Има ли вдовици/вдовци сред вас? 2

Insane, най-искрени съболезнования! Кураж! Отвори 74 страница на тази тема, там сме събрали доста информация за отделните стъпки. Прочети и каквото не ти е ясно, питай. Първото, което ти трябва, е смъртен акт (сигурно вече имаш) и от общината удостоверение за наследници. Поискай го в 3-4 оригинала и си направи копия. Навсякъде се почва с него. След това ако е работил на трудов договор иди във фирмата да го приключат, да ти дадат всички документи и трудова книжка. С нея и с военна ако има, можеш да подадеш искане за наследствена пенсия на детето. Потърси всякакви документи у вас - за банкови сметки, застраховка ако е имал, къде е било допълнителното му осигуряване, ако не знаеш в НАП могат да ти кажат. Но навсякъде искат удостоверение за наследници. Ще ти трябва банкова сметка с документ от банката за IBAN, за детето също ще ти се наложи да направиш. По тях превеждат каквото ви се полага.
Много неща са, ако имаш въпроси, насреща сме.
Много сили ти желая!

Здравейте,

аз също искам да попитам,понеже ние с мъжа ми живеехме на семейни начала и половината от апартамента сега трябва да се предпише на детето, това при нотариус ли става?

Имай в предвид, че удостоверение за наследници важи само 6 месеца и се вади ново.
По другия въпрос, пак удост за наследници, данъчна оценка, платени данъци. И при нотариуса. Ти си настойник, детето има 1/2 по закон, но ти разполагаш и решаваш до 18 год възраст. Все пак и съда има думата.

Благодаря за отговора. Като се върна в София ще започна да действам. Днес го погребахме, просто ми беше нереално. Знам, че той е вътре в ковчега, толкова близо до мен, но не можах да го докосна. Като влезе в болницата ми каза, че ни е изоставил и ще се реваншира и аз така чаках с нетърпение да излезе и да ми разправя с неговото чувство за хумор какво е било там. Другата година ще станат 10 години от брака ни. Толкова млад и такава нелепа смърт. А как боли, какви планове и мечти имахме. Не знам как и дали ще се справя. Аз винаги разчитах на него. Винаги бяхме заедно, постоянно. Като не бяхме заедно си пишехме. Всеки вика бяхте семейство за пример, бяхме стабилни и единни. Обичахме се, макар да имахме своите кавги се обичахме. Просто не мога да го приема.

Insane, най-искренни съболезнования! В момента въпросите ти са повече от отговорите, които имаш. Нормално е да се луташ да търсиш отговори, да се колебаш дали ще се справиш сама с детето, дали ще бъдеш добър родител...все въпроси, които сме се задавали всички и продължаваме да си задаваме. Нормално е да си гневна , да търсиш вина, било в себе си , в лекарите, във Вселената. Трудно се приема случилото се, ако ти се плаче-плачи, ако ти се крещи - крещи, ако прекалено много хора се суетят около теб и това те дразни- помоли ги да престанат, ако имаш нужда от помощ - поискаи, ако ти се говори - обади се на приятел , прегръщай детето си, но не се вкопчвай в него.  За съжаление адът е за живите. Всички тук сме от "един отбор" , не си сама!

"За съжаление адът е за живите"
Колко е вярно!
За мен отговори няма, 9 месеца по-късно не знам защо стана така, на кого горе му беше нужно да остави децата ми без баща, не знам дали ще се справя като самотен родител, въобще нищо не знам.
Мисля, че така и ще си минат годините в чудене дали...

Няма човешка логика в смъртта. Или може би е тази, че тук на земята оставаме тези които има още какво да учим и за какво да страдаме. Когато загубата е прясна боли най-силно и нищо не помага. Трябва да мине време мъката да изтлее. За всеки е различно НО не се оставяйте да ви изяде отвътре, направете усилие, колкото и трудно да е. Живейте за децата си и за да пазите спомена за човека до вас. Те не биха искали да страдаме и да се самобичуваме, нали. 25 години брак и 3 деца от голямата ми студентска любов и почти 2 години след като моето момиче си отиде. Пазя спомена ревниво, но всеки път като ме връхлети отваря старата рана. Казвам си - трябва да те оставя да си отидеш и да почиваш в мир, любов моя. Но сърцето не слуша разума (все още).

Той моят мъж знаеше, че не съм от най-оправните. На мен така си ми беше добре. Да имам опора и отмяна. Преди да почине, аз с що бях болна от корона и бях доста зле, беше заръчал на майка си да се грижи за детето. До последно само за нас мислеше.

Рак, инсулти, инфаркти .. сега и корона .. Какво се случва .. Толкова болка остава. Съжалявам за загубата и болката ти.Съпреживяваме всяка история, като наша, защото знаем какво е ..Тъгувай... За справянето, ще се справиш, защото нямаш друг вариант .. С едно ще се справяш зле, с друго не толкова.. Ще се учудиш колко си силна и оправна   Ако ти се говори, споделяй .. ще те четем..

Това беше първият рожден ден на детето без тати. Много ми беше трудно, а тя е само на 4. Не мога да ходя често на гроба, понеже го погребахме в родния му град, което още повече ме тормози. Знам, че трябва да продължим заради децата , но ми е много трудно....

Здравейте и от мен! Чувствам се толкова изгубена. Видях тази група и се надявам поне малко да си помогна, чрез нея. Казвам се Виктория и на 06.11.2020г. съпругът ми беше убит. Почина в ръцете ми, а аз дори не успях да разбера от целия шок и чаках линейката с надежда, да го спасят. Имаме детенце, което тогава беше на 13 дни, а сега на Коледа ще стане живот и здраве вече на два месеца. С него се познавахме от почти 7 години, но се оженихме през юни тази година. Все мислехме, че имаме цял един живот пред нас (аз съм на 23 години, а той беше на 30). Няма думи, с които да опиша колко много го обичам. Не знам как се живее с такава болка. В очите на хората виждам само съжаление към мен и два пъти повече към бебка. И двамата много искахме голямо семейство, а аз сега не мога да преживея факта, че него го няма и единственото ни детенце ще расте без баща. Как човек оцелява, когато загуби сродната си душа? Никой от околните не разбира болката ми и това което преживях и продължавам да изживявам. Изминаха 46 дни без него, но аз си го чакам да се прибере и налудничаво вярвам, че той ще си дойде в един момент, въпреки, че знам, че повече никога няма да го видя. Нямам желание за абсолютно нищо, с всеки ден става все по-тежко и трудно. Не намирам утеха и стимул дори и в очите на малката. Вие кога успяхте да си кажете, че трябва да продължите да живеете заради децата си. Това допълнително ме кара да се чувствам виновна, че все още не мога да я усетя, като стимул. Чувствам се изтощена и съсипана. Най-тежък и омразен ми е въпросът "Как си?", а всички все това питат. Съжалявам, че ви връщам в тези тежки спомени, но как преживяхте началото? Как и кога осъзнахте, ще човекът, който ви беше всичко вече никога няма да се върне? Как свикнахте с тишината, когато му зададете въпрос, чиито отговор имате нужда да чуете от него, а чувахте само собствения си глас? Някога изобщо свиква ли се с празнотата в сърцата и душите? Децата успяваха ли с времето поне малко или частично да запълват тази празна дупка във вас? Как се справяхте с болката по-лесно? Нямам сили дори да заспя. Пред очите ми са все сцени от убийството и чувството за огромна празнота, безсилие и безполезност. Извинявам се, че стана толкова дълго, но имам нужда просто да си излея поне част от мъката, защото тя е огромна и неразбрана от никого, дори и от семейството ми, а пък неговото семейство казаха "Нашата мъка е огромна, а ти си млада и ще го преживееш", което допълнително ме срина.

Виктория, не знам какво да кажа. Прегръщам те! Много сили ще ти трябват.
Трудно се оцелява, децата не могат да запълнят празнотата, но пък покрай тях имаме ангажименти и занимания и времето минава по-бързо.
Аз лично може би след третия месец започнах да се примирявам и да свиквам с тишината.
Мина вече година и половина и няма да те лъжа - повече ми липсва.
Много е трудно, много.
Трябва да продължиш напред - заради него, заради детето, заради теб самата.

Виктория, съболезнования и от мен. Не става по-лесно. Аз лично много време го търсех дори за елементарни неща, които не мога да намеря и все ми идваше да попитам на глас 'знаеш ли къде е...'.
Минаха 10 месеца. Свикнах, че го няма, но ми липсва все по-осезаемо. В началото се мобилизирах с идеята, че двете деца мен само имат. Сякаш трябваше да издържа определено време. Сега си давам сметка, че мобилизацията е вечна. А се уморих, все повече усещам умора.

Виктория, съболезнования и от мен. След почти 9 месеца, аз все още го чакам и мисля,че ще  си дойде и че това е лош сън. С времето не става по-леко , поне за мен, просто постоянно търся знак, че е до мен...

Виктория.... ЩЕ СЕ СПРАВИШ! Няма отговор на въпроси като КАК, ЗАЩО.. Но ще се справиш .. гарантирам ти! Просто трябва много време, трябва да минеш през всички връхлитащите емоции, не за да забравиш, а просто да приемеш. Не е лесно. Аз чак след третата година поисках да живея. До тогава се самосъжалявах, съжаляах децата си .. Дай си време, за да се научиш да живееш без него. Семейството му .. какво да кажа .. за тях са си прави. Просто не са достатъчно умни, за да премълчат. Кому е нужно да те нараняват, но разбери и тяхната болка .. Хората реагират по различен начин на болката. От мен майната на всички!