Какво ни кара да бъдем майки?

От край време не харесваХ деца.Не понасях крясъците,нямах желание да се занимавам с по-малки деца.Харесваше ми да работя и да харча парите за себе си.Никой не предполагаше,че ще родя на 20 години..първата от приятелките ми Детето беше планирано,но не и дълго обмисляно.Просто си стоях и изведнъж ме блъсна в главата желанието да си имам детенце.След 2 месеца беше факт."Майчиния инстинк" се прояви доста късно след раждането.Сега няма нищо по красиво и желано от детето ми за мен.Никога не съм имала страх от раждането,от болката/защото знаех,че ще раждам с епидурална  /,за килограми никога не съм имала притеснения,дори се надявах,че ще кача някой килограм през бременността.В момента съм най-щастливата майка на света,но не мисля за второ дете..надали и ще помисля.

Мъжът ми ме накара да бъда майка.И понеже го обичам,аз родих.Много след раждането разбрах,че ми харесва да бъда майка.Преди това никога не съм харесвала деца,не ги понасях дори.Сега ми допадат някои чужди деца,но пък други с удоволствие бих напляскала.Мразя периодът в който бях бременна.Мразя всички телешки погледи,с които ме посрещаха и изпращаха където и да отида.Но аз и не бях типичната бременна-никога не ходех вечер до тоалетната,нищо не ми притискаше мехура,обувах си обувките сама и клекнала,изобщо си правех всичко,като нормално същество.Най-вече ненавиждах реплики от сорта:е,сега вече свърши с твоя живот!Друг път свърши!Първо съм жена и после съм майка.Давам всичко за съществата,които обичам,но аз също съм същество,което обичам.

Изпитвах ужас от децата, от начина, по който обсебват родителите  си и от всичко, свързано с тях.Често  размишлявах над възможността да  си спестя  удоволствието  да бъда родител. Даже имаше един момент, в който заявих  гласно  решение в този смисъл  на   родата, която   ме тормозеше, че ми било крайно време да стана майка и на мъжото, който от години ме врънкаше, че иска дете и че нямам никаква представа колко  хубаво е да бъдеш родител. В същото време  на моменти  ме обхващаше страхотно умиление  при вида   на някоя мъничка  къдрокоска, доверчиво  гушнала майка си. Осъзнах, че май  на мен ми се иска, ама не ми стиска. Междувременно   наближавах  34-те. И на принципа "Мечка страх, мен не страх", се хвърлих в дълбокото. Бременността ми се видя безкрайна.Толкова  досадно и тъпо ми беше, че думи нямам. Сто пъти съжалявах, че съм се прекарала така зверски. ПРевърнах  се в слоница.Слоница, слоница, ама  пък чевръста и стегната-като ходех, земята под мен потреперваше. Абе изобщо,  бях  мечтата  на всеки едновремешен селски ергенин Отидох да раждам с нетърпение, щото  ми беше писнало  до смърт  да съм  бременна.И бях убедена, че от мен майка не става, че няма  да си обичам детето  и че още като ме изпишат от болницата, се връщам на работа и точка
Е, оказа се, че съм от  онези майки, които се влюбват в детето си от пръв поглед. Цяла седмица в АГО  не  хапнах нищо, буквално не се откъсвах от креватчето й, съзерцавах я с часове и не можех да повярвам, че е моя, че мога да си я гушкам, колкото поискам Всичко друго  ми се виждаше маловажно.Ревах като  магаре, когато,едва появила се на бял свят,  й взеха кръв от пръстчето на крака за рутинни изследвания, когато й направиха първата имунизация и още много, много пъти.
Сега  се радвам на  едно сладко диване, което ме прави на луда и за което  съм готова  да убия човек.Все още я приспивам на ръце и не ми е досадно, все още си я гледаме вкъщи и не ми се иска  да се разделим.Забравих всички тегоби от бременността, всички лоши мисли и съжаления  и се чудя защо съм била  толкова глупава   да отлагам  години  наред едно такова  щастие.
Та, конкретно  на  въпроса- мен времето ме накара  да стана  майка, а  да бъда майка  ме  научи дъщеря ми. 

Да бъда майка! Това беше най-голямата ми мечта на света! Да имам деца, да ги отгледам, да ги възпитам, да чуя как ми казват мамо, да ме търсят когато са щастливи, когато са прави, когато са сгрешили, когато ги е страх... Да ги гледам как избират пътя си, как не правят моите грешки, а свои си, които да ги научат за напред... Да се гордея от тях, независимо дали го заслужават или не... Да оставя нещо мое на този свят, нещо, което аз съм създала. Тъй като имам планове да осиновим след години, под създаване не говоря за гени, а за персоналност, за характер, който съм подпомогнала да бъде изграден.
По принцип не понасям всяко дете и грешката е в моя телевизор, но когато раждаш или осиновяваш, то нагласата е друга, чувствата са други, предполагам е на психологическа основа.
Съпругът ми също беше фактор, но не беше г,авният, защото както казах, аз винаги съм искала деца, от както се помня си представям как съм майка.

И аз не понасях малки деца, не знаех какво да им говоря като примерно съм на гости и там има малко дете, въобще мнооого далече бях от деца.
Но в някакъв момент, някакво вътрешно чувство явно се появи и така, лека-полека идеята за дете си дойде на дневен ред.
Освен детето да се роди живо и здраво, нищо друго не ме е притеснявало, нито бременност, нито раждане, нито дали ще имам стрии и тем подобни щуротии.

Моят мъж е голямата ми любов. Това и инстинктът ме накараха да стана майка.

Renci, честито ти бебенце! Да е жив и здрав!

Мен - мъжа ми. Не е мрънкал и напирал, но той беше този, който искаше деца, аз се оставих на течението. Помня, че първите месеци ревях като луда - качвам се на кантара и ми идеше да се самолинчувам, не че съм с манЕкенски размери, просто ме убиваше това да гледам как качвам и съм безсилна. Деен човек съм и много се дразнех от хипопотамските си размери и ограниченията на бременността .
Като малка винаги си мислех, че не е честно да се раждат деца в този неприятен свят. Никога не съм се виждала като майка, не обичам деца, не знам какво да ги правя. И досега гледам на тях като на индивиди и не оправдавам неприемливо държание с "деца са".
Сега съм щастлива с дъщеря си, но постоянно се притеснявам какъв човек ще стане, дали ще е щастлива...
За второ не дадох и дума да се издума - не мисля че ми е призвание.

waskamotto, може би ако уточниш защо пускаш такава тема, ще получиш по-полезни отговори.

Никога не съм обичала деца - дори и сега не понасям други деца, освен собствените си.
Първоначално нямах никакви инстинкти, часовници и т.н. Когато срещнах съпруга ми, разбрах, че точно този е моят мъж и точно от него искам деца, като продължение на отношенията ни.
Първото ни детенце почина. След това желанието се измести от друг тип желание - да имам дете на всяка цена - не да замести първото, а напук на съдбата - един вид да докажа, че мога да имам деца /според лекарите, уж нямаше да мога/.
Сега искам по съвсем друга причина - чувствам се достатъчно зряла да се насладя изцяло на майчинството и имам нужда от почивка /за мен майчинството е време за почивка и възможност да се погрижа за семейството си, защото се поуморих от надпреварата със самата себе си/.

Това е едно странно усещане , което се появява без искаш и  просто знаеш , че искаш да имаш деца.
С първото мъжът ми беше инициатора , т.е. аз исках, но някак го отлагах във времето. Но за второто аз така исках, че се чак се бях пренавила. Обичам децата умерено, но не понасям крясъците им, само с моите съм търпелива по обясними причини.

Нито копнеех да стана майка, нито тази идея ми беше неприятна - просто знаех, че ще имам деца някой ден. Реших, че моментът е дошъл сравнително късно, заради конкретен мъж, разбира се. Имах страхове -  как ще мине бременността, раждането, всичко ли ще е наред, ще остава ли време за мен, за нас, все нормални притеснения. Възприемам отглеждането на деца, любовта и грижата за тях, като естествена част от развитието ни. Като нещо, което се подразбира. Децата ми са част от мен, не се умилявам от всички деца.

Като малка мечтаех за 3 деца. Като бях на 16.5г. леля ми роди дългоочакваното си момиченце, е много й се радвах и съм помагала с приспиването, хранене, обаче установих, че колкото и да са сладки, децата се гледат ужасно трудно и едва ли ще успея да се справя с такава нещо. Поисках дете 7 години по-късно, заради един конкретен мъж. После се разделихме, но желанието за бебе си остана, отне ми време обаче да намеря таткото, после докато стана бебето. Но аз винаги съм обичала децата, за мен най-добрата почивка след напрегнатия работен ден е била да си играя с племенниците си на детската площадка, да ги изведа на разходка, където и да съм ходила, винаги ми е било по-весело, ако е имало деца. Просто ми трябваше време да поискам мое, за което да нося отговорност. От напълняването не ме е било страх, знаех че лесно ще си възстановя теглото. Кефех си се на коремчето и си направих много снимки така. А риткането на малките краченца вътре е едно от най-приятните чувства които съм изпитвала. От раждането също не ме е било страх, бях предварително убедена че ще родя супер лесно и така й стана. Виждам че си едва на 20г., аз на тази възраст въобще не мислех за деца, просто това ми беше супер далечно. Щом мислиш такива неща, явно просто не ти е дошло времето, при едни идва по-рано, при други по-късно. Убедена съм че ще пожелаеш деца един ден и няма да имаш никакви страхове.

лично при мен - огромного желание на мъжа ми - само това му беше в акъла - иначе - аз до последно се чувствах супер - неподготвена и неготова

сега - ако можех - цял живот да раждам деца и да ги гледам - бих го направила 

Не помня защо пожелах да бъда майка. Помня само колко силно страдах през 3-те години преди да забременея.
Но каквото и да е събудило желанието ми да бъда майка, благодаря му от сърце. Толкова пълноценна се чувствам откакто съм майка, че не мога да си спомня какво е осмисляло живота ми преди това.
Благодарна съм на Господ, че ме дари с това щастие.

Не сме планували детето. Даже представа нямах, че искам дете. Бременях си, родих и видях най - хубавото нещо. Сега вече не се чудя. Когато и да стане е добре дошло. Ако знаеш, че е толкова хубаво сигурно и за миг нямаше да се замисля дали искам.