Какво има след смъртта?

Била съм два пъти под пълна упойка и веднъж дълъг припадък - и трите пъти както някой се изрази по-горе, все едно ми се дръпна шалтера, няма мисли, спомен, проблясък, нищичко, сякаш сън без спомен. Мисля си, че ако има нещо, би трябвало да се явява на всеки под някаква форма, каквато и да е тя. Доколкото виждам и по липсата на информация за експеримента на онзи лекар, за който спомена в средата на темата Зелен дух, не се чува нищо, а беше обявен грандиозно, значи просто не се е случило нищо...Имам много възрастна баба - на 88 години е, живее отвратителен живот, но никак не й се умира Аз все с това се успокоявам, че с годините ще ми натежи и може би сама ще ми се иска вече, както стана с другата ми баба и дядо, ама знае ли човек...Пък и знае ли се кога и как
П.П. Ей, психиката е голяма работа, откакто ми се наслучиха гадости и за капак почнах годините с 3 отпред, много мисля за тези неща, а преди някак си по-философски и леко приемах нещата, като нещо съвсем естествено.

Точно за това си мисля последните 2-3 месеца. За мен като, че ли е по-добре да дойде изневиделица смъртта, а не да съм стара баба, която се опасява, че днес може да си ляга за последно.

Най-необяснимо за мен е, защо моето съзнание съществува тук и сега. Преди да съм се родила човечеството пак го е имало и след това пак ще го има, така, че защо е цялата тази работа със осъзнаването на Аз-ът. Нашите атоми някога са били част от звезди, после ще бъдат част от други хора, после пак ще бъдат част от звезди, но реално нито нови звезди се създават, нито нови хора. Всичко е едно голямо рециклиране . Тогава какво е съзнанието и какво е аз-ът ?

А ако просто не помниш?Така,както не си спомняме по-голямата част от сънищата си...След като на мен ми се случи, и бях в шок от преживяното по време на животоспасяващата ми операция, разпитах другите оперирани в стаята.Никой нямаше спомен от преживявания по време на упойката.Но дали аз си спомням, а другите-не?Или аз съм халюцинирала, а те-не?Или само аз съм умирала, а те-не, защото бяха с планови операции, докато моята беше по спешност...Никой не може да каже и докаже със сигурност какво следва след физическата смърт.За мен обаче беше толкова реално, че нямам съмнения относно това къде бях и какво ми се случи тогава.

Забравих да спомена една ужасна последица от операцията ми - от упойката ли е, от какво, не знам, макар и при първата операция да ме упоиха с Деприван. Та, първите 2-3 дни дали и заради кошмарната болка, не знам, но успявах да поспивам, нооо след като ме изписаха почна моята агония: едно, че ме изписаха скоропостижно, за да не абортирам в болницата, понеже бях в 17 седмица, и живеех в кошмар какво ще се случи, но и една от вечерите уж умирах за сън, затворих очи в унес и почнаха едни ужасни сенки да се блъскат пред очите ми, не можех и дъх да си поема. И така при всеки опит да заспя: в момента на унес сякаш нещо влизаше, буквално през ноздрите ми, връхлиташе и ме парализраше от ужас; така получих обсебващи пристъпи, и се страхувах да заспя, до края на бременността буквално само дремех или заспивах максимум за час-два, макар след около седмица-две това усещане да бе минало, изпитвах ужас да не ме сполети пак...

Слънце, и аз си го мисля това - кошмарна е старостта, буквално всеки ден си в очакване да те няма.... А за смисълът на съществуването, може би ще се даде отговор ако се даде отговор на това какво е било преди и какво след, а според мен това никога няма да стане...
miracle_today, защо тогава едни да помнят, а други не, това не го разбирам. Пропуснала съм, би ли споделила какво си преживяла? Моята операция също беше по спешност, перитонит.

Ние сме една самоосъзнала се материална система. Смята се, че има животни, които също достигат момента на самоосъзнаването, някои маймуни например.
Ей заради това самоосъзнаване ни е трудно да възприемем идеята за края.

Аз по време на една от упойките бях в полусънно състояние- до съзнанието ми достигаше тракането на инструментите и разговора на екипа, усещах и болка, а същевременно сънувах, че съм някаква стая... много странно усещане.

Представа за смъртта - сега нямам такава, но преди, като тийнейджър си представях как ще стана велик режисьор  и ще направя филм именно за смъртта - различните нейни проявления - как за всеки човек може да бъде различна и като усещане, и като образ. Абе много яко си го представях, но  както и да е. Какви неща са ме вълнували на онази възраст, а сега животът ме вълнува повече от смъртта... В един момент осъзнаваш, че не си живял, поне не истински. Надявам се до края поне да се наживея, за да не съжалявам...

Има ли наживяване въобще

В този ред на мисли пак за промяната на мирогледа: като бях малка и майка ми разказваше как преди мен е била бременна и е загубила бебето и понеже имам още един брат, ако не се е било случило така нямало да има други деца. Е, каква радост беше за мен, че ми е ''даден шанса''.

Сега мисля по коренно различен начин - дълбоко съжалявам, че брат ми е починал и се е ''наложило'' да се родя аз....

Някъде в началото на темата бях писала за това.Бях светлина, енергия, която заедно с други светлини се движехме по определена траектория.От някъде чух "Ти не си "miracle_today", ти си......" и не помня какво бях...Докато се движех покрай другите светлини по тази траектория, минавах през място, където сякаш с преса бивах премачквана и много болеше.Минавах през това място, и отново се оказвах като завъртяна в един поток от светлини, който обаче пак ме отвеждаше там, където болеше.Някои от светлинките се отклоняваха от тази траектория в други посоки.Исках и аз, опитвах се, но не се получаваше, и отново и отново минавах през мястото, където болеше.И така докато ме събудиха.Мисля, че е ясно, че ако бях успяла да се отклоня, сега нямаше да пиша тук .

Как така какво е било преди и какво след ? За кое точно говориш ?


Дори за делфините се говореше, че има съзнание. Но не това е важното. Ние сега сме тук, после няма да ни има, но илюзията за аз-ът ще я има винаги, поне докато я има Вселената.
Не съм сигурна, че го обяснявам разбираемо .

Искам да кажа, че не случайно тези въпроси са наричани екзистенциални - какво сме били преди да се родим, какво ще сме след като умрем, сега ли е живота или след смъртта, какъв е смисъла му, защо сме тук и със съзнание и тем подобни. Според мен никога няма да се намери отговор на тези въпроси, всичко ще се базира на хипотези, вяра и догадки.
Леле miracle_today, гадно звучи това с пресата И моето след операцията беше ужасно

Интересни неща споделяте тук. На мен обаче в ранна крехка детска възраст ми се случи нещо доста интересно, което помня като реален спомен, а не сън или нещо подобно. Дори много го разказвах и сестра ми поне го е запомнила. Но където и да го разкажа, ще ме сметнат или за луда, или за човек с  много развинтено въображение, или за голяма фантазьорка или лъжкиня. Лъжкиня не съм, но за  фантазьорка мога да мина.   Особено и след като четох линковете от Ескипнос, може би ако не бяха тези мои спомени, щяха да ми се сторят по-налудничави от сега. Но една вечер, когато бях малка, от порядъка на 4-5 годинки, майка ми ме облече след баня и ме прати на горния етаж да спя. Обаче къщата ни беше такава, че стълбите бяха външни. И за да се кача горе, аз излязох в тъмното, беше тъмно. Има една голяма градина около къщата и така като излязох, видях сребриста светлина идваща от дъното на градината. Нещо ме прикова и привлече едновременно и сребристата светлина се оказа някакво сребристо същество със сребристо сияние. АЗ го наричах "кюнец", защото такава аналогия си правех с кюнеца на печката.   Какво е станало там не знам, но изведнъж се видях, че съм гола на мястото, от където гледах и се върнах пак при майка, за да ме облече отново, а тя ми се накара, че съм се съблякла. Обаче не можах хубаво да й обясня, че не съм се съблякла, но не знам защо съм гола. Както и да е. Не знам какво се е случило в отрязъка от време, в който имах дрехи и този, в който вече нямах. Обаче всяка вечер, когато се качвах горе, гледах към градината и се чудех дали няма пак да видя Кюнеца, с лек страх в съзнанието. И сестра ми сега да я питаш, ще каже за Кюнеца. Помня, че все ми беше на устата тогава, но интересно, че до ден днешен помня тази случка и то като реална, а не като въображаема. Затова и линковете, които беше дал ескипнос, ми станаха по-интересни от обикновено.  

Е, това ми трябваше, благодаря!Видяла си душата си отдалече. Точно както си мислех-енергия.... ако я видиш отблизо-разумна. Пък който иска да разправя, че сме само тяло....

Мисля си, че въпросното място, където болеше, е било тялото ми.Ако душата ми е била светлината, която тогава бях и обикалях около тялото, кое определя в кой момент се отделяме от физическото ни тяло?Помня, че аз исках и се опитвах..."там" нямаме ли избор дали да се върнем или да си "отидем"?


Не, unadaptable, не я видях отдалече-аз бях.И тялото не виждах, само го усещах като "мястото, през което минавах и там изпитвах болка".Нямаше и тунели и т.н.Беше един "безкрай" с много светлини като мен.

Извинявам се за безумния си навярно въпрос, но наистина съм пълен профан по темата, изключая изчитането на тази и други уеб дискусии, но какво би правила тази разумна енергия цяла вечност Пак опираме до въпроса - Какъв е смисъла?

miracle_today твоето преживяване - поне в началото със светлините и потока, прилича на моя сън с умирането.
А болката, която си усещала, сигурно наистина е от тялото, но понеже то все още е било свързано с душата, и самата душа е усещала болката.
Но ми прави впечатление, че липсва тунела с бяла светлина - може би не всички души след смъртта си се засмукват от лошите извънземни на Луната 

Как какво - развиват се, за да могат като се развият достатъчно да помагат на други да се развиват, а може би и да помагат на цялата вселена да се развива и съществува.
Това си е мое мнение - естествено не е доказано