Обичате ли стихове?

Umbra, последните три, които си написала са много добри. Особено първото и второто са страхотни. 
Давай и други насам.

Ето нещо мое. Не претендирам за оригиналност, но дано да ви хареса.

---

Излезнах от картината,
да те даря с вълшебството,
което заслужаваше.
Уви! Изпуснала бях времето
и нямах сили да заплача.
Душата си погребах,
а исках болката да приземя.

---

И нещо, което не е мое.

Водолей
    На И.

Тече вода, тече вода и все по-
                                            яростна
и всички ни ще отвлече
                                  нанякъде,
ако се хванем ръка за ръка,
ако се хванем душа за душа,
ако си светим с очи, за да
                                 виждаме
(да се виждаме)
може би само така и
                          единствено
само така
ще сме живи.


Калина Ковачева.

А мен не ме бива много по приема на хвалби, затова иконката казва всико 
Нямам много стихове, пускам още някои от последните

Трамвай

Чакам да ми отговориш,
пак съм ти написала писмо.

Често срещам го пред блока-
с черното или със сивото палто.

Знаеш, сутрин ставам рано,
за мъжа кафе, закуска за децата.

После мия си косата
и приглаждам скрити бръчки.

А животът стича се около мене,
пак оставам без целувка на вратата.

Ох, приятелко, не зная-
да се смея или да ридая..

Как докарах се до тука-
чужди устни да желая?

Срещнати случайно във трамвая,
аз, забравила живота-
взирам се и търся, и мечтая.

Шалът ми се свлича
във краката,
стича се умора по лицата.

Аз пътувам и го търся,
онзи, моят, но забравен.

В прахоляк изгубен,
в споемни потънал,
до изстинало кафе застанал..

Вечер се прибирам късно,
знаеш как е.

Да вечеряме набързо,
телевизор, пак децата..

Лягаме си във леглото-
непознати.

Той заспива,
аз оставам дълго будна.

И мечтая,
за трамвая..

Само как мечтая..

..да ми вдигне шала..

-----------------------------------------------
Легло

Когато леглото,
покрито със рози,
остава празно..

Затръшната врата.

-----------------------------------------------

Припят
                         
Припят

Вече двадесет години
призрачният град очаква
свойте жители.

Куклите,
разхвърляни по пода,
вече не говорят
със лъжиците.

Улиците
нямат спомени,
времето е спряло
тук завинаги.

Радиацията
в миг убила е
и стрелките
на часовника.

Ето как сиянието
приказно,
от атракция
превръща се в убиец.

Всичко е полепнало
по въздуха
и смъртта придвижва се
по облаците.

Този взрив
изкачва се
по стълбата
на слънцето.

В миг създава
цяло бъдеще,
прогорено с болка
и очакване.

Най-невидима
от всичките стихии
е загнездена в сърцата
и прояла е
утробата.

Раждат се децата,
на онез играли си със куклите
в скелетите сгради
на града изгубен.

Тук виновни няма,
всеки част от брънката на ужаса е.
Дръпналият лоста страда,
колкото игралият със слънцето.

Призрачният град очаква
някой да се върне някога,
за да му направи спомени.

Няма място за поезия.

-------------------------------------------------------

...

Когато си отиваш,
гората ствава пак гора,
не песен на одежди..
от листа.

И морето
е просто море,
и душата не е вече душа..
а само бяло.

Когато си отиваш,
аз ставам празна стая..

Когато си отиваш..

-------------------------------------------

Старите писма трябва да остават
запечатани...
с лепилото на времето.

И когато думите размазани,
пърхат като ято гълъби...

Вятър замъглява погледа,
спускайки мъглите си...

-------------------------------------------

Сред новия удобен свят

Отвъд,
зад бавната река
един виолетов бряг държи краката ни. Ти
казваш"уютно е" и се оглеждаш за по-
твърждение.
Отгоре теменужни птици
се плъзгат върху пепелявото небе
като писец, останал без мастило.
Земята-равна. Малко грапава е.

"Сега, отвъд реката,
трябва да се радваме, че
сме успели", повтаряш ти
и аз се радвам,
радвам,
и не знам, нали не мога
да си спомня миналото.

Кристин Димитрова.

И така.
И сега.
Ще умираме бавно,
с протегнати ръце,
с недокоснато рамо.

И така.
И сега.
Както всеки друг път.
Ще продължим напред..
Както всеки друг път.

Само,
когато листо пада на земята,
аз ще рухвам до него,
ще заравям пръсти в тревата...

Ще се сплитат ръцете ни,
като две протегнати минути
от непозволено времe.

Час пик.
Когато умираме бавно.
Рухваме.
Болни.
Сами.
С празни ръце.
С неизречени думи.

И така.
И сега.
Както всеки друг път..
..който остава пред мене...

Темата е прекрасна!

Често се чувствам така и затова харесвам следното стихотворение на Пейо Яворов:

Сърце, сърце, смири се, клето,
от зло предчувствие обзето,
защо тревожно биеш ти?
Съдбата даде ли ти нещо,
та днес настръхнала зловещо
да може да го похити?

Животът ли? Ах, той един е
и ти не искаш да отмине
без диря никаква в света.
Но колко пъти си унило,
изстинало към всичко мило
и пожелавало смъртта.


Ще ми се да чуя тези думи от мъжа ми, когато остарея (не помня името на стихотворението, цитирам по памет):

И пролетта, и младостта,
и всичко си отива.
Каквато искаш ти бъди,
но само да си жива!

Старее твоето лице
и с бръчки се покрива,
ала за моето сърце
така си по-красива.

В друг влюбена си
може би - суетно-закачлива.
Каквато искаш ти бъди,
но само да си жива.

                      Александър Геров

Като чета тук някои стихове ми става едно такова, особено. Не мога да определя точно добре или зле, по-скоро усещам настроението, най-вече на онези, които са "на моята вълна". А темата е прекрасна.
Fam, Umbra - много хубави са, истински 


Небе

Небето мръснобяло се разтваря
и облаците правят тежко път,
пропускайки на слънцето лъчите.

Аз гледам и негласно разговарям
с листа бял, със небето и света,
със стаята, с праха и със годините,

със миналото, с бъдното, с деня...
Не разговарям, само нещо питам,
и отговора тих да доловя,
надигам се на пръсти и политам
в безбрежните пространства на духа.

Небето синьо в рамки на прозорец
потъва в мен, разсечено с лъчи
Потръпвам от искрящата безмълвност.

Надявах се поне да отговори.
Но тихо е, загадъчно мълчи.
Завеса пада, ставам и си тръгвам...




Страх от тъмното

Светъл е вятърът.
А водата в пустинния кладенец
се превръща във пясък.
С грохот падат звездите във соленото езеро
И размътват водите му. Кал.
А тревата е синя.

за първи път влизам във форума .невероятни сте

Umbra, Geilriel много ми харесаха последните стихове, които сте споделили тук. 


Разсъмване

Застанах пред тебе гола...
А пред никой не бях се събличала!
Исках само да те помоля
да престана да бъда ничия.
Във очите ти огледало
страх ме беше да се огледам:
много дълго аз бях стояла
тъй ненужна и непотребна.
А пък ти като топла дреха
мигом тялото ми обгърна
и подирила в теб утеха,
не усетих кога разсъмна.

М. Зидарова

---

Но аз ще се целувам със дъжда
без сетива, без памет и надежда,
с едва доловима сол в дъха,
с бездънна нежност като при зачеване,
с покорност непривична досега.

Иглика Пеева.

Аз го написвам с големи букви:

Fam, Geilriel, стиховете, които поствате са чудесни и ме зареждат за целия ден! 

Umbra, Geilriel, специално за вас, момичета. Дано да ви харесат. И, разбира се, за всички, които имат време да надникнат в тази тема.

Пейзаж

Безкраен летен ден умира,
без угризения, без вопли,
и от трептенията топли
тополата е като лира--
златна и звънтяща.
Душата кротко се люлее,
сбогува се със свойте образи,
а сред увяхващите облаци
огромно, огнено лале е
тънещото слънце.

Петър Велчев.

---

И едно закачливо и весело стихотворение.

Юли

Блуждаят сенки по тавана,
цял ден се чува тропот глух.
С дома ни странно нещо стана,
по стаите му броди дух.

Той пакости на всяка крачка
и блъска яростно врати,
покривката на обед мачка,
в леглото денем се върти.

Нахълтва, без да се избърше,
нахалния му веселяк,
и с тънката завеска бърже
излита до тавана чак.

И кой е той, тоз луд чаровник,
разглезен двойник, весел гном?
Това е Юли, наш летовник,
редовен гост на този дом.

Това е Юли. Ний си знаем,
че щом у нас почука той,
за месец тук ще е под наем
и ще се чувства като свой.

Това е Юли. Вихър степен,
дома изпълнил с гръмък глас,
прекрачил, с репеи облепен,
прозоречния ни перваз,

нехаен рошльо, чийто допир,
макар и всяко лято същ,
замайва ни с дъха на копър,
ливада, липов цвят и дъжд.

Борис Пастернак.

Umbra,
за трамвая направо ми влезе под кожата   

Fam, Geilriel и за вас букет   

Прекрасни стихове,момичета.Благодаря ви за удоволствието.
Ето и нещо мое,последното:
Какво имам аз ?
Сърце-с него усещам
Всяка болка,добрина,
Всяка макар и мъничка тъга.
Имам очи-жадни за красиво
Очи ,които гледат в небето синьо
Очи ,които плачат и се смеят
И жадуват за нежност ,
За нея копнеят.
Имам душа-нежна струна,
Душа ,която гали всеки
Душа,която много ми струва
И ще си я запазя во веки.
Имам ръце,които прегръщат
И слънцето докосват с наслада
Ръце ,които умеят да чувстват
И вятъра гонят до забрава.
Имам устни,които изричат
Гальовни думи в мрака
Устни които не сричат
Ако трябва и дълго да чакат.
Сърце,очи,душа,ръце и устни
Това са моите пет сетива,
Които винаги предчувстват
И намират нея,любовта.
     

Радвам се, че ти е харесало! 
Fam, Geiriel, иВарна  и за всички останали, които четат ето някои от любимите ми стиховтоврения:

Тежък характер

Като камък на шия,
като белег от нож,
като черна шамия,
като стар меден грош
все те нося по мене,
нищо, че ми тежиш
от глава до колене,
нищо, че ме болиш!
Като знак за магия,
като биле за жар,
като люта ракия,
като бял хвърлен зар -
цял живот - студ и огън,
клетва и благослов,
добро утро и сбогом,
моя трудна любов.

Миряна Башева

--------------------------------

" Морето е старостта на реките.
То лежи върху каменното си ложе
и жадува пак да поскита,
както някога...
А не може."

----------------------------------

ГОРЧИВО КАФЕ
Христо Смирненски


Когато след пир полунощен самотен,
на зиг-заг се връщаш дома
И киска се вихър над жребий сиротен
И плаче безлунна тъма,
побързай, побързай, на спиртника прашен
тури тенекийно джезве -
на винени пари под пристъпа страшен,
свари си горчиво кафе.

Отвориш ли тръпнейки плика и цветен
И лъхне ли дъх мразовит,
опит от тъгата на поздрава сетен,
не гледай тъй блед и убит
изтрий от сърце си мечтите парфюмни
за черни очи кадифе
под тъмната стряха на мисли безумни -
свари си горчиво кафе.

А привечер зимна в безлистните клони
щом стене фъртуната зла,
И зимният вихър се киска поклони
през мътните бледи стъкла
с коси заснежени младежкия спомен
отдай на аутодафе
И бавно на малкия спиртник поломен
свари си горчиво кафе.
--------------------------------------------

Липсваш ми...
Изплъзва се от устните
признание треперещо и уязвимо
и става зримо
напук на всичките съмнения,
и страхове, и притеснения.
Увисва между нас
и миг преди да се разбие
сърцето ми от съжаление
устните ти го подемат
топло, нежно...
Поруменявам от смущение...
Каква детинщина!
Признание, вълнение?!
Шегувам се, отричам,
но очите ми крещят: - Обичам!
Капитулацията е пълна.
В ръцете ти се свличам...
Вече знаеш...
Липсваш ми, защото те обичам.

Таня Николова