Аз все се каня да пиша в темата, ама не знам откъде да започна. Като че ли досега съм писала основно свързано с каузите, които се опитвам да реализирам в памет на момченцето си и не толкова за емоциите си.
Скоро ще стане година откакто подновихме опитите за дете и две години от злополучната нощ, в която децата ми се родиха, а едното не изплака. Година и 10м срещи с психолог, както казах множество прочетени истории, материали, 2 осъществени идеи в подкрепа на родителите, сблъскващи се с тази ужасна загуба, сега започвам работа по трета.... И все още има някакви супер малки на пръв поглед неща, които успяват да ме хвърлят в бездната на траура и депресията. Все повече губя надежда, че ще успея да имам още едно дете. За тази година опити единственото, което постигнах е две операции и една извънматочна бременност. Постоянно изскачат проблем след проблем и дори не успяваме да стигнем до следващия инвитро опит. Тежи ми много да гледам детето си без братче или сестриче. Тежи ми да прегръщам едно дете вместо две (знам че някои хора нямат и едно дете, но моля ви не ми казвайте, трябва да съм благодарна, че го имам, защото аз съм, но детето ми не може да компенсира болката от загубата на брат му, защото не са взимнозаменяйми). Толкова много искам да стигна до следваща бременност, да родя и да чуя "честито" вместо раждането да е съпроводено от оглушителна тишина...
Дори не знам защо го пиша това - дали търся съвет от всички, които са се преборили с подобни чувства или просто искам да споделя...