КИНО клуб

Аз съм на работа, но от сутринта хвърлям по едно око да видя има нещо по темата

В автобиографията си Бергман пише за филма, че  по време на снимките обикалял малки църквички в Упсала, търсейки финала за своя филм. При едно от тези посещения поканил за придружител и баща си – вече доста възрастен и трудно подвижен. Разказва, че свещеникът закъснял, а когато дошъл изглежда зле и казал на малобройните богомолци в църквата, че е настинал, има температура и след консултация с църковното настоятелство е получил позволение да съкрати службата. Бергман – баща побеснял и последвал свещеника в стаичката за преобличане, като в крайна сметка дори „асистирал” при службата, но тя се провела в пълната си продължителност. Тази случка му дала финал за филма, но и урок за цял живот – „Колкото и зле да си, трябва да завършиш своето богослужение. Това е важно аккто за богомолците ти, така и за теб самия”...

Веднага вързах разказаното с финала в „Причастие”, но като че ли не видях волята на отчето да надмогне драмата си... Всъщност никога не съм съчувствала на героите на Бергман (преди да почнем дискусиите бях гледала „Персона”, „Фани и Александър” и „Поляната с дивите ягоди”). Драматургично и интелектуално разбирам, че са в труден момент, но болката им никога не е могла да ме докосне...

В случая с „Причастие” – свещеникът е тотално затворен за света наоколо. Единствената съпричастност, която може би прояви, беше към неговият енориаш. Както видяхме „утехата” която му даде не беше никак от полза. Може би това беше единственият епизод, в който по някакъв начин можа да му съчувствам.

Поразиха ме отношенията му с Марта (в Библията Марта е сестра на възкресения Лазар) – такова пълно безразличие към нечия болка. При това от свещеник.

Както казах – разбирам драмата му – за това, че е загубил вярата си, пътя си, призванието си (жената която е обичал), но не мога да му съчувствам. А Божието „мълчание” би трябвало да е страховита драма за един свещеник. Не можах да почувствам трагедията му.

Аналогията (покрай мълчанието на Бога), за която аз се сетих беше с „Последното изкушение на Христос” на Казандзакис. Там дяволът се явява на Христос при разпъването и (за последен път) го изкушава – да се откаже от саможертвата си и всичко, което тя би могла да означава, а срещу това ще получи нов живот – такъв на обикновен човек, с обикновени радости, с жена и деца. Сещате се изборът какъв е, но и там идеята беше, че това е било последното, най-страшно изкушение... Казандзакис си има доста проблеми с църквата заради книгата, после и филма беше забраняван, дори преди 5-6 години Българската Православна Църква спря излъчването му по БНТ по някакви незнайни съображения.

Да, Триер доста „краде” от Бергман. Но Триер много, ама мнооого трудно го преглъщам.

По отношение на визията - мъглата и голите клони на дърветата са невероятни. Удивително е наистина какво може да се постигне в черно-бяло... Питам се дали ако беше в цвят щеше да е по-добре. По-скоро не.

ПП. Една статия за Бергман - бонус четиво
http://www.librev.com/index.php/bg/component/content/article/20- … 09-06-15-17-53-46

Това напълно съвпада с моето усещане за филма. И на мен като на Geia ми беше много трудно да го изгледам, свещеникът през цялото време ме дразнеше с егоизма си(желанието да говори с изгубилия пътя всъщност беше желание да изкаже болката си, ролите на свещеник и енориаш се размениха) със студенината си, с пълната липса на интерес към външния свят, към жената, която го обича, колкото и жалка да е тя(речта, която и дръпна в училищната стая беше повече от жестока и напълно неадекватна беше и реакцията и след това - тя скокна с такава радост да го придружи).

Определено в цвят няма да се получи ефекта на филма.
Единствената по-силна сцена, в моите очи поне, беше когато намериха тялото. И ми стана едно такова тъжно, как заради грешката, егоизма, неспособността да намериш пътя си, да дадеш утеха, един човек направи крачка към нищото... Момента, в който го завиха с черния найлон беше толкова безвъзвратен...
А иначе свещенника - толкова слаб, егоистичен, незаинтересован... Според мен е отново проекция на баща му
Мисля си и за нещо друго - за това, как Бог мълчи. Дали това не е един вид признание, че и на него не му "говори" и това е причината да е дистанциран, да не може да намери "пътя си"?

В този разговор ми направи впечатление, че свещеника вече се съмняваше в съществуването на Бог изобщо. В един момент каза нещо от сорта на "няма сътворение" или нещо подобно, което може да се тълкува по твърде много начини, защото поставянето под съмнение на сътворението въобще, води и до съмнение за човека като подобие на бога, а от там - и съмнение в способността му да създава. Тоест, възможно е да има и някаква лична енгова творческа драма, не само проекция на бащата. А и Томас се казва пастора (Тома неверни )

На мен героят не ми се видя особено разтърсен от самоубийството на енориаша си. Той дори отиде най-накрая да съобщи на събругата - най-напред си отслужи службата (на която не дойде никой...).

О, аз не казвам, че е разтърсен, а че самата сцена за мен беше сравнително силна. Той беше супер дистанциран, егоист, отделен от останалите. Единствените чувства, които показа, бяха когато гледаше снимката на жена си.

   Привет, много хубави коментари !

  Много режисьори са копирали Бергман, съгласна.
  За Триер също съм съгласна, но с една уговорка. Той използва  някои от похватите, но влага доста свои неща, трябва да се признае.

   Никой от героите в "Причастие" не ми стана особен близък.
   Неприятен образ на  свещеника.  На този човек душата му беше груба, той не умееше да изпитва съчувствие. Обичал  жена си, след нейната смърт изгубил всичко...Ето какво каза органиста на Марта в църквата : "Всичко в Метсунда и Фростнас е замряло и западнало. Виж ме. Спомняш ли си, навремето организирах музикални вечеринки, изнасях концерти сред купищата боклуци горе. И това , което Томас постигна. Хората посещаваха църквата. Жена му беше неговата гибел. Малката жена. Старите ми обувки познават по-добре човешката природа от Томас . Той виждаше само нея. Беше напълно обсебен.  Толкова за любовната им история. " Донякъде става ясно, но не съвсем, каква точно е била любовта му.

  За фаталната му "помощ" към Персон, ами той го тласна още повече към самоубийство. Той почти съзнателно го направи. Или заради болестта си бълнуваше и не можеше да разсъждава трезво...Това беше една от сцените, в които явно пролича неспособността му да мисли за другиго, освен за себе си. Персон отишъл там, за да получи помощ, жена му, милата, го моли, да помогне на мъжа и..а той взе да  бръщолеви  за мълчанието на Бог...Понякога Бог мълчи за тези, които нямат сетива да го чуят !  
   И в този филм се повтарят на финала думите- Бог е любов и любовта е Бог, рецитирани от един абсолютно безчувствен свещеник.

   За тирадата му към Марта-ама че отблъскващо звучеше, никаква деликатност, никакво джентълменство, ако щете...Грубо, безчувствено, на моменти дори разглезено ми звучаха думите му към старата мома, за нейно нещастие, влюбена в него.
   Марта беше симпатична. Наивна, откровена, искрена...Написала му писмо, носи му кафе, целува го...държи се като малко момиче, а не като зряла жена. Но уви, няма кой да оцени целия чар на една такава искреност и  обич. Накрая обаче и тя повтаряше- "Да имаше нещо, в което да се вярва ! ". Една добра душа. Но заради добротата си, тя никога няма да е изгубена душа, каквато е тази на пастора.
    И финала, тържествения финал. Въпреки, че няма капка вяра в душата си, въпреки, че няма капка обич в скованото си от студ сърце, той се изправи пред олтара на  пустата църква, в празничните си одежди, сред запалените свещи и полилеи и възвиси безстрастен глас :"Свят, свят, свят е нашият Бог."
    И това ако не е лицемерие, здраве... Но хората не са слепи и глухи, те затова са престанали да идват на литургиите, защото са усетили  липсата на вяра у пастора си...

    Харесах най-много една от последните сцени. Когато  прегърбеният църковен прислужник разказваше за страстите Христови. Мен това ме заинтригува и аз също направих връзка с романа на Казандзакис.
    "Смятате ли, че наблягайки на страданията му, грешим ? Набляга се на физическата болка. Не може да е било толкова лошо. Може да ви звучи дръзко, но според скромното ми мнение, съм изтърпял същата физическа болка като Исус. И мъките му са били доста кратки. Продължили са около четири часа, доколкото си спомням. Според мен мъките му са били по-мъчителни от друга гледна точка.
    Мислех си за Гетсимания, пасторе. За това, как учениците му заспаха. Те не разбраха значението на последната вечеря. И когато войниците дойдоха за Исус, учениците му избягаха, а Петър се отрече от него. Христос е бил заедно с учениците си цели три години.
Били са заедно непрекъснато, но никога не са го разбрали. Изоставили са го, всички до един. Той е останал сам. Това е най-голямата му болка, да разбере, че никой не го разбира. Да си сам, когато имаш нужда от подкрепа. Това трябва да е ужасно мъчително.
    Но най-лошото е предстояло. Когато Исус е бил разпнат на кръста, подложен на нечовешко мъчение, той извикал : "Господи, Боже мой. Защо си ме оставил ?" . Помислил, че Божият Отец го е изоставил. Помислил, че всичко, което проповядвал, е било лъжа . В миговете, преди да умре, Исус бил обзет от съмнения. Това трябва да е било най-ужасното му страдание : Божието мълчание".  
    И пастор Ериксон отовори : "Именно".  

   Тези мисли са еретични, според църковните догми.  Смятам ги за най-ценното в този филм.
    
   Тук може много да се философства- кога един човек губи вярата си и защо...И обратното- в кой момент открива, че има нещо, което го крепи и винаги ще го крепи, независимо от всичко.  
   "Тя е бронирана здраво в гърдите, и бронебойни патрони за нея няма открити, няма открити  "- казва едно наше момче. А пък героите на Бергман са всички с разбити гърди, някои им убил вярата... Е, не всички. Най-любимата ми героиня от Бергмановите знаете ли коя е- Анна от "Викове и шепот". Нейната вяра си остана непокътната, въпреки всички мъки.  
    
      
  
  
  
  

Да, това ми е най-силно и като сцена и като разговор, монолог, по-скоро, от целия филм. Прегърбения служител. Без претенция, така както чувства нещата.
 Също и старата жена, когати нахлу в църквата и съобщи, че Петерсон се самоубил. Гласът й...

Уговорката е не само за Трир, Соня, аз не казвам, че са окрали де що намерили от старите филми.  Просто видях силно влияние, и цялата сцена с разговора м/у Томас и Марта, много грубо доразвита в немския Бялата панделка. Ще се опитам да намеря сцената.
 

  Да, разбрах те.  

  Топлинка няма у героите на Бергман...Хладни, разсъдителни...

Да, прегърбения служител, много силна сцена и много силни думи.  
И Марта - тя, която не вярваше - се молеше за оздравяването на ръцете си, защото Божият служител просто не е в състояние да го направи -  няма вярата, че молитвата ще помогне.

Не намирам сцената, ама сигурно сте си причинили филма, и знаете. 
 На мен, лично, ми харесва да откривам такива взаимствания.

Марта, горката Марта!

  А "Мълчанието" ще обсъждаме ли ? Много е тежък...

  Имам няколко конкретни въпроса, свързани с "Персона". Ако няма да го обсъждаме, да си ги задам ?
 

Давай. Аз смятам, че се разбрахме за днес да довършим "трилогията" и може и да вкараме и друго гледано от него. Пък, ако след време искаме да се върнем на друг/и негов филм/и, ще го направим пак.
  Щрихи от други заглавия, защо не. Нали коментирайки тези 3 заглавия, подкарахме и творчеството му като цяло.

   После ще напиша няколко думи за "Мълчанието".

  Значи. В "Персона" в една от сцените Елизабет намери в книгата една снимка. Войници с каски и с насочени пушки и пред тях тълпа от хора. Едно момченце с вдигнати ръце, до него жена, по-назад и малко момиченце и други хора. Изплашени и ужасени лица ...
  Какво означава тази снимка, беше дадена доста подробно, на фона на напрегната музика...  

Амиии, то излиза, че е трудно само върху един филм само да се ограничим. Какво да се прави, ще караме по целия Бергман явно
Ама сега духвам, че не ми се седи повече в офиса. 

Уф, аз съм само на Причастие. Другите не съм ги гледала. А и ми е много трудно като коментирате с бг заглавията