Майка ти почина - преодоляхте ли го?

Онова, което ми помага, е осъзнаването, че мама беше болна. Тя, която имаше само аналгин вкъщи и 37 години не е ходила на лекар, получи диагноза рак, с много усложнения и с изведена колостома. Отпадаше всеки ден, като накрая само лежеше, а тя е изключително деен човек, такъв живот не искаше. Тя сама казваше за една починала болна нейна позната, че се е отървала.
Иначе, като ми дотежи, запалвам свещичка, всеки ден. С малко дете съм, улисвам се покрай него и работата ми, справям се някак.

Не харесвам в какво се превърнах след загубата й.Адски съм нервна,смазана и заядлива.В същото време се опитвам да съм усмихната пред хората и имам чувството ,че приличам на клоун.Не разчитам на никой да ми помогне ,знам,че сама трябва да се изтърпам от дъното и не мога вечно да оправдавам себе си със загубата й. Не се разбирахме перфектно,понякога бях лоша и нетърпелива с нея и мисля,че сега това е моето наказание.

Само на работа се чувствам добре ,а от скоро започнах да спортувам и усещам ,че поне за час бягам от реалността.

Непоискан, но изпита на собствен гръб, съвет от мен. Ако усещате, че не успявате сами да се издърпате за косите, че нещата се задълбочават, потърсете професионална помощ, така, както търсим такава когато чисто физически нещо ни боли.

Приятелки ми казваха, че след година мъката намалява. Чудех се как, но има истина в това. Не че ми е по-малко мъчно, но постепенно се изкореняват навиците, които имаш със човека - да се чувате непрекъснато, да му купуваш неща, да искаш да му кажеш нещо - вече си свикнал, че го няма. Това в доста голяма степен притъпява болката. Освен това ежедневието те завърта - вече имаш и други мисли, освен че си загубил най-близкият си. Като се сетя пак ме пронизва болка, но не е вече всяка секунда, не се будя всяка сутрин само с тази мисъл.

Разбити момичета...Празни животи, сълзи, съпруги и майки без празници...
Кажете как да не бъдем такива майки като тях, че да не страдат така децата ни, когато си отидем?

Момичета, чета ви и си казвам.... Майка ви щеше ли да иска това?

Да, това е най-голямата болка в живота ми. Но боли мен! Боли нас, живите.
Мъртвите, вярвам, са щастливи там, където са и са винаги над нас. Моята майка би искала да си спомням за нея не с добро или зло, а такава, каквато е била.
Тя тъжеше, защото знаеше, че няма да е с мен в най-важните години от живота ми. Няма да види любимото си внуче как става голяма жена. Няма да бъде до другите си две внучета, до мен. Вярвам, че тя страдаше накрая, защото знаеше какво престои и че няма да може да ми помага така, както преди. Та това е била ужасна болка и за нея.

Тя правеше всичко по силите си, за да ми помага да съм щастлква, спокойна. И е редно да продължа. Та какъв е смисъла да падам духом? Това ще я върне ли? Ще промени ли съдбата й?

Тази мисъл ме крепи да продължавам напред. Освен факта, че в един момент някак се освободих емоционално и най-сетне заживях своят живот, всеки ден си казвам, че мама гледа и сигурно се радва какъв прекрасен човек съм, какви неща правя. Копнея да мога да й се обадя и да й разкажа за всички неща, с които успявам.
В тези моменти ми става много тъжно, затова й пиша писма. Споделям и си ги прибирам. Извадили сме си снимки, гледаме ги, разказваме си истории.
Страдам, защото някои неща можех да споделя само на нея и тя да ми даде това, от което се нуждаех. Споделям на мъжа ми, на най-добрата ми приятелка, но не е това, което очаквам.
Но се примирих и отктих хубавото, силата, в новите навици.

Вярвам, че човек следва своя уникален път. Редно е да се откъснем от тегобите на родовата памет и да се стараем да сме добри, истински, а не всячески да се опитваме да се превърнем в хората, по които тъжим. Прехвърляйки болката върху себе си, търсейки начин да отмъстим за тях, да изживеем живота им, наказваме само себе си. Умът може много да навреди на тялото ни. А кой печели в случая? Никой.

И аз съм на мнение, че който мисли, че тази случка в живота му пречи и иска всеки ден да бяга от реалността, е редно да се потърси помощта на психолог. Наживо, онлайн, помогнете си, момичета. Не е редно заради съдбата на един, макар и най-близкия ни човек, да обричаме живота си на страдание. Познавам хора, включително един от най-любимите ми чичовци, след смъртта на майка си отключи редица заболявания, сред които психически. Та баща ми се сдоби с диабет, след като баба ми почина. Редно ли е това?

Най-голямата ми дъщеря прееи нялолко седмици каза нещо много интересно.
Плачеше, чух я, беше с баща си. Обясняваше му как иска да има магическо хапче да върне баба си при нас. После се гушках с нея, поплаках си и й казах, че ще си спомняме за нея с радост и любов. Тя ме попита защо трябва да си спомняме за хора, които ги няма. Не е ли по-добре да ги забравим, за да не ни боли?

Да, със сигурност майка ми би искала да съм щастлива. Със сигурност не би искала да ме вижда съсипана, отчаяна и паднала духом. Но.... когато емоциите и мислите са по-силни от теб самия се получава една страшна бъркотия.
Сега ще кажете:
-момиче, отиди на психиатър, погрижи се за себе си, не се оставяй щом усещаш, че не можеш да се справиш с болката и стреса от загубата
Ами, ходих известно време миналата година преди мама да почине и честно казано ефект никакъв.
Пих АД до скоро. Не ми помогнаха
Истината е, че само гледат да ти вземат парите
Истината е, че на тях не им пука за теб, нито за душевното ти състояние
Истината е, че хората са фалшиви, злобни и не можеш да вярваш на никой
Истината мили мои, колкото и да звуча негативно и депресивно е много, много жестока и сурова
Сега ще кажете, че никой не е длъжен да ми помага, че аз сама трябва да се справя и да си го изживея
Ами... уморих се да съм сама, уморих се да съм силна, уморих се да бъда възпитана и добра. Уморих се да се насилвам да се усмихвам, когато ми се реве..
 Уморих се да си слагам розовите очила, че всичко ще се оправи, че може би аз греша някъде, че доброто някой ден ще дойде и мама ще ме гледа от небето. Уморих да чакам и да се надявам, че въпреки трудностите някой ден ще бъда щастлива...Писна ми да чакам да ми се обади някой и да ме попита дали съм добре, дали имам нужда от нещо.. Да.. все простички неща, нали?
Истината е, че когато човек преминава през загубата на любим човек има нужда от близки, от приятели, с които да говори и споделя болката, за да е малко по-лека. Човек има нужда да бъде разбран, за да продължи напред.
Ами, от няколко приятелки, които имам, мога да разчитам само на една за морална подкрепа и тя живее в друг град
Та, да, мама със сигурност иска да съм щастлива- в това не се и съмнявам..
Може би, ако хората полагаха поне частица усилия да уважават, да разбират болката и страданието на другите, то със сигурност щеше да е по-леко във всяко едно отношение.
Извинявам се, за може би прекалено негативния коментар, но това е което чувствам и мисля.
Надявам се дълбоко в сърцето и душата си, че нещата все някой ден ще се подредят
А Вие?

Много е прясна раната ти. Разбираемо е да се чувстваш зле.
Особено пък днес! Мразех този ден години наред! Мразех го!!!! Все едно целият свят ми крещеше в лицето "Ти нямаш майка! Ти няма на кого да честитш! Ти си сама!"
Как искате да ви разбере човек, който не е минал през това?! Освен, ако не е професионалист, но и там има много плява и е късмет да откриеш твоя човек.
Не се съсипвайте, но и си давайте време да свикнете, да се научите да живеете с тази загуба.

Исках да ви питам...Вие сънувате ли? Не знам какво да направя за да я сънувам. Искам поне насън да сме пак заедно.....Ох, много се разстроих. Мразя го тоя ден!

Не съм я сънувала, не знам защо в моя сън не идва.
Изпратила ми е снимки от осми март миналата година, здрава, сияе, хубава жена. А днес я няма вече.
Ох, колко ми се иска да я има в живота ми 😭

Да, празниците вече не са това, което бяха.. Особено днес
В началото когато мама почина я сънувах често, че правим разни работи, че ми обяснява разни неща. Забелязвам, че колкото повече време минава я сънувам по-рядко

И при мен се разреждат сънищата с мама и татко. И съм съгласна с вас , да трябва да мине време и трябва да си изстрадаме и изплачем болката. Когато се наплача , поне за малко ми олеква, когато се стягам да не плача, още повече потъвам . И ми се говори , въпреки ,че ми казват,че трябва да спра да мисля и говоря. Трябва да излиза болката. Дни преди празника, камъка в сърцето ми беше още по- голям. Сега ходих в нейната стая наплаках се и така до следващия път, за мъничко ми олеква, сякаш вече знам,че няма да влезе при мен .

От сутринта буца имам в гърлото. Колко обичах да отида и да купя 10-15 зюмбюла, да й подаря, а тя да ми се кара, че пак си давам парите за нея, вместо за детето.
Днес няма на кого да подаря.

Г-жа Малдини, аз не сънувам или ако го правя не помня нищо, когато се събудя. Така че дори тази мъничка утеха ми е отказана.

Shine_86, аз се чувствам точно така. И онзи ден, когато правихме помена за една година точно това споделих с най-добрата ми приятелка. Точно същите чувства бушуват в мен. Да, знам, че хората си имат семейства, грижи и т.н. Да, знам, че не им е на главата до мен и моите терзания, но точно това още повече засилва мъката, защото мама беше човекът, който неизменно всеки ден ми се обаждаше да ме пита просто ей така - как си? Сега вече няма кой. И това ме убива.

Аз не знам какво значи другите да бъдат по-уважителни и да разбират болката. Може би трябва да си отговорите какво точно очаквате от пколните. Защото според мен ако околните не ти бъркат постоянно в раната и не те заговарят за болната тема това е достатъчно уважително. Ако очаквате да поемат по някакъв начин косвено товара, това няма как да се случи. И всеки от тези хора, за които смятаме, че са неразбиращи също може да е имал своята битка и травма, но травмата на всеки един си е лична и така трябва да остане. Трудно се преодолява, бавно преминава, но трябва да се полагат усилия. Ако е нужно и да се пият лекарства, значи е нужно, но човек трябва да продължи да функционира нормално.

Мен ме крепи семейството ми, имам две деца и заради тях не мога да си позволя да се чувствам в дупка постоянно, което не значи, че нямам ужасни дни. Много ми хареса поста на Рози, мисля че всичко е обобщила.

Almond12, под уважителни (разбиращи) визирах конкретно приятели (близки), а не познати хора. И не-това, което написах по-горе не означава, че искам да прехвърля товара си. Долавям неразбиране на написаното от мен. Не знам.. възможно е и да греша.
Аз нямам семейство, нито деца
Както и да е, нещо много задълбах...

Хубаво е , че имате семейство и деца