Има ли вдовици/вдовци сред вас? 2

Ограбена, чувствам се по същия начин.
Година и четири месеца сама. До скоро плаках всеки ден, докарах се до спешното с кръвно 230/140. Кардиолога ме прати на психиатър и сега съм на успокоителни и още един куп хапове. сега спрях да рева толкова често, че това ме съсипваше. Но вече не съм същата, а и идва ли ще бъда. Все още не мога да спя. Много е трудно, много. Но варвам че той ще ми помага от горе, да се справя с живота!
Да бъдем здрави и силни момичета!
Дописвам си, нещо което почна да ме дразни, е че познати и роднини се държат някакси конфузно когато го спомена.В никакъв случай не се натрапвам да говоря за него. Пример, става въпрос за опр. ястие и казвам той как го е готвил, или филм който сме гледали заедно и ни е харесал. Защо ме гледат странно незнам

Три години....минаха три години....Децата растат....най-малкия - вече на почти 6 годинки вече не помни баща си....гледа снимки , разпознава го , но спомените вече се размиват...Не , не е по-лесно , свикваш с болката , тъгата , тежестта , криеш се от децата за да не виждат колко страдаш , и продължаваш заради тях....Самотата ....тя ми тежи много....няма го моето другарче , няма с кого да споделя , няма кой да ме разбере....За сама жена с три деца .....страшно ми е , страшно ми е да погледна в бъдещето...продължавам да я карам ден за ден....

Скъпи съкрушени момичета ,минаха 43 дена все още боли страшно ,сърдита съм на живота защо накой ,който си гледа работата и децата мирно и спокойно с честен труд си изкарва хляба и му се случва лошо ЗАЩО? Толкова се обичахме 31 г един път не сме се разделяли освен 5 те месеца  ,когато работи в чужбина и там неможа да издържи без мен и децата и се прибра ,толкова неща имахме още да правим заедно😪 .Все още нощите безсънни и дълги на терапия съм ходих на психиатър ,но нищо не помага   и парене и свиване и болка,живея със спомени и снимки ,живея заради децата залъгвам се с внучетата ,но и те ме разплакват и чак ридая на глас ,като започнат да питат за дядо мисят ,че е на работа .Вчера и днес си обещах ,че няма да плача

2г минаха и още всеки спомен боли. Плача малко по-рядко.

При мен 3  год и и половина-малкият е 12кл и догодина ще остана сама и това ме плаши много и депресира-плюс,че всички по-възрастни роднини от мен са починали...По-рядко плача,но продължава да ми е самотно,въпреки че имам доста приятели...

Изминаха две години... Плаках толкова много преди да си замине, че очите ми пресъхнаха... Мисля го, всеки ден се сещам за него.. В останалото време се залисвам с детето, с работата... Наскоро имаше рожден ден, написах няколко реда за него и тогава се разплаках... Купихме торта в негова чест.  Вярваше, че има и друг свят, откъдето също ще ни помага. В началото бях разкъсана и толкова изтерзана, но след това се събрах и започнах да сбъдвам нещата, за които не му стигна времето. Покрай Коледа и Нова година приключих с една от мечтите ни, седнах в колата сама и му казах - "Успях, да знаеш, заради тебе успях! И заради детето!" Дано ме е чул...
          В повечето случаи съм си заставила да мисля, че е на работа цял ден... И че всеки момент ще си дойде! Макар и да не се връща, просто искам да вярвам, че винаги е някъде около нас... И тази мисъл ме успокоява малко. И досега живея с идеята, че правя всичко заради него и заради детето и това ми дава сили да продължавам напред... Иначе... трябва да се предам и само да се самосъжалявам. Стига ми, че виждам това съжаление в очите на другите.  Не плача пред детето, гледам да съм му опора, не искам да го лишавам от нищо, стига да е с мярка, искам да го заведа на много места, да не си стоим само вкъщи, макар че не мога да заменя на сто процента баща му... Но поне се опитвам да му покажа, че светът е шарен, а не черно-бял, и че на нас не ни е съдено да живеем само от "тъмната страна на Луната". Уверявам го, че деца, останали отрано без родители, стават два пъти по-силни... Защото имат и онази, небесната подкрепа.. И когато някой те лиши от нещо, винаги Вселената се старае да внесе баланс и равновесие... Няколко пъти негови съученици и дори един възрастен се опитаха да го "ранят" на тази тема, а аз бях погнусена от начина, по който постъпват с едно дете. Реших, че няма да си губя времето да говоря с тях, а просто ще дам повече сила на детето си да се справя с такива ситуации. Отделно го записах и на психолог, надявам се и той да помогне. Едва ли ще успея перфектно да се справя като един родител, но... правя това, което е по силите ми... Поне за момента...

Вече незнам къде съм само малкият ме кара да се смея , защото има същата усмивка и все се смее като баща си.Нямам търпение да си легна вечер , защото го сънувам говорим си ,прегръщаме се. Сутрин се събуждам и не искам да прозвуча като луда но усещам лекота от съня .После през деня всеки ми пише разпитва аз се натъжавам и нямам търпение да дойде ноща и пак в сънят ми да сме заедно.Предните дни се молих на снимката му да ме вземе, искам да съм с него и това е.

Имаме задължения и мястото ни е при децата.

Права си, Ра! Но е толкова тъжно... Само това ми остана - задълженията. Няма я вече радостта, че ще го видя вечерта след работа, че може да излезем някъде. Няма ги хубавите мисли къде ще отидем на почивка, плановете, мечтите за бъдещето... И аз се чувствам ограбена. И като чета - след две години, след три години - все още болка и страдание. Явно не става по-леко.

Господ сили да ни даде за утеха и мир зада продължим заради децата ,които ни оставиха ,те са частица от нашите мъже

Днес на площадката беше много тежко, появиха се всички бащи на децата , прегръщаха ги целуваха ги a моето мъниче ме хвана за ръката и почна да вика тати тати.Нож ми се заби в сърцето, казах си не е честно, защо на нас . Просто не е честно той е едва на 2 г. не е честно да израсне без баща.

Подгответе се. В дг  имат занимания за семейството, за професиите на родителите. Ще се случи деца да злоупотребяват или да се подиграват, колкото и невероятно да ви се струва.
Детето е малко. Посетете психотерапевт, ще започне да задава въпроси, необходимо е да сте подгоъвена и да реагирате адекватно. Вие сте му опора.

Няма честно. За съжаление случило ни се е.

А да.....това е от онези - гадните моменти ....когато детето е малко , не разбира и си чака таткото... Когато нашия татко си отиде каката беше на 10г , средния на 7 , най - малкия на 2г ....Големи страдаха ,плакаха , живеят с болката и липсата , но разбираха какво се случва.....Най-малкото просто си търсеше тати , питаше кога ще дойде да го вземе от градината ,  когато се ядосваше за нещо все казвеше че ще каже на тати....и така.. Тържествата по повод деня на християнското семейство минаваха изключително тежко - най-вече за мен.....В един момент спират да чакат , свикват с идеята и липсата на баща , теорията я знаят....и забравят....Тежкото , или може би не....че на тази възраст спомените избледняват.....А аз чувствам страх....страх че съм сама , страх че не знам дали ще мога да ги възпитам и отгледам , страх , че ако се случи нещо с мен те друг си нямат , страх да не станат комплексирани и отхвърлени.... Вярвайте , имаше моменти на тормоз - физически и психически , от страна на другите деца ...имаше ги и подигравките , и обидите , и отхвърлянето....много е трудно и за нашите деца - те трябва да се справят с цялата тази помия - било в градината , училище или на площадката......

Здравейте! На моя близка вдовица децата в училище не знаеха, че бащата на нейното дете е починал. Именно защото се притесняваше да не го отхвърлят, да не му се подиграват и т.н. Децата могат да бъдат жестоки. Ако питат къде е бащата на дете Х се казваше, че с бащата са разделени или че е отишъл да работи в чужбина. Не казвам, че е хубаво да се лъже, но и донякъде я разбирам жената.