж във себе си
красивото мълчание,
говориш ли -
ще ти избяга литналото чувство,
и ослепено от любов
сърцата ни
в обратен път не ще намери.
Не казвай в тишината
две свети думи,
(че тези думи много са ги казвали)
но ме обичай,
но ме обичай,
както се обича, когато знаеш,
че утре вече няма да ме има.
Не, не,
не казвай в тишината, не говори,
че ме обичаш.

За тези от Вас, които харесват поезията на Роберт Бърнс, изпращам най-харесваните от мен негови стихове. Надявам се да ви харесат.

РОБЕРТ БЪРНС
 
В цъфналата ръж

Идейки си запъхтяна
вечерта веднъж,
Джени вир-водица стана
в цъфналата ръж.

Джени зъзне цяла, Джени
пламва изведнъж.
Бърза, мокра до колени,
в цъфналата ръж.

Ако някой срещне някой
в цъфналата ръж
и целуне този някой
някого веднъж,
то нима ще знае всякой
де, кога веднъж
някого целувал някой
в цъфналата ръж?

Старата любов

Кога и кой ще измени
на  старата любов?
На миналите златни дни
и старата любов?
За старата любов-
докрай!
За миналите дни!
Ти чаша нежност ми подай
за миналите дни!

Със тебе пихме от дъха
на тия равнини.
И с тебе двама към върха
вървяхме дълги дни.
Преминахме ний длан във длан
реки и планини.
И раздели ни океан
след тия златни дни.
Но пак сме с теб в едно.
Ръката ми хвани.
Налей от старото вино
за миналите дни.
Налей и чашите не брой,
догоре ги пълни.
Да пием с тебе, друже мой,
за миналите дни.

За старата любов-
докрай!
За миналите дни!
Ти чаша нежност ми подай
за миналите дни!

Двойката, която ми постла легло

По пътя ме застигна мрак,
планински вятър, силен мраз.
Замрежи всичко ситен сняг
и без подслон останах аз.

За щастие във моя смут
една девойка ме видя
и мило в своя дом приют
за през нощта ми даде тя.

Дълбоко й благодарих,
учтиво преклоних чело-
учтиво й се поклоних
с молба да ми даде легло.

Тя с тънко ленено платно
легло във къта ми постла,
наля ми в каната вино
и “лека нощ” ми пожела.

Когато до самия праг
със свещ в ръката тя дойде,
девойката замолих пак
възглавница да ми даде.

С възглавницата във ръка
се върна тя при мен завчас.
Със таз възглавница – така
я взех в прегръдките си аз.

Тя трепна в моите ръце
и каза, като в мен се сви:
“О, ако има в теб сърце,
моминството ми остави”.

Тя бе с коси от мек атлаз
и бяло като крин чело,
с уханни устни беше таз,
която ми постла легло.

Бе хладен нежният й крак
и кръгла малката й гръд:
две малки, бели преспи сняг,
навяни в тоя таен кът.

Целувах милото лице,
косите й от мек атлаз.
И тъй, с момичето в ръце,
във сън дълбок потънах аз.

И пред разсъмване почти,
за път, когато бях готов:
“О, ти, опропасти ме ти” –
ми каза моята любов.
Целунах скъпото лице,
очите пълни със тъга,
и казах:”Тия две ръце
ще ми постилат отсега.
Тогаз тя взе една игла
и дълго ши през този ден.
Сама до хладните стъкла
тя риза шиеше за мен.

Години има от тогаз,
бледнее бялото чело.
Но все по-скъпа ми е таз,
която ми постла легло!

[b]Песен за западния вятър[/b]

Най мил от всички ветрове
е западният, Джин.
Той моето сърце зове
при теб, любима Джин.
Гори растат, води шумят
под свода чист и син.
И с ручея към теб летят
и мислите ми, Джин.
И сутрин  хладната роса
в тревите с теб блести,
и ти си птицта в леса
и утрото си ти.
Звъниката, дори и тя,
и дъхавият крин,
и всички птици и цветя
за теб говорят Джин.
По Клайд-река девойки знам,
облечени в поплин.
Но не видях аз нийде там
момиче като Джин.
Видях аз не една мома
с поли от муселин.
Но няма в цялата Земя
красива като Джин.
Безгрижна-агне в летен ден,
не знае скърби, страх.
Към другиго или към мен
до днес тя няма грях.
Страните й са две цветя,
греехът й е един:
премного ме обича тя,
любимата ми Джин.

О, ветре западен, ела,
повей над мене пак.
И нека бързата пчела
потърси своя праг.
Ти мойта обич ми върни
и нека свода син
да озари за дълги дни
с усмивката си Джин.
Със колко клетви тя и аз
се разделихме тук.
И как бе тежък тоя час –
такъв не помня друг!
Тоз, който вижда вътре в нас,
и само той един
ми е свидетел колко аз
обичам свойта Джин.

Финдли

- Кой хлопа в този късен час?
- Аз хлопам – каза Финдли.
- Върви си! Всички спят у нас!
- Не всички! – каза Финдли.
- Не зная как си се решил.
- Реших се – каза Финдли.
- Ти май си нещо наумил.
- Май нещо – каза Финдли
- При тебе, ако дойда вън...
- Ела де! – каза Финдли
- Нощта ще минеме без сън.
- Ще минем! – каза Финдли
- При мен да дойдеш, току виж...
- Да дойда? – каза Финдли.
- До утре ти ще престоиш.
- До утре! – каза Финдли
- Веднъж да минеш моя праг...
- Да мина! – каза Финдли.
- И утре знам, ще тропаш пак.
- Ще тропам! – каза Финдли.
- Ще ти отворя, ала чуй...
- Отваряй! ...- каза Финдли
- Ни дума някому за туй
- Ни дума! – каза Финдли.
 

Момичета страхотна тема, браво Мамма!!! Ето и нещо от мен, не знам кой е автора, но е страхотно!!! Поне за мен.
ИЗПОВЕД НА ЕДНА ЕВА
Толкова много съм лъгана,
че вече намразих мъжете!
Изпращат те само до ъгъла
и си измият ръцете.
Забравят думи изречени,
докосване и преживяно.
Помнят, че си разсъблечена,
постигната и обладана...
Любовта е до тук! И романа....
Ветреят се бели листа.
И както водата през длани,
изтича мечта след мечта...
Разбирам! Била съм наивна!
Сляпа със зрящи очи!
Не любов! Авантюра обидна!
Тест за мъжка потентност си ти!
Проклинам през сълзи мъжете,
изморена си лягам сама,
и заключвам отново сърцето си,
но ключът е във мъжка ръка!
Някой ден ще отвориш вратата
твойта рана щом отболи,
ще прегръщам жадно лъжата
Бог за тебе ме сътвори.

Едно стихотворение на брат ми, което много обичам:

НЕ МИ СЕ МИСЛИ, ИСКАМ ДА УСЕЩАМ
Били са прави всички хедонисти.
Животът е очакване на среща
и кацане на заледена писта.

Щастлив съм само малко да ми дава -
от рая - музи, а от ада - огън.
Да стъпвам бос по тлееща жарава
и да обичам чак до изнемога.

Прощавай, Диогене, но ще трябва
да влязат в бъчвата поне двамина.
Напразно там, самотен и ограбен,
мигът човешки иначе ще мине.

Борислав Петров[color=][/color]

Един за друг

Очите ти гледат ме с радост
и в моята обич една,
единствена болка от сладост,
за нея отдавна копнях.

За нея си струва звездите
да палиш, да срещаш луна,
да бродиш във утро измито
от горестна чиста сълза.

Избрани ний бяхме със тебе
в животa нелек и суров,
за тебе да бъда потребен,
за мен ти да бъдеш Любов.


Истината

Истината казваш ли,
когато тя ще нарани?
Да бъдем честни можем ли,
със риск, че от това боли?

По-тежко е да разбера,
че бил съм лъган с нежни думи.
Аз грешка мога да простя,
лъжата ще е помежду ни.





Мислете си, че сън не ме лови!
Мислете си, че болка ме изгаря!
Аз възприех онази мъдрост стара:
отишъл си е - всичко забрави!

На лекции, с приятел в спор горещ,
в трамваите, догоре пълни с врява,
в мечти среднощни, в дни-водовъртеж
забравям го, забравям го, забравям...

Не се оставям миг на горестта:
от грижи, срещи без душа оставам!
Минават зими,
                              пролети,
                                                лета.
Аз все забравям, Господи,
                                                забравям...