преди да напиша тревогите си, искам да помоля да не ми местят темата поне за малко, защото в друг раздел няма никой да ми обърне внимание - тук съм си като у дома
И така: мъката ми е следната. Искам да премахна от съществото си една особеност, не мога да кажа качество или недостатък, която цял живот ме съсипва. А именно: вечните ми притеснения кой с какво впечатление е останал от мен. Заради страха си, да не би някой да се хили зад гърба ми, да не би да не съм останала единствена и неповторима в нечие съзнание, и все такива терзания, не мога да живея нормално. Искам да направя толкова неща, а все се стискам -приличам на човек с меч, който стои отстрани и си държи чисто новото оръжие, докато гледа другите как живеят и мечовете им са изпохабени от всевъзможни битки, а аз не смея да се впусна в нито една, да не би да претърпя поражение. Всъщност това е - не приемам никакви грешки и поражения и това ме прави нервна и....абе тъпа. Превъртам вече, искам да скъсам синджира, ама как се прави това, след като 36 години си живял в съгласие с безпощадния си вътрешен съдия....и имаш три деца.
Няма да се сърдя на никакви мнения - само ги дайте. Съвети също....