Честно казано такива неща ( както дадения пример от авторката) от завист никога не съм правила. Може да се каже, че защитавах слабите от разни самозабравени хиени.
При мен говоренето за това, което ме измъчва само ме натоварва. Аз съм доста експресивна и нямам проблем със споделянето. Колкото повече говоря за едно нещо, толкова повече го преживявам и не мога да си го избия от главата. Затова смятам, че трябва да работя в обратната посока.
Втората част от поста ми е за тази тема, т.е. отнася се до авторката й, нейния спомен, извинение и т.н.
Теорията ти е напълно погрешна и ще задълбочи нещата. Наистина първите пъти е ужасно трудно да се говори, напр. на груповите събирания /виждала си в американските филми/, може да се осмелиш да говориш чак на третия-четвъртия път и то само малки детайли от случая. Но постепенно се отпускаш и говориш все повече и повече за нещата. Понякога хората мислят, че не работи, защото не чувстват облекчение веднага, но колкото по- стар и травматизиращ е случаят, толкова по- бавно човек се освобождава. Но след няколко отпускания и говорене вече се забелязва промяна. Мисля, че има доста инфо в нета по въпроса.