Майка ти почина - преодоляхте ли го?

А моята майка беше пълна с желание за живот, до последно не вярваше, че ще си отиде на 66, въпреки тежката си диагноза.
Безкрайно ми е мъчно именно за това - за жизнеността, за смеха, за нежния глас, за човека...
Не знам как ще се уча тепърва да живея без майка. Защо така се случи, да си отиде точно тя, от род на дълголетници, защо?

Здравейте на всички, които преминават през тази непреодолима мъка - загубата на майка!!
Загубих я преди 40 дни, гледах и се грижех за нея две години, загърбих моя живот и на нея и беше мъчно, че не си изживявам младостта.
Не знам как ще продължа без нея, нищо няма , нито думи, нито хора, които да излекуват тази яма в душата! Обичам я повече от себе си и единствено искам някой ден душите ни отново да се срещнат…

Много  плаках днес...ходих на гробищата,  поговорих си с.....камъка..минаха 5 години...много ми е тежко и мъчно..

Денем пусто и тъжно е без теб...
Нощем във съня ми ти оживяваш и пак сме заедно като преди
Чакам аз със нетърпение всяка наша ''среща''
Търся те във песните на птичките сутрин
Търся те в прокрадващите се лъчи на слънцето
Във детския смях и писък...
търся те в пуснатата песен по радиото
Търся те във всичко
И в усмивките на хората по улицата, и във тъжните лица
Търся те в подадената ръка за поздрав и прегръдка
Ах, мамо, мамо, как копнея да си с мен сега...
но знам, че ти звездичка си на небето, а звездите никога не угасват
Те ще греят винаги във нашите сърца!

Днес стават 4 месеца без моята мила майка
Почивай в мир, мамо!
Много те обичам!

Съзнанието ми самО ми напомни момент, който бях забравила- преди години на този ден- прибирах се с такси към вкъщи, гледах в несвяст през прозореца, шофьорът си караше, грееше слънце, колата минаваше през познатите улици, съседите се разхождаха, пътят към дома... всичко беше толкова обикновено и ежедневно....гледах през сълзи и си мислех възможно ли е това да е реалността, същата като вчера, а мама вече да не е в нея..а аз да съм опустошена ...И така поредна годишнина от този кошмарен ден...Толкова неща провокира липсата й, че наистина светът ми, какъвто го познавах, се преобърна. Даже не мога и да заплача, “равно” ми е- концентрирах се да занеса свещички, цветя...толкова неизживени мигове, които съм си представяла, че бихме имали....и толкова, вече отминали, в които не съм я оценявала и не съм и помагала достатъчно.
Това си остава трагедията на моя живот- дано да е последната, но ми е мъчно като на малко дете...
Пожелавам на всеки да намери, според каквото му е необходимо, дозата спокойствие, което би внесло поне малко утеха от липсата на майчиното присъствие....

airy, прегръщам те! 🤗🤗🤗

Вчера стана една година от смъртта на мама.
Сега съм в родния й Пловдив. Изнасяхме вчера помен. Гледах снимката на плочата, слушах свещеника и след това и на него му казах - не мога да приема случилото се. Сигурно е грешно, но това е. Не мога и не мога. Ходя из центъра на града, по местата, където толкова много се разхождахме с нея. И толкова безумно ми липсва...Изобщо не става по-лесно, нито по-леко. Само по-празно.

airy аз съм образец на неблагодарната дъщеря. Нито съм оценявала, нито съм помагала достатъчно, даже няколко седмици преди да си отиде, се скарахме.
Не съм я сънувала нито веднъж, чак леко се притеснявам, сякаш трябваше да се случи вече.
Много ми липсва. Безброй пъти подсъзнателно си казвам, да не забравя да ѝ разкажа нещо си там, да се посмеем. И после се сепвам, че вече я няма. Безброй пъти посягам към телефона, за да ѝ се обадя, напразно. Ех, да можех да върна времето!

Airy, прегръщам те!
Нана, и теб.

И на мен от време на време ми е по-празно от обикновено.
Мама беше най-добрият ми приятел. Сега, колкото и да разчитам на мъжа ми, на една - две по-близки приятелки, няма на кого да си споделя някои неща така, както го правех с мама.
Обичах да се разхождаме заедно. Имах ли свободни час-два, ден, редовно се хващахме и го прекарвахме заедно. Или поне говорехме нон стоп по телефона. Сега - йок.
Все още се уча да свиквам с тишината.

Прегръщам ви момичета , празно е много е празно, не се свиква. Уж знаеш ,че ги няма и в следващия момент и аз се сещам ,че ще отида да и кажа нещо. Реве ми се покрай цветарските магазини, толкова много дни и празници без мама и татко . Днес за първи път няма да ми простят , аз на себе си също не мога.

Чета, Ви и сълзите ми текат, няма думи, които да разкрият този мъка, няма "времето лекува", няма "ще мине"...

Нищо не помага опитвам се да съм непрекъснато заета, шия ,плета ,мразя всички празници, за това,че не мога да правя това. Чета  и пак главата ми работи в посока майка и татко . Вие как се справяте, какво правите , за да се заблудите в реалността

За съжаление нищо не помага достатъчно и "времето лекува" при такава загуба не е в наша полза, дори напротив...става все по тежко и по-празно. Липсват и боли по празниците, по всички значими моменти и във всяка секунда от обикновенния ден. Единствено мисълта, че този живот  все пак трябва да се живее, някак поносимо, защото и ние няма да сме вечно на този свят, ми помага донякъде... както и книгите за живот след смъртта. Те ми дадоха утехата, че мама е вече в един друг свят и все пак около нас и един ден отново ще сме заедно.

"Заблудите" в реалността...колко добре казано, sunrise_67
Или ако ползвам съвременните термини- новото нормално....
Според мен много зависи човек на какъв житейски етап е. При мен загубата на мама имаше и други неблагоприятни последствия и мога да кажа, че просто се превърнах в друг човек, който не харесвам- с повече страхове, нерешителност, тъга...Всеки ден си напомням, че е ужасно егоистично ако използвам това, което се случи с мама, за да аргументирам свои последващи постъпки или поведение, но истината е, че когато човек загуби най-съкровения си свят, може би е лесно да се поддаде. На вид никога не ми личи, работата много ми помага, гледам да не бездействам, но подсъзнателно ми е сиво и то в най-хубавите години от живота ми. Най-ми е тъпо, че не успях да се оттласна от тези неща и да се науча въпреки всичко да намирам щастието и да се радвам, защото в крайна сметка времето тече и няма връщане назад.Това, което сме днес си е за наша сметка, независимо какво е в душичките ни...

Nana 77 и аз не приемам. За себе си съм се примирала, но за мама, че това й беше съдбата- не. Тежко е за нас като дъщери/синове, но горчивото е било за майките ни...Едва ли някога ще мога да погледна "философски" на нещата. Макар че сигурно би било по-лесно да се уповаваш на висши сили, за да си обясниш болестите и страданието в този живот, и събитията, за които така или иначе нямаш избор...

"Единствено мисълта, че този живот  все пак трябва да се живее, някак поносимо, защото и ние няма да сме вечно на този свят, ми помага донякъде"-   много точно казано, Smile

Радвам се, момичета, че я има тази тема, поне с няколко споделени и съпреживени изречения да се подкрепим.

И аз използвам "новото нормално".
На мен ми помогна една мисъл, която чух, че покойния иска да сме щастливи, така както той е щастлив в отвъдното. Защото там няма земните отрицателни емоции. Мисля, че майките ни искат да сме щастливи. Коя майка иска детето й да страда?
Другото, което ме извади на повърхността, е, че не обичам да ме съжаляват и че трябва да съм на място заради сина си и мъжа си. Събрах се лека полека. Имам колежка, която се затвори, асоциализира, дори имаме съмнение, че отключи психично заболяване след смъртта на майка си. Не мога да си позволя такова нещо, доколкото, разбира се, това зависи от мен.
Третото, което ме блъсна като влак е, че загубих още една бременност след смъртта на майка ми (имам една неуспешна няколко месеца преди тя да почине, тя знаеше).
Ами това е от мен по темата. Трябва да се дърпаме сами за косата нагоре и това е. Понякога умишно се връщам назад и мисля за последните 2 месеца преди смъртта й, защото се чувствам виновна, че в повечето време вече се чувствам добре. Исках да посещавам психолог, ама се оказа, че в нашия град психолозите са заети. Блъскам се в разни мисли. Абе общо взето боря се сама със себе си и мислите си. 🙄