Домашно насилие - Тема №2

Ей това и на мен ми е чудно  
След последната ни ексцесия бях готова да го напусна още същия ден, ако не бяха различните държави и безпроблемното изкарване на детето от едната в другата държава, трябваха ми 5-6 месеца, за да оправя формално всичко.

Уж има, но, струва ми се, страда и от някаква, все още лечима  форма на Стокхолмски синдром..твърди че ако нямаха деца отдавна нямаше да са заедно, но от поведението й личи, че продължава да го обича някакси и понякога, но все още

Дано и никога да не ти се наложи да чуеш на собствен гръб, но предразсъдъци има, колкото щеш

Добре де, нейната гледна точка за нещата каква е? Щото ако махва с ръка всеки път и си казва, че не е болка за умиране, ти няма смисъл да се месиш...

Нейната гледна точка е нещо като на потребителката около чиито постинги се завихри последната дискусия тук, макар и в твърде по-мек вариант и по-малко директно опасен за здравето. Споделя само с мен, като не търси помощ, просто знае че може да разчита на слушател, който я разбира и обича. Никой от близките й/му не знае толкова подробности колкото аз, но при нея няма и синини които да се забелязват ., мисля си и че до голяма степен не би искала да се разбира, че бракът й е провален, а и факторът родители...нейната майка я упреква, че допуска нередности, без да знае калко точно сериозни са нещата, неговата майка заема неговата страна, често пречи с неуместни съвети и т.н.
Всъщност, това от което се нуждая лично аз, е да знам как да говоря за него пред нея. Все ми се струва, че ако изразя откровено мнението си и ако директно й заявя, че не искаме повече да се срещаме с него, ще предпочете да го защити и ще се почувства предадена и от нас. Имали ли сте опит с подобен пролем, какво искахте да чуете от наистина близък приятел или роднина в такава ситуация? 

Щом тя не иска помощ и промяна, по-добре не коментирай. Изслушвай я, съчувствай и ако ти поиска мнението, сподели го искрено - за това са приятелите. Аз лично бих искала да чуя истината, колкото и да не ми хареса... Безмислено е да и казваш, че повече не искате да се срещате с него - това с нищо няма да помогне, а можете да избягвате подобни срещи и без да правиш директни заявления. Доста е деликатно поведението в подобни ситуации - от една страна ти е съвестно да гледаш отстрани и да си правиш пас, от друга е много тънка границата, която не трябва да прекрачваш, бъркайки се в чужди отношения.

Мдам..Непоискан съвет не се отплаща с добро..
Либ,точно го е казала..Не се меси..Подкрепяй колко можеш,ограничавай максимално вижданията с мъжа и..И толкоз..Просто не е твоя работа,колкото и да ти е мъчно.
Нали знаеш..Две кучета кат се карат,трето не се меси..После под юргана ще са си мили и добри,а ти ще злата,дето им прави интригите..Не си струва.Не и ако не си изрично помолена за помощ.До тогава..Пас.

Ето тук са го формулирали много по точно каква е позицията ми относно този въпрос:
" Много хора си мислят, че за промяната е нужно много време. Не е така. Промяната идва за миг! Тя е внезапна! Може да ти отнеме много време да решиш да се промениш..., но самата промяна се случва с един удар на сърцето. "

" Проницателят" Анди Андрюс
https://fbcdn-sphotos-a-a.akamaihd.net/hphotos-ak-ash4/261272_59 … 7_650465277_n.jpg

 
        По повода.

     Ами аз откакто скъсах с единия и се разведох с другия имам малки проблеми и недоразумения отностно децата,но аз вече почти не говоря с тях,децата си имат телефони и всичко минава през тях.Засега уж не ги наствойват   директно срещу мен,ама се усеща нещо---пример-" Тя майката не те пуска" " Като те пусне майка ти"  - и т.н,но не за това искам да говоря.


     Проблема е в другите хора,рода ,приятели,колеги,около мен всички знаят как стоят нещата,аз лично  съм ги казала,и не се срамувам от нищо.  Но мен доста ме питат--как съм допуснала това ,как не съм видяла какви са,като ги познавам 10 години,как така като ме тормозели и биели,съм нямала синини и е съм лежала по болници,как съм търпяла,и защо?

За майка си да не говоря,тя директно ме обвинява,че аз съм лоша и всичко съм си заслужила,защото....................ама и тя не знае какво да каже вече.
                Факт е че в моята служба усещам че всички ми завиждат(даже и бившите мъже),може би за това че съм съумяла да се изправя,да вдигна високо глава( е поне на навън де) винаги да съм усмихната и да симулирам че нямам проблеми. За всички  аз съм човека,който търпи всичко и въпреки всичко и всеки съм доволна от съдбата и живота си.
             Но повечето хора ми завиждат,защото имат същите проблеми или са ги имали,но не смеят да ги кажат гласно,и ги крият.  За жалост отдавна няма идеални семейства или такива който градят дом и се обичат.Всеки живее ей така ,заради хората,заради децата,и ако нещо не му изнася ,просто се изнася.

  НО в краен случай жените са неудачници,защото видите ли,не са съумели да изградят семейство с някой голям калпазанин и ненормалник,и са били глупави просто защото са обичали безрезервно .За жалост де.

Е, то да си разведен не е чак за завиждане (въпреки че си има някои преимущества  ), но в никакъв случай не е срамно. Всеки греши. Да, нашите грешки са провокирали някакви житейски драми, но е по-добре да се поправят, отколкото да се преструваме, че не сме сбъркали. Особено, когато преструвката е с цената на заравяне на главата в пясъка и изтърпяване на психически и физически тормоз. Аз по принцип винаги съм била за това да се направи всичко възможно едно семейство да се запази. Има случаи, обаче, когато обратното е не само за предпочитане, а е и единственото нормално решение...

Здравейте!
От много време чета тази тема и  сега си казвам,че коментарът ми ще бъде много дълъг,ама няма как.
Аз съм дете или по-точно бях дете,вечe съм на 18 години и съвсем скоро ще се отърва от моя  ад.
Когато бях малка не си давах сметка,че нещо не е наред в семейството ми.Не ходех не детска градина,не излизах,не можеше да си играя с другите деца,майка ми винаги  беше тъжна,сестра ми се прибираше от училище със страх в къщи и аз не осъзнавах, какво става. До един момент, когато тръгнах на училище и отидох на гости у една приятелка.Повярвайте ми,тогава за първи път видях истинско семейство.Баща й беше усмихнат,даже дойде да си играе с нас,а аз гледах като тресната и не знаех,какво се случва,очаквах всеки момент той да ме удари,да се развика,да започне да чупи и т.н.
Та на 7 години видях и разбрах,че моето семейство не е нормално.Да отраснеш с бой и крясъци -  това бях виждала,това приемах за модел на поведение и в един прекрасен момент осъзнах,че нашето не е живот.
От както се помня заспивам в страх.Човекът пие и като се напие полудява,но лошото е,че той пие всеки божи ден.Толкова бой съм изяла,толкова унижения,че не е за приказка,но боя се забравя,убедила съм се  в това,но нещата,които никога няма да излязат от съзнанието ми са обидите и думите.Цял живот ни обижда. Последното,което ме пита е дали ще има по-грозна абитуриентка от мен.  Представяте ли си - баща ти да те пита,такова нещо.Но аз не хо приемам като такъв.Минали сме през всичките обиди,че съм грозна,дебела,че приличам на майка ми,че съм боклук като нея,че от мен нищо нямало да стана,при което го питах - "а от теб станало ли е".Е получих шамар,ама ми дреме. В момента го е много яд на това,че съм приета да следвам. Той знае,че ще замина,защото това му го повтарям от 8-ми клас,но осъзнава много добре тъпанара,че аз няма да оставя майка ми.Тя ще дойде с мен и  ще заживеем нов живот.20 години по-късно,но все пак нов и желан,мечтан
Майка ми милата е много зле.
Забременяла е на 17 г.със сестра ми,после ражда мен,той не и дава да учи и цял живот работи за мизерни пари,няма никакво самочувствие и себеуважение,нищо не и е останало.Цял живот прави всичко за да можем ние да сме добре,да учим и да се махнем.
Толкова пъти ни е гонил през нощта,толкова пъти сме спали пред вратата,че не мога да ги преброя.Майка ми и тя като повечето от вас мислеше за нас- да имаме баща(и то какъв),беше я страх да си тръгне и така цели 22 години.Тръгваше си няколко пъти,кога с нас,кога без нас,но винаги се връщаше,защото всичко ще ше да бъде различно,нямаше да пие повече,нямаше да ни бие.Абе приказка без край.И се връщахме,всичко беше хубаво за 2 месец(в най-добрия случай) и после всичко на ново,но този път с повече злоба.Имам чувства,че и има нещо на психиката,тя осъзнава,че не може да продължава така,но го търпи,казва ми,че е заради мен,защото няма къде да отидем,нямаме собствени пари,нямаме къде да живеем,но не това е причината,проста нея я е страх,тя е зависима от  него и не знае какво да прави сама.Толкова е ужасно и пиша именно заради това.Не позволявайте децата ви да живеят с такива хора,просто  недейте.
Не само нямах детство,но и никога не съм била щастлива.Порастнах твърде бързо,никога не съм заспивала спокойно,защото ще се прибере пиян и ще започне да чупи чинии,ще иска да ме се сервира ядене през нощта,ще иска да се случват нещата,както той каже,защото разбирате ли - той е МЪЖЪТ в къщата,той носел парите.Но аз съм 100 пъти по мъж от него.Зарекла,че никога няма да заплача пред него.Може да ме спука от бой,но аз не рева.Няма и защо.
Сестра ми - тя не живее вече с нас.Има си приятел,щастлива е,но аз никога няма да мога,защото ме е страх,че ще бъде такъв като баща ми.Нищо,че сме отраснали в една къща тя не приемаше нещата такива,каквито са.Живееше си в собствен свят,баща ми за нея е авторитет,не смееше и името да си каже,когато ни викаше,или не биеше.Тя мълчеше и ревеше,и от части това я спасяваше.Но аз никога не можеш да млъкна,от малка виках,защитавах майка ми,именно заради това ме е пребивам жестоко,защото аз имах мнение и се защитавах.
За последно миналата година на 1 февруари беше истинското "меле".Прибрах се от училище,седнах да ям и чух писъци от терасата,и когато погледнах той я душеше.Майка ми беше във въздуха и риташе,а аз гледах през прозореца.Не знам и не помня как съм стигнала до там,но скочих на гърба му и започнах да го дера.Майка ми се съвзе и се заключихме вътре.Последва 3 - часово блъскане по вратата,молби да отворим,повече нямало да й посяга.Дойде и майка му,цирковата трупа се събра,той отиде при нея.А ние цяла нощ не спахме.Събрах багажа на майка ми и й казах да отива при родителите й,а аз щях да дойда като приключи учебния срок,оставаха 5-6 дни,а аз представете си съм отличничка,и не исках да отсъствам.Майка ми дойде при мен вечерта,гушка ме и плака,на сутринта възглавницата ми беше подгизнала и тръгнахме.Изпратих я на гарата,а аз отидох на училище.Прибрах се със сестра ми,защото и се бях обадила да се прибира по спешност.Целият ден се чувствах като труп,но го отдадох на кошмарната нощ,която бях прекарала.През нощта се събудих с болки в сърцето,в главата, все едно умирах.Сестра ми ме закара в спешното и сърцето ми беше излязло от ритъм + кръвно 220/200.Разбира се, това се е получило от стрес и ме оставиха за 3 дни в болница,а през това време господинът е отишъл да вземе майка ми,защото тя ме била докарала до болница,обадил й се и й казал,че умирам,заради нея.
И така на третия ден се прибрах,къщата ухаеше на пилешка супа,а мама се беше върнала.И така от близо една година не сме си тръгвали,скандалите не липсват,но след май месец се изнасяме.Аз искам,ако може и сега да си съберем нещата и да се махнем,но майка ми иска да е след като си взема матурите.
Разказах си половината съзнателен живот. Не позволявайте и вашите деца да имат такъв.Много по-добре е да нямат какво да разкажат в училище,когато другите деца разказват за бащите си,отколкото да се чудят как да си закрият синините,и да отговарят на въпроси от типа на:"Ама защо си с поло през лятото" Аз съм отговаряла и не е приятно,ама никак.
Късмет на всички Ви!

gabri3lla 

gabri3lla , много съжалявам за това което преживяваш всеки ден. Дано да имаш късмет и да успееш да навиеш майка си да си тръгне, защото след толкова години тя трудно ще си тръгне за последно и да не се връща.
 Такива насилници продължават да си живеят техният живот и да не им пука. Майка ти дори и да си тръгне с теб няма да издържи много и ще се върне при баща ти най-вероятно, особено ако ще сте зависими финансово, след това и други причини ще има. Много е трудно жертви на домашно насилие след толкова време да си тръгнат, за съжаление.Но заради вас е трябвало да си тръгне преди години, но така е преценила на времето. Много съжалявам за теб и сестра ти.

Ах,мило момиче..Истински герой си ти,и дългия ти пост докосна сърцето ми.


п.п.Нервната система също..Дано майките дето се изживяват,като боксова круша да се замилят сериозно за децата си

И мен ме докосна..а всеки ден се занимавам с домашно насилие.
Емоционалното и психическо насилие са много по-страшни от физическите травми.

На разположение съм за авторката за безплатна правна консултация, ако желае такава и има нужда от съдействие.

Успех!

Ужасна история.
Нямам думи.
Толкова неща ми се въртят в главата.
Пожелавам ти да се махнеш от този ад.
Баща ти е.....незнам и аз как да го нарека.Все ще му е малко.
Майка ти е трябвало да бяга докато сте били малки.