Обичате ли стихове?

На Ботев

Наистина ли си на двадесет и осем ,
наистина ли млад и омагьосан
от своята любов необяснима гладуваш
в оная люта зима и вършиш триста
върли поразии на българските, влашки чорбаджии?
И пиеш вино, и захвърляш чаши по
хилядите патриоти наши, дето могат само да говорят,
ала не могат само да се борят.
Но ти си млад - на двадесет и осем
в теб въпроси страшни се кръстосват,
в теб умира и в теб се ражда космична мъка
и космична жажда. И ти прозрял
в бъдното далече, мълчиш и пишеш само:
"Настане вечер ..."
А ти си нежен и сантиментален в този век
ужасен и брутален. Навярно там на другата
планета, ти би възпявал своята Вената.
Не би така отчаяно се люшкал между стиха
и сабята хайдушка, защото няма никаква причина
освен една - с името родина.
Кажи ми, в таз борба ужасно кратка наистина ли
и смъртта е сладка, и там сред пролетните ,
горски листи, наистина ли ти не се замисли,
че жив ще бъде оня, който дреме, а те ще бъдеш
мъртъв и безчувствен и после вълк и самодивски устни.
Не ти си мислил, ето писъмцето, което почва с " Мила ми Венето ...",
което свършва не с вик, не с дума, а парещата песен на куршума.
И тази песен чувствам продължава
да ни окриля или натъжава,
от смърт родена, тя е вечно жива
и знам абсурдно е , но е щастлива,
защото няма никаква причина,
освен една - със името Родина !

Настръхнах! Благодаря за вълнението

страхотно е. благодаря   

Казват: Много е далече.
Казвам: Дишаме един и същи въздух.
Казват: Той те е забравил.
Казвам: Думите му пазят своя смисъл.
Казват: Може би целува друга.
Казвам: Иска устните ми да си спомни.
Казват: Все стоиш сама и мислиш.
Казвам: Искам устните му да си спомня.
Казват: Стиховете ти са вече тъжни.
Казвам: Сянката на щастието е тъгата.
Казват: А животът вече не е дълъг.
Казвам: Но нали поне смъртта е вечна.
Казват: Смешна си. Любов такава няма.
Казвам: Бедни сте. Но вън вратата хлопна.
Казват: Може би е вятърът отново.

НЯМАМ УСТНИ, ЗА ДА ОТГОВОРЯ.

Това е от мен. Обичам стихове. Само да не са твърде сантиментални.

muriatic  , много ми хареса ! Ако имаш още, ще се радвам да ги прочета !

da obi4am gi daje napisah edno za foruma

Едно от любимите ми стихотворения е "Радостта от писането" на Вислава Шимборска. Не успях да го намеря в нет-а на български и затова направих бърз превод от английски. Ако някой от вас го има в превод от полски, ще се радвам да го прочета.

Радостта от писането

Защо тази написана сърна скача покрай тези написани дървета?
За глътка написана вода от извор,
чиято повърхност ще копира нежната и муцунка?
Защо вдига глава; да не би да чува нещо?
Изправена на четирите си тънки крака, взети от действителността,
тя наостря уши под пръстите ми.
Тишина-тази дума също изшумолява по листа
и разтваря клоните,
които са израстнали от думата "дървета".
Застинали в очакване, готови да се втурнат върху белия лист,
буквите имат лоши замисли;
хваната в лапите на подчинените изречения,
те няма да и позволят да се отскубне.

Всяка капка мастило крие в себе си подкрепление
от ловци със зорки погледи зад мерниците,
готови всеки момент да се изкачат по наклонения химикал
да обградят сърната и бавно да се прицелят.

Те забравят, че това тук не е реалният живот.
Други закони, черно на бяло, властват.
Мигването на око ще продължи толкова, колкото аз реша
и, ако искам, то ще се състои от малки вечности,
изпълнени с куршуми, чийто полет е прекъснат посредата.
Нищо никога не ще се случи, освен ако не кажа аз.
И лист не би се скършил без моето благоволение.
Дори и стрък трева не би се свел под точката на това малко копито.

Има ли тогава свят,
в който над съдбата да властвам единствено аз?
Време, което оковавам с веригите на знаците?
Съществуване, което става вечно по моя заповед?

Радостта от писането.
Способността да съхраняваш.
Отмъщение на една смъртна ръка.

И на мен страшно много ми хареса стихотворението, посветено на Ботев. Браво Ефросина! Забравих да уточня, че стихотворението от предния ми постинг не е мое, а на Калина Ковачева, ако не се лъжа.   

Ето и нещо от мен.

ПЕПЕЛЯШКА

Сватбата отмина.
Тъй юнашки
Принцът пи,
че щеше да умре.
Вече от години Пепеляшка
реже лук
и пелени пере.

Няма я пантофката кристална -
Принцът проигра я на комар...
Тъмно е във празната им спалня,
замъкът е пуст, студен и стар.

Принцът
пред приятели, на бира,
хвали се,
че с Мащехата спи:
тя е с опит, стил
и го разбира...
Пък и тези нейни дъщери...

Феята
на глуха се преструва.
Пепеляшка плаче през нощта.

Стъклени обувчици сънува
нейната невръстна дъщеря.


МЪЖКИ СВЯТ

И така, новините накратко:
"Масов бой, наводнение, дъжд,
геноцид, гладна смърт, бурен вятър..."
Подозирам,
че Господ е мъж.

Все се сърди, трещи и чумери,
не си кърши хатъра на две,
все ината си с някого мери:
пресушава, щом иска, море,
наводнява, щом иска, земята
или всичко покрива със мрак,
рая сваля на някай в краката,
а пък други изтребва до крак.

И какво за жените остава?
Над руини да скубят коси,
от пожарища дом да създават,
да продават тела и души -
да не се разгневи господарят,
да не плачат децата от глад...
Мъж
        воюва,
                    жена
                              оцелява -
да съзижда от хаоса свят,
с нокти глас да изтръгва от гроба,
хляб да меси със сълзи и пот...

И стаили във свойта утроба
съхраненото зрънце живот
мълчешком тържествуват жените.

Свети лунният тиквен фенер
над ергенската Божа обител
като лампа в разхвърлян килер.

Браво, Цвета !
Чудесни са !
Ще се радвам да ни напишеш и други свои стихове !

И аз като Ruth харесвам В. Шимборска (някога се опитвах да я чета и на полски). Преписвам тук две нейни стихотворения в превод от полски на Искра Ангелова.

ЕЛЕГИЧНА РАВНОСМЕТКА

Колко от тези, които познавах
(ако наистина съм ги знаела)
мъже, жени
(ако тази подялба е в сила)
са престъпили този праг
(ако това е праг)
са пребягали през този мост
(ако можем така да го назовем) -

Колко от тях след по-кратък или по-дълъг път
(ако за тях това е важно)
по-добър, защото е започнал,
по-лош, защото е завършил,
(ако не искат да кажат обратното)
са се озовали на другия бряг
(ако са се озовали
а другият бряг съществува) -

Нямам сигурността
за тяхната съдба
(ако даже това е една съдба
и пак съдба) -

Всичко
(ако с тази дума не ограничавам)
е зад тях
(ако не пред тях) -

Колко са изскочили от прелитащото време
и все по-печално изчезват
(ако може да се вярва на перспективата)

Колко
(ако въпросът е смислен,
ако може да се стигне до окончателния брой,
преди броящият да се прибави)
са потънали в най-дълбокия сън
(ако няма по-дълбок) -

Довиждане.
До утре.
До следващата среща.
Вече не искат
(ако не искат) това да повторят.
Обречени на безкрайно
(ако не друго) мълчание.
Заети само с това
(ако само с това),
към което ги принуждава отсъствието.



НЯКОИ ОБИЧАТ ПОЕЗИЯТА

Някои -
обаче не всички.
Даже не повечето, а по-малко.
Без училищата, където я учат,
и без самите поети,
такива ще са едно на хиляда.

Обичат -
но обичаме и пилешка супа,
обичаме комплиментите и синия цвят,
обичаме старото шалче,
обичаме да браним своето,
обичаме да галим кучето.

Поезията -
а що е то поезия.
Много са колебливите отговори
на този въпрос досега.
А аз не знам и не знам и пак се държа за нея
като за спасителен пояс.

Извадих старите си тефтери и ще се престраша да напиша две мои стихотворения, писани когато бяхме млади:

***

Ако някога се върна
при теб
листата тежко ще паднат
върху твърдата земя
изморени от очакване

Ако някъде протегна ръка
на теб
птиците мигом ще застинат
на голите клони
тъжни от очакване

Ако обърна поглед назад
към теб
земята ще загуби цветовете
и небето ще сивее
изпълнено с очакване

Ако наистина стане
Моля те
остави всичко по старому
и не ме приемай


***

Когато здрача те обгърне
и потънеш в самотата
затвори очи и чуй
как запява тъмнината
Намери си сам една
много странна стая
и танцувай с мене там
танца на съдбата
Ще протягаме ръце
ще събаряме стената
осъзнавайки сами
че дели ни тишината
Тишината
на музиката
която чуваш
само когато затвориш очи

Бяла птица,
тъжна бяла птица,
мъдра, непокорна в необятното небе
крилете си остави.
Поглед на дете
тя впива в мене,
търси порива на вятъра,
стаил се в клоните
на свободата.

Бяла птица,
тъжна бяла птица,
а в нея огън от надежди
прегаря незапален.
Сега е тихо, мрачно тихо.
А в тъмнината вятър
брули спомени изстинали
от нечий полет...