Забременяване след мъртво раждане

Момичета, как се справихте скъс страха при новата бременност? Аз съм в 15гс и започвам да се филмирам. На всеки преглед очакам да кажат нещо лошо. Или че нещо ще се случи, а съм още далеко от седмицата, в която се случи най-страшного преди. Тогава сигурно ще полудея...
Какви мерки взехте при успешната бременност, какви лекарства, какви изследвания, за да се развият нещата благополучно? Аз пуснах изследвания за тромбофилия, в момента съм на Клексан и Акард, но не искам да пропусна нещо важно. Сковава ме този страх. Не мога да се зарадвам. Моля, дайте съвети и падкрепа...

Здравейте, най- накрая събрах сили ,за да споделя моята история. През 2023г. разбрах, че съм бременна. Още в самото начало/ 9г.с - 14 г. с/ започнаха проблемите - два пъти лежах в болница, заради отлепване на плодния сак, хематом и кървене. С една шепа лекарства и строг режим на легло, нещата се подобриха. Останах в къщи отново прекарвайки 99% от времето на легло. По време на бременността направих всички необходими изследвания, дори генетичните, за да мога да бъда една идея по-спокойна, въпреки ежедневния стрес заради вече преживяното.Попитах дали да пусна изследване за тромбофилия , за вирусни инфекции, но АГ ми каза, че не се налага. Всичко вървеше добре, докато в края на на 28 г. с. започнаха да ми изтичат водите. Оттам следва болница, системи за задържане, терапия кортикостероиди, антибитична терапия. Никой лекар не знаеше колко време ще може да се задържи раждането - ден, два, седмица, месец... Най - голямото успокоение бяха думите на цялото АГ отделение, че колкото повече време бебенцето е в мен, толкова по-добре, че всичко ще е наред, има околоплодни течности. Искрено съм благодарна на всички / почти всички/ лекари, кото полагаха грижи за мен в болницата. Здържаха раждането 20 дни... 20 дни, които според едни щяха да се окажат напълно достатъчни, а според другит бяха са фатални.
В 31 г.с. започна родова дейност, като се стигна до решение за цезарово сечение. Щом се събудих от упойкта , лекарят ми каза - "Всичко е наред, бебето е добре". Бях щастлива , но не съвсем... Усещах сърцето си тежко, сякаш някой бе стъпил на гърдите ми... никога не пренебрегвайте майчинския си инстинкт.......
Представете си следната картина - лежите в реанимация, все още не сте напълно адекватни заради пълната упойка и изведнъж при вас идват лекари от неонатология, начело със завеждащия отделението и следва около 15 секундно известие - "Ти ли си еди коя си? Да знаеш, че детето ти е зле.. Най-вероятно заради теб... Бащата може да дойде между 12-13ч за информация в отделението." След това всички напускат.... Ступор, това е състоянието, в което бях... Не помня как съм се обадила на мъжът ми, не помня кога е дошъл при мен/ само да вмъкна, че го пуснаха прим мен, само защото се познаваме с лекар от АГ отделението, в противен случай можеше и да не го допуснат/. Помня как на всеки кръгъл час ходеше между двете отделения и как се връщаше при мен с все по - мрачно лице, как бързат да му дадем име, не защото трябва да има такова, а за да може след това по-бързо да се издаде известие за смърт, без всякакво обяснение какво се е объркало. Не успяхме да му дадем името, което искахме. Гледах в една точка и се молих на Бог, молих се да спаси детето ми както го бе сторил предишните два пъти... Останах сама, понеже отпратиха мъжът ми, защото бил прекарал трърде много време при мен! Какво по-хубаво от това да си сам в страх, паника и ужас... След няколко часа се появи лекар от неонтологията и с най- равния тон на гласа си ми съобщи, отново в кратка форма - "Детето почина. Бащата е уведомен. Ако искаш да го видиш, да те качат на количка и да те доведат за 5 минути.", след което си тръгна. Сякаш не говореше за дете, а за неудошевен предмет. Сякаш не съобщаваше най-трагичната новина на една майка.
30 минути по-късно дойде мъжът ми, естествено след като се бяхме помолили да бъде допуснат при мен. Той не ми позволи да видя бебето ни, реши сам да носи товарът на това само той да види как детето ни гасне минута по минута. За мен реши да остане светлият спомен от последната ехографска снимка и от думите, с които ми го описа след като се е родило нашето момченце.... Отново останах сама.... Нощта бе дълга, а очите ми пресъхнали. Тишината бе оглушителна. Реалността смазваща. Отказвах да приема, че всичко това се бе случило и мислех как всеки момент ще се събудя от този кошмар. Уви, на сутринта всичко се потвърди, детето ми го нямаше. Отново благодарение на познанството ни с лекар от отделението, бях преместена от реанимация в стая/ щях да бъда сама, без друга родилка на другото легло/. Стаята бе преходна, 2 стаи с обща баня,като в другата стая имаше две бебенца. Няма как да опиша усещането да чуваш новородените, а бебешкото легълце до мен да бъде празно. Сега в кратко резюме бих искала да цитирам хората с най-хуманната професия, но с най- НЕхуманното отношение и да помоля никога, ама никога не употребяваайте тези думи пред майки, които са преживели загуба на бебе, след аборт и така нататък :
- " Здравейте, честито, видяхте ли вече бебето, тук съм да запишем името на детето и данните на родителите за акта за раждане" - административен служител, който изобщо не знаеше, че бебето е починало преди повече от 22 часа
- " еее айде сега, за какво ревеш, ами ако беше увредено по-добре ли щеше да е"
-" нищо де, ще имаш друго"
-" ами станало вече, нали имаш друго така или иначе"
-"млада си, пак ще опиташ"
-" аууу ама в тази стая защо няма бебе къде ти е бебето" , може ми около 5 пъти го чух
Дете с дете не се заменя. Нищо не може да запълни тази празнина в сърцето.
Няма да изпадам в подробности как от неонтологията се опитаха да ни разубедят да НЕ се извърши аутопсия и да НЕ извършим кремация. Тръпки ме побиват какво е щяло да се случи с детето, ако не бяхме упражнили правата си... Искам да уточня, че всички тези разговори са водени между мъжът ми и лекарите от неонатология. Аз видях лекар от тяхното отделение точно 2 пъти - когато ми казаха, че детето е зле и когато е починало. Никой не дойде при мен за да ми обясни какво точно се е случило. Сякаш бебето ми никога не се беше раждало. Според неонатолозите, в тяхната практика 20 дни били много с изтичащи околоплодни води, никъде по света нямало нещо подобно/ абсолютно невярно трърдение, предвид всички истории в групата и в международен план/. Лекарят, поел детето след раждането никога не видях. От момента на постъпване на детето в неонатология имаше пълно затъмнение на случващото се там. Окончателната диагноза според епикризата е Респираторен дистрес синдром, ниско тегло /близо 2кг/, ранна седмица/31г.с/.
Всичките ми кръвни изследвания бяха наред, микробиологията също. При детето също липсваха инфекции. 24 часа преди раждането ми бе направена фетална морфология - отново без отклонение / според апаратурата бебето дори отговаряше на 33г.с на развитие/ и с думите на лекаря, че мога да издържа още.
На 3тия ден след раждане успях да си уредя да ме пуснат в къщи, а да ходя сутрин и вечер до болницата за вливки АБ. Малко преди да си тръгна от болницата, акушерката, която ми фиксираше абоката каза " Нали знаеш какъв жест ти правим като те пускаме, защото трябва да си тук", при което само доброто ми възпитание ме възпря от отговор различен от - " много благородно от ваша страна, чак се засрамих от себе си".
У дома, единственият лъч светлина беше голямото ми дете, което беше изненадано, че съм се прибрала/ не се бяхме виждали почти месец/. Горкичкото дете си помислило, че никога няма да се върна. Едно от най-трудните неща за мен и мъжът ми бе да обясним, че братчето му вече е звездичка,а след това ден след ден  да отговареме на въпросът му-" моето братче кога ще слезе от небето при нас"...
Изисках копия от цялата документация - моята и на детето, естествено след като ми бе обяснено, че трябва да мине поне месец и след като се пусне МОЛБА, но дори тогава можело да не получа разрешение да получа документите. След повече от месец получихме документи. Опитахме се да потърсим коментар от други неонатолози и гинеколози в страната, но естествено в тази държава важи принципа" Гарван гарвану око не вади" и с половин уста ни се обясни, че дори да има някаква небрежност, никой няма да се обърне срещу свой колега.
Ние никога няма да разберем какво точно се е случило. Няма да разберем дали има някой виновен. За нас животът от тук нататък е постоянна борба и воля. Не чакаме справедливост, защото знаем в каква държава живеем. Жалкото е, че никой не желае да поеме каквато и да е отговорност или поне да търси отговори. Днес, аз не търся дали някой неглижира моята бременост , а търся някой лекар, който да ми каже не КОЙ, а КАКВО е било пропуснато, лекар ,който да може да ме преведе по трудната пътека да опитам отново да стана майка.
 Всекидневният кръговрат от  мъка, гняв, болка и безсилие препускат през мен.
Чувствам се като ограбена, осквернена.
Нося физически белег, който всеки ден ме връща към най-ужасният ми ден.
Чувствам се невидима... забравена. Изпитвам отвращение към себе си, защото се провалих като майка.
Ние започнахме да се усмихваме отново, но всяка усмивка ни носи и по една сълза.
Не на последно място, бих искала да се обърна към всички НЕВИДИМИ МАЙКИ - ние продължаваме да живеем, защото трябва да живеем, независимо в колко дълбока бездна сме. Дълбок поклон пред НЕВИДИМИТЕ БАЩИ, чиято болка е еднакво силна с нашата.
Нашите НЕВИДИМИ ДЕЦА винаги са до нас... а някой ден ще можем да ги прегърнем и никога вече да не ги пуснем.

Здравейте, пиша с надеждата, че някой ще отдели време да ме чуе, без да ме съди. Изминаха малко повече от 2 години от моята загуба/ преждевременно спукан околоплоден мехур в 28 г.с , спешно секцио в 31 г.с и раждане на живо детенце , но с респираторен дистрес синдром и летален изход 19 часа след раждането/. Не се откриха инфекции, няма генетични дефекти. Единствено тромбофилия, която според акушер -гинеколозите не е причина за случилото се. Никой лекар не успя да ми даде ясна причина къде и как са се объркали нещата, а аз останах с безкрайни въпроси и тишина. Имам нужда да знам какво се е случило, за да мога поне малко да намеря покой. Тази неизвестност ме разкъсва отвътре.
Наскоро преминах през хистеркоскопия, за отстраняване на сраствания след цезаровото сечение,след която имам зелена светлина за нов опит..... но честно казано, страхът от нова бременност ме парализира.
Представям си отново месеци, изпълнени с паника, безсъние и постоянно очакване, че нещо лошо ще се случи отново. Вместо радост, си представям тревога и страх, но този път по-силни от предишния път.
Чувствам се разкъсана  между желанието да опитам отново и ужаса да преживея същата болка. В главата ми постоянно изникват спомени от тежките месеци на страх, от физическата болка ,когато трябваше да лежа постоянно, от душевната болка, когато не можех да бъда пълноценна майка на другото ми дете.... След тази травма сякаш тялото и умът ми  влизат в защитен режим само при мисълта за нов опит. Понякога съм толкова изтощена от борбата със страха, от лутане между надеждата и ужаса, че ми се струва, че нямам повече сили.... Ироничното е , че  искам да имам дете, а пътят до него, бременността, ме ужасява повече от всичко и изживявам ужаса отново и отново. В животът ми, в социалните мрежи и по форумите виждам и чета за толкоеа много идеални бременности, за силни жени, които са преживели загуба и са продължили да опитват, а аз се чудя защо не мога да имам това спокойствие, защо нямам сила да се изправя срещу страховете си.... Понякога си представям как разбирам, че съм бременна, затварям очи… и на следващия ден вече държа детето си в ръцете си. За жалост, реалността е различна... Може би много майки ще ме осъдят – че съм слаба и  нерешителна, но просто искам някой да ме изслуша, да разбере паниката и тревогата ми, без да ме съди.  Всички тези клишета – „всичко ще е наред“ и „бъди силна“ не ми дават никаква сигурност, не премахват страха, а  ме карат да се чувствам  безпомощна и сама. Чувствам се сякаш всеки очаква от мен да бъда „идеална“ – спокойна, решителна, щастлива. Не си представям разбира се и някой лекар да ми даде 100% гаранция ,че всичко лошо вече е минало, но още не съм намерила и такъв, който да ми вдъхне реално чувство за сигурност, който да има план и вариант за действие, ако нещо се случи. Всеки казва само „ще го мислим, ако стане".
Ако някой е преминал през подобни чувства и е намерил начин да се справи, ще съм благодарна да споделете как се справихте... Ще съм изключително благодарна и  за препоръки за лекари, които наистина вземат присърце такива случаи и се отнасят с внимание и разбиране- Пловдив, Стара Загора и евентуално София, която за съжаление е доста далеч. Иска ми се се да намеря лекар, на когото да мога да се доверя напълно – някой, който не само да следи медицински, но и да разбира страха и тревогата.
 В момента имам нужда от разбиране, насоки и малко светлина в този мрак.
Искам нещо толкова просто и човешко -мир в душата, за майчинство без болка...
Благодаря 🤍

Alisiq, а секрет за микробиология взеха ли при раждането?