Някой от вас ходил ли е на седмични ясли/градина?

А не е ли по- добре след като си убеден в причините и осъзнал проблема, да работиш за справянето с него, а не да дълбаеш наобратно към корените?
Или целта на това е да се убедиш, че има и други като теб и да се мотивираш, за да се справиш?

Прости им и го направи докато са живи. Винаги има детайли, които ни убягват и се виждаме като жертви. Когато обаче се изчисти картината се вижда друго. Тогава сърцето е готово да прости, но хората вече ги няма. Влизаш в нов затвор.

 

Според теб дали има хора, израсли по домове, които да са щастливи и имат нормален живот? Няма такива. Не е особено по-различно да посещаваш седмична ясла и да бъдеш изоставен дом. Разбира се, че е травма. Защо отричаш очевидни неща?

За да е пълноценен и щастлив един човек трябва да има основа, която е любов, подкрепа и самочувствие. Когато се чувстваш изоставен като дете, цял живот ще страдаш. Ако я има тази травма, никога не може да се заличи. Все ще си боли, въпросът е единствено да се приеме.

f(x) , в какъв смисъл да се справиш с проблема? Когато растеш с чувството на изоставеност, комплекс за малоценност и т.н. Тези неща остават за цял живот, наивно е някой да си мисли, че ще се решат с посещения при психолог или самоанализиране.

Може единствено да си помогнеш като направиш избора си за това какъв живот ще живееш, колко ще се заобичаш и колко ще обичаш другите хора, дали ще простиш и дали ще повториш същите грешки. Но всичко е само маскировка

Люляковa , адмирации за всеки един пост в тази тема. Нямам какво да добавя. 

Ходих - на ясла, и на градина.
И от двете места имам спомени, от градината естествено много по-ярки.
Помня, че мама ужасяващо ми липсваше. Често плачех.
Истината е, че не желая да се връщам в онези дни.

Sourcherry , седмични ли? Т.е. водят те понеделник сутрин и те прибират петък вечер?

Да, Клеми - седмични.

Звучи ми ужасяващо.
Аз лично обвинявам майка ми, че ме гледаха баба и дядо. Прекрасно е можело да не е така, ама нали като може по-лесно, защо да е по-трудно.
Сега родителите не ходят по-малко на работа, че и бабите по-рядко помагат, но децата не ходят на седмични ясли/градини. Въпрос на приоритети, както вече каза някой.

Мен нямаше кой да ме гледа. И там. От понеделник до петък.
Имаше ужасни другарки, държаха се грубо. И за много неща се оправяш сам.
Мечтаех си и аз да ходя на градина и мама да ме взема всеки следобяд.

Как е нямало? Майка ти? И сега почти всички жени и мъже работят на поне 8-часов работен ден. И децата ходят на градина, ние нашите ги взимаме последни, в 18:30 няма никой. Случвало се е и 19:10 да ги вземем, седяха при охрната. Но е пак по-добре от седмична ясла/градина. Като няма баба и дядо - може единият родител да не работи, все пак е някакво решение. И сега хората в големите градове масово живеят на квартира, това с 'чакаха за апартамент' не е въобще оправдание. За мен.

Аз съм ходила на седмична ясла, но майка ми ме вземаше всеки ден. От яслата имам само бледи тъжни спомени и един много драматичен. Бяхме на дворчето и си играехме. Майка ми мина по улицата, покрай яслите, явно не е очаквала да сме навън. Тя беше учителка и сигурно е имала свободен час. Аз естествено я видях, знаете колко са зорки децата, за всичко, което обичат. Веднага се залепих за оградата, очаквайки да ме вземе. Нямах никакви съмнения, че точно това ще се случи, толкова се радвах. А майка ми отмина надолу по улицата и естествено не ме взе, имала си е работа жената. Но аз останах направо покрусена. Не можех да повярвам. Била съм много малка - някъде около 2 годишна. Обаче разочарованието още го помня. Естествено случката не е кой знае какво, дори ако бях с година по-голяма може би нямаше и да си я спомням. Но в детския чист мозък и най-дребното нещо може да изглежда огромно и самата истина.
В детската градина пък си спомням как често родителите ми закъсняваха да ме вземат. Това беше страшен кошмар за мен тогава. Веднага започвах да си представям най-безумни сценарии какво ли може да им се е случило, че не идват. Не знам дали тази тревожност е възможно да идва от темперамента ми, но определено от случките в детска възраст се е засилила и е факт, че и днес ме мъчи.

Бях на седмична градина: от понеделник до сряда и после за една вечер в четвъртък. Имам само и единствено хубави спомени. С повечето деца от градината продължихме да учим в един клас. И сега мнооого години след градината се събираме поне 1-2 в година и имаме само весели спомени. Много от тези хора са доста известни  в днешния ден, не само че нямам чувството някой от нас да има травми, но дори смея да твърдя, че това са едни от най-свестните, най-веселите и най-добре реализирани хора, сред познатите ми от детството.

Никога не съм имала чувството да съм била изоставена. Не знам защо трябва да се прави паралел между детска градина и дом "Майка и дете".

Това е моята гледна точка през призмата на моя опит. За друг човек, изживяването може да е било по-различно (може и от градина до градина да е имало чувствителни разлики).

Човек се справя с тези неща, като не позволява да рушат живота му и да са основен фактор в него. Никой не е казал, че могат да се изтрият с магическа пръчица преживявания. Не става въпрос за "решаване", а за контрол.

Клеми, не забравяй, че през 70-те, когато този тип ясли бяха доста повече, сградния фонд съвсем не е бил това, което е сега. Докъм 80-та година човек (пълнолетен) имаше право на 1бр. жилище (семейства се развеждаха фиктивно, за да запазят общото семейно жилище и едно наследствено такова), така че "квартира" в повечето случаи автоматично значеше "с хазяи". Да не говорим за това, че ако нямаш жителство в съответния град, само със служебна бележка, че работиш или учиш в него можеше да получиш адресна регистрация (съответно при промяна на местоработата, това се е записвало в адресната книга). Ако останеш без работа за определено време, губиш правото на регистрация и ти вдигат такъмите откъдето си (или живееш по за 1-2 дни "нелегално" у приятели).

Голямата част от жилищния фонд беше или ведомствена (т.е., пак трябва да работиш там), или жилфондовска, за която трябваше да отговаряш на определени критерии. Професия "домакиня" се е считала за приемлива за жена, родила поне 4 деца "на държавата" (за което е получавала орден "майка-героиня"), иначе на нея се е гледало като на социален паразит. Ако нямаш близки и имаш късмет и финанси, някоя самотна комшийка - пенсионерка влиза в роля на "леля", "танти", "фрау", "мис" еди коя-си и поема детето за отглеждане (обикновено в група от 3-4, като 1-2 остават при необходимост да спят у тях), срещу съответна сума, ако не - търсиш по-евтини варианти при родители (обикновено на село) или държавно седмично детско заведение. А по това време възпитателите в тези институции са се радвали на значително по-висок социален статус и доверие, отколкото сега.

От една страна са разпределяли младите специалисти из страната, насърчавали са миграцията от малките населени места към градовете, заради производствата, а от друга са слагали чатала на врата "или работиш, или марш оттук". Ама че вече си изградил тук семейство, "обрасъл си", както се казва - духай супата или се хващай на работа. При доста млади семейства ситуацията е била такава, затова и точно в края на 60те - първата половина на 70те, най-голяма част от децата са посещавали седмична ясла/градина или са били на пълно отглеждане от баби в друго населено място.

Сигурно е имало и родители "егоисти", "кариеристи" и просто мързели, но все си мисля, че човешката природа няма как да се промени толкова от тогава до наши дни и едва ли родителският инстинкт и нуждата от контакт с детето сега са по-силни, отколкото тогава и тези майки не са изпитвали чувство за вина.