Забременяване след мъртво раждане

Дай си време.Ще се случи, но трябва да си в мир със себе си. По отношение на психиката ми - ходих на църква, много ме успокояваше. Взех си една малка икона на Св.Богородица и тя е винаги, неотлъчно до мен /нося си я в дамската чанта/. Обгради се с хора, които не те товарят и не изявяварт някакви очаквания. Погрижи се за себе си, чудото ще се случи!

Здравейте, момичета,

Току-що видях във фейсбук страницата на Фондация "Макове за Мери", че цитирам: "Стартира група за взаимопомощ за майки и бащи, преживели "перинатална загуба" или това, което наричаме "спонтанен аборт". Групата не е към Фондацията, но се радваме на всяка инициатива, която подкрепя родителите да преминат през най-травматичните моменти след загубата."

Ще се провежда в МЦ "д-р Калчев" в гр.София.

Жалко, че не съм от София. Много ми се иска да присъствам.

Здравейте на всички, мили майчици....Ужасно много мъка има по този свят , трябва да бъдем силни и да продължаваме да се борим въпреки болката...Родих моят син септемви месец ...в 39 седмица 3310грама,но мъртав...Всички вие знаете каква е болката...Дните минават, но тая болка и дупка в сърцето като те хване за гърлото и всички спомени излизат отново и отново и осъзнавам че го няма... Много ми е мъчно, мъчно ми е за него и всички ние които никога няма да прегърнем своите рожби, надявам се горе да са на едно по-добро място и да ни чакат ...

Съжелявам за загубата Ви. Наистина болката е парализираща, ужасвяваща. Кошмарът на всеки родител се сбъдна при нас. Случва се наистина, но никой не очаква да влезе в тази статистика. При мен минаха почти 11 месеца. Да всеки ден си мисля за това, но продължавам напред и вече не е толкова обсебващо като първите месеца. Мога да мисля и за други неща, случва ми се да се зарадвам. Да, след такава загуба, човек се променя, вече нищо не е както преди, но се учим да се радваме и на малките неща в живота, защото след такава загуба човек осъзнава, че животът е крехък и ние не сме тук завинаги. Пожелавам Ви много сила за да преминете през най-трудния период, а именно тези първи месеци. Ще стане по-леко,  не се забравя, просто се учиш да живееш с това. Прегръщам Ви и се моля всяка една от нас тук да си тръгне един ден от болницата с живо и здраво бебе в ръце!
Lilipad, Sweety честито! Да са ви живи и здрави дечицата, искрено се радвам за вас! Дай Боже повече такива добри новини в тази група!

   

Така е променяме се след такова преживяване.И аз не спирам да мисля за първото ми детенце въпреки че мина доста време на 10.09.21 станаха 2 години крепи ни новата надежда в моето коремче която чакам с нетърпение през февруари да ни изпрати в друга посока да прегърнеме и ние детето си както повечето хора.Имам и известни страхове и притеснения да не се повтори пак ситуацията ноо бързо си сменям мисленето и си казвам скоро ще имаш живо и здраво бебче.Аз пожелавам на всички минали през нашия път да имат живи и здрави дечица който да изпълнят сърцата ни с толкова много обич че да покрие и празнотата след предишни поражения в сърцата ни.Успех момичета

Здравейте момичета! Благодаря ви, че сте споделили тук вашите чувства и болка. Преди 3 месеца родих мъртво моето момченце в 34 г.с. и оттогава прочетох всичко в тази група. При мен причината беше отлепване на плацентата и оттам огромен кръвоизлив. Гова е ппи една лека бременност, 3 фетални и терапия с аспирин. Без никакви оплаквания, активна до последния момент. Родих нормално нашето пухкаво и красиво бебе. Гушнах го и го снимах и с този спомен ще остане завинаги с мен.
Благодаря ви, защото вие ми вдъхнахте сила и вяра да продължа напред.
Нищо не мога да направя да променя миналото, вече знам, че и бъдещето не зависи от мен. Мога само да дишам и да съм в настоящето. И вярвам, че ни чакат хубави дни!

Здравейте!
При мен вчера станаха 4 месеца от моята загуба.
Днес осъзнах, че започвам да имам и различни чувства. Започвам, да усещам някакви неща. За първи път, днес имах желание да правя нещо, а не просто да е машинално като всеки друг път.
Сълзите намаляха, не че няма все още кофти дни, но някак по-леко ми върви.

Успях вече да направя всички нужни консултации и се установи, че имам мутантни фактори на тромбофилия, които са довели до влошени ми кръвопоток.
Осен, това Ковид в 7-8 г. с., леко изкаран, но с последствие върху сърцето.
Високото кръвно е комбинация от факторите и перикардиален излив на сърцето.
Бих казал, че от една страна и АГ-то, което ми водеше бременността в Благоевград има известна вина с това, че не обърна внимание на Ковид и другите ми симптоми свързани със сърцето. От друга страна, нямаше проблеми до феталната в 18 седмица, така че от къде и тя да е очаквала проблеми...
Абе, не знам и аз вече какво да мисля за причината. Обаче, бих казала, че е лоша комбинация и неадекватно проследяване.
Жалко е само, че научих за тромбофилията и проблемите с кръвопотока по трудния начин. Ако АГ ми беше казала за тромбофилия щях веднага да се изследвам и да се вземеха мерки и терапия още от началото.
Не разбирам, а и някак не искам и да се опитам да разбера, защо не казват АГ за такива неща още в началото, защо трябва да стане прекалено късно за нас..?

Тъжко е, както ми каза една позната "теб душата те боли", и това си е точно така... Боли, няма да мине все едно никога. Празнотата, която имам, ще си я нося цял живот със себе си. Имам чувството, че дори да имам здраво детенце, празнотата пак ще я има.
Пак ще съм на половина..

При мен измина година... а всеки ден съжалявам и се обвинявам, че не я прегърнах и целунах...
 Видях я настрани набързо... едно телце, крачета и много черна и дълга косичка.... това беше. Надигнах се да си я видя, но не успях... толкова ме е яд, че не казах "дайте ми я... та това е моето дете,  а аз съм му майка".... Още вътрешно обвинявам мъжа си, че не направи така да е до мен там, че като са я изкарали той не я видя ....
 Боли много, защото при живо родено детенце всеки се реди и иска да го види... Но това, че едно детенце е мъртвородено значи ли, че е по-малко желано?!?.... НЕ! За тях също са градени мечти и надежди.... Но тях никой не иска да ги види, никой не говори за тях.... Боли ме от безразличието дори и на близките, които не те смятат за майка, за това, че и ти си родила... само защото детето ти е мъртво... Болката е в пъти, пъти по-силна, защото ние раждаме, въпреки че знаем, че никога няма да чуем най-прекрасния плач....
Понякога сънувам едно и също личице-предполагам, че е тя... но няма как да разбера.
Както Синеочка е писала... с времето започваш по-осъзнато да вършиш разни неща, които  в самото начало е било немислимо, поне за мен, да се вършат.
 
Болката е същата, времето е илюзия, защото във всеки един момент, тя е готова да изкочи от един от коридорите на сърцето, в които съм я скрила и да започне да дере по него.

Ние чакаме на 8 декември, резултати.... И аз обвинявам моя мъж в мислите си всеки ден че нямахме смелостта да го погледнем.За съжаление аз бях в изключително лошо състояние, почти без никакъв спомен от престоя в болницата.... Но всеки ден не спирам да тъжа, защо, защо не го взех да го прегърна, да го целуна, да го помилвам... А прегръщах само малкият ковчег... Въпреки че времето минава, всеки ден се чуствам по-зле... Много ми е мъчно

Аз също нямах сили да я погледна. След това също съжалявах, но някак си тогава знаех, че това е правилно за мен. Ако я видех щях да съм много по-зле психически. Просто, не можах да си го позволя да я видя.
Аз раждах естествено, родих си я в леглото. Обаче, не можах да погледна.
Наскоро, говорих с моя мъж по повод на написаното от Белла, че хората не те признава за родител.
Аз му казах, че ние сме родители си имаме детенце, но то не е при нас. И той ми вика, да ама така и не я видяхме...
Стана ми тъпо, защото за него някак все едно не е било реално и аз не знам. То, всеки го приема както му е по-лесно. Обаче, аз се почуствах много тъпо...

Това, че нямам детенце, което да видят другите не значи, че го нямам изобщо...

Sineochka_24.Така е, подсъзнателно всеки се бори с болката, сигурна съм че твоят мъж също.... Поради същата причина моят съпруг не ми позволи да го видя, заради слабата ми психика.... (както и негова) Аз опитах да родя моето момче нормално, но не стана,след това пробваха с форцебс пак не стана и накрая спешно секцио... Стоя и си мисля каква Коледа ни чака.
Какво обеснихте на по-големите деца, аз имам дъщеря на 7, която също го изживява много тежко, но отбягва да говори с мен

Момичета, не се обвинявайте. Така сте почувствали или така се е случило. Проблемът е, че в българските болници не знаят как да подходят в тази ситуация. Не се сещат сами да дадат бебето на майката. Много е тъжно. Не ми се споделя колко неподготвени бяха акушерките и лекарките, когато аз родих  нашето момченце и се чудеха къде и как да го сложат и приберат.  И за татковците не е леко, да страдат и за детето и да се притесняват за нас да оцелеем и после да сме добре.
Аз ходих и на психолог, Елена Кръстева, тя работи със семейства преживяли загуба. Ако усетите нужда, може да се свържете с нея.

Billy I, аз родих в Англия. Ако бяха по друг начин нещата, щях да кажа БРАВО. Отношението на сестри, лекари, акушерки всичко беше прекрасно. Подготвени със всичко, дори те настояваха да видим бебето, предложиха ни студено легло да го вземем до нас ако искаме, кутия за спомени, отпечатъци от ръчета и краченца, всяка една минута имаше някой при мен, просто стоеше на стола и питаше дали имам нужда от нещо.... Но при други обстоятелства.... Благодарна съм, но нямах нужда от помощ за мен...нямаше с какво да ми помогнат вече...
Идва Коледа... Единственото ми желание всеки да гушне здраво бебче и да стопи част от тази болка...

Много, ще е трудно по Коледа... Щеше да е Коледа с бебка...
Хич, не знам. Ще се справям някак си, но ще ми е мъчно.
Да, аз се включих в чуждестранни групи и видях как изглежда бебенце в тази възраст, толкова грама. Видях, че в Англия така правят, и това мисля, че е много хубаво. Защото някак си признават съществуването на твоето бебенце пред света.
В моята болница, също беше много неловко някак.
Най-много ме болеше, като седях седмица там защото ме бяха приели по друга пътека. Още в понеделник стана ясно, че трябва да се приключи бременност, но до петък бях там за да свикат комисия и да имам протокол за прекъсване...
По три пъти на ден идваха и ми показаха на малкия апарат пулса на детето ми...
Това направо ме убиваше, знаех, че е жива, но знаех, че всичко трябва да приключи...

Когато вече родих и доктора каза, че бебето е с увита пъпна връв около вратлето и все едно се е било обесило. Някак си, почувствах, че просто сме уцелили момента за да направим аборта, понеже имах чувството, че сме били на ръба буквално да приключи всичко по естествен път.

Аз си родих нормално, плодчето много лесно излезе. Имах болки, но мина гладко. Лошо беше само отношението на акушерката на смяна, на която няколко пъти ходих през нощта да ѝ кажа, че болките се увеличават. Когато имах контракции на 2-3 минути тогава се сети да търси доктора. Докато говореше по телефона всичко приключи...
Ще ми е трудна Коледа тази година, но искам да свърши тази година вече... Не мога повече.

BellAaAa, все едно описваш моята история, само че на 22.11 станаха две години. Много ми е мъчно че само аз я видях. Беше прекрасна! Не я прегърнах,  не я снимах...много ми тежи Но и те ме приспаха веднага след раждането за да ме доизчистят.
Сега искаха разни роднини да минат на 22, да свършим малко работа. Казахме им че това си е нейният ден и ще си говорим и мислим за нея. Имаме си разни неща, които правим всяка година. На денят, никой друг не я спомена, не се обади, не писа. Ужасно ми е. Още повече че  точно неделята бяха на погребение на човек с който не говорят от 20г. Аз им изказах съболезнования,  но на мен никой никога не ми говори за нея. Правят се че не е съществувала.
И това най-близките роднини.
Декември е труден месец за всички нас, момичета Дръжте се!